Димитър Гаврийски

На 24 август 1920 год. Вазов пише на Ив. Шишманов:

„… В същия вестник, в 6 броя, се напечата и подлистник: „Поетическата (!) биография на Ивана Вазов до 40 годишната му възраст” от Гаврийски. Дадох му и аз няколко сведения.”*

Вестникът, за който става тука дума, беше „Напред”, редактиран от г. Ник. Георгиев. В него участвуваха редовно Вазов и Михайловски. Работих в този вестникъ и аз.

По-нататък Вазовъ съобщава Шишманову, че въпросните подлистници скоро щели да излязат в отделна брошура и от нея Шишманов можел да допълни своя труд за Вазова.

На 7 ноемврий същата година Вазов съобщава, че изпратил на Шишманова на 3 ноемврий, между другите книги, „две мои биографии от Габровски и Трифонова.”**)

Още като се печатаха подлистниците в „Напред”, някои мои приятели смятаха, че те са от мене. Отричах, разбира се, но никой не ми вярваше. Не можело да бъде, - аз съм бил авторът им.

Мина време, брошурата излезе с автор д-р Д. Габровски. Получих от Вазова един екземпляр с надпис: „На моя многоуважаем приятел г. д-р Д. Гаврийски - дълбоко признателният И. Вазов”.

Този надпис ми се видя прекален, защото някакво особено приятелство нямах с поета: нито възрастта ни, нито мястото ни в нашия обществен живот даваха възможност за приятелски връзки.

Книгата ми за неговата поезия и печатаните тук-таме статии за Вазовото творчество - не можаха да ни сближат. Не ни направиха приятели и разменените помежду ни писма от 1909 до 1920 година.

На Вазова аз гледах всякога, въпреки похода на Славейкова и Кръстева против него, с извънредно голямо уважение и не смеех дори да си въобразя, че мога да му стана някога и приятел.

Озадачи ме много и изразът „дълбоко признателният И. Вазов”, но той все пак беше по-обоснован на онова време, когато всеки начинаещ стихотворец или критикар смяташе за пръв свой дълг да отрече и изругае Вазова. При това и ехото от Кръстева-Славейковата отрицателна критика още не беше заглъхнала.

Тъкмо бях намислил да потърся Вазова, за да му благодаря за неговите хубави чувства към мене и да поговоря по някои злоби на деня, на „Цар Освободител”, пред източната страна на Двореца, ме застигна Гео Милев, и ми заговори за моята биография на Иван Вазов. Много съм го хвалел, не заслужавал. Сега било време не за хвалене, а за отричане на Вазова, защото под неговата поетическа сянка не можело да цъфне никакво литературно цвете. Упрекна ме, че не съм спазил мярка в похвалите си.

С Милева се запознах в Берлин през 1919 год. Там той лекуваше окото си, ходеше с войнишко облекло, прекарваше доста бедно. Станеше ли дума за литература и поезия, той хапеше тъй зле, че великаните на световната мисъл трябваше да се радват, дето са заминали своевременно на онзи свят. За него Хайне беше „драскач”, а всички експресионисти - гении.

В София, когато поех директорството на L’Echo de Bulgarie, Милев ми стана литературен сътрудник и писа на френски също такива похвали за Вазова, каквито имаше за него в книгата и в статиите ми.

Упрекнат от мене, че в своето списание „Везни” ругае най-немилостиво поета, а в L’Echo de Bulgarie го хвали и той като мене, Милев сконфузено се опита да се оправдае: „Да, но… в твоя вестник аз пиша за чужденци… то е друго”.

Както и да е, похвалите в поетичната биография не бяха мои, за това аз потърсих Вазова за обяснение, макар че бях уверен, че той сам си е писал събраните в брошури подлистници.

Заварих го пред вратата на къщата му, току излизаше. От дума на дума, дойдохме до биографията. Вазов, засрамен като момиче, ми изповяда, че сам е писал, но „нагласих стилът и изложението й така, че да се мисли, че е от вас, г. Гаврийски”.

И започна да се извинява, ако с това ми е причинил някои неприятности и т. н.

Признаваше, че не е направил добре и молеше да му простя.

Колкото за името „д-р Д. Габровски”, което всеки щял да вземе за моето, нарочно го поставил, за да се усетели читателите лесно, че книгата била от мене.

На 8 юний 1928 год. видях Шишманова пред Народната библиотека. Какъвто си беше ласкател, започна да ме разпитва за сто работи и изведнъж: „Целия ден, г. Гаврийски, съм се занимавал само с вас”, рече Шишманов.

Тези думи ме учудиха, но Шишманов обясни, че чел и подреждал писмата ми до Вазова и че след тяхното прочитане вече знаел много за мене.

После заговори и за биографията, която ценял много - особно за нейната „документалност”.

„Във всеки случай”, добави Шишманов, тези сведения ви ги е дал самият Вазов, нали? По този въпрос той бе ми писал преди години”…

Разправих подробно, как стоеше работата и Шишманов се смя от сърце.

Обеща, като се върне от Стокхолм, да отбележи нашия разговор в готвената от него голяма книга за Вазова.

Но - той се не върна и… Вазовата съзнателна и направена без всяка зла умисъл заблуда остана.

Мислех, че истината трябваше да се каже.

—————–

* Гл. Ив. Шишманов. Ив. Вазов - спомени и документи, стр. 293.
** Същата книга, стр. 297

в. „Дума на българските писатели”, брой № 5, 06.06.1935