НЕОЧАКВАН ГОСТ
Снощи съвсем неочаквано ме посети един щурец.
Впрочем, не мога да кажа, че ме посети, защото той още от есенес се настани у дома в кухнята и цяла зима ми е пял своята весела песен.
Но снощи за пръв път този приятел се осмели да излезе от скривалището си под печката, да премине през целия коридор и да влезе в работната ми стая.
По това време аз пишех и съвсем не го забелязах, понеже той - сам ми разказа това - не пеел, както винаги, а тихичко се промъкнал и, след като ме наблюдавал известно време мълчешката, решил да ми се обади.
Видях го едва, когато се покачи на пишещата машина и ме загледа с големите си валчести очи. За малко щях, без да искам, да го убия. Натиснах една буква, лостчето отскочи и щеше да го притисне до хартията, но той ловко се отмести и ми викна:
- По-внимателно, моля ви се! По-внимателно!
От тази неочаквана среща аз бях, разбира се, изненадан, но щурецът подмигна весело, усмихна ми се и каза:
- Извинявайте, че прекъсвам работата Ви, но не можех да си отида без да се сбогувам.
- Да си отидеш ли? - зачудих се аз. - Къде и защо ще си отиваш?
- Да, вече е време. Ето: Марта си събира багажа и аз трябва да обиколя ливадата си. тревата сигурно вече се е подала и пораззеленила. Срамно и грешно е да стоя тук и на готово да ям трохите.
Разсмях се като чух тия думи, но щурецът, почти обиден от смеха ми, продължи:
- Виждате ли? И Вие се смеете, като мислите, че аз нищо не работя! такова лошо мнение имат за мене хората и то, защото никак не ме познават.
- Но какво можеш да работиш ти, малък приятелю?
- О, и още колко работа имам, да знаете!
Той ми говореше на „Вие”, като благовъзпитано бръмбарче, а аз - на „ти”, защото съм по-голям и по-възрастен. Така, че разговорът ни изглеждаше като разговор между един възрастен господин и едно дете.
Оказа се обаче, че не съм бил прав, защото щурецът ми каза:
- Трябва да прегледам ливадата си - искам да кажа, ливадата на която живея - и да си избера място за къща.
- За къща ли?
- Естествено! Трябва да си изкопая в земята къща. При това трябва да я направя по-голяма, защото съм сгоден и сега по Великден ще се женя.
От това разбрах, че трябва да променя обръщението си на „Вие”; съгласете се, че не може да се говори на „ти” със същество, което е пораснало за женитба.
- Значи Вие наистина имате много работа.
- Да. Имам толкова работа, че не зная, как ще смогна да я свърша; просто се чудя и мая! Затова и толкова бързам.
- А защо, приятелю, за Вас разправят, че сте не поправим ленивец и че само пеете и се веселите?
- Ах! - въздъхна щурецът - това се дължи на глупавите бабешки приказки! Бабите не разбират нищо от нашите работи, а като ни чуват да пеем, мислят, че това е единственото ни занимание.
Той замълча за малко и настави:
- Наистина, аз съм весел и безгрижен, но то е тъкмо защото имам много работа и защото с удоволствие я върша. Кажете, за Бога, как да не съм весел, когато съм здрав и мога да си изкарвам прехраната? Как да не съм безгрижен, когато с труда си мога да надвия всяка грижа?
- Така е, приятелю, - казах му аз. - Трудът е такова благо, че всеки с радост трябва да се труди. Да се труди и да пее!
- Тъкмо това правя! - плесна с крила събеседникът ми. - Цяла зима бях у вас, но чухте ли някога да престане песента ми. - А не малко се трудех!
Трябваше всяка вечер да чакам да се приберете всички в стаите си, да остане кухнята празна, та да изляза да си подиря трохи.
След това трябваше да ги отнасям под печката, да ги разпределям за закуска, обяд и вечеря и тъй нататък!
Това съвсем не е лесно. При това, знаете ли, колко безпокойства ми създаваше от начало вашият котарак?
- Безпокойства ли? Ами че той е толкова кротък и добър!
- Работата е там, че отначало той ме смяташе за мишка. Чуваше песента ми и смяташе, че е мише скърцане. По-късно се запознахме и сприятелихме. Напоследък дори той пригласяше с мъркане на моята песен.
Аз бях възхитен от разговора. Щурецът поразгледа машината, заинтересува се как се пише на нея, а после изведнъж каза:
- А сега да вървя! Много съм ви благодарен за гостоприемството.
- Но защо ще си отивате? - опитах се да го задържа. - Останете завинаги у дома! Толкова бяхме свикнали с вашата хубава песен! А сега вече и лично се познаваме!… Поканете и съпругата си. Място ще се намери и за десет семейства като вашето!
- Поканата Ви е много любезна. И котаракът ме покани, но не мога да остана, трябва да изляза на полето, на чист въздух, на слънце! Инак ще си изгубя здравето. А без него - няма да мога да работя. Така ще загубя и веселостта си.
И за да ме утеши добави:
- На зима пак може да дойдем. Ще доведа и жена си, та ще пеем на два гласа… Сега: довиждане и още веднъж благодаря!
Той скочи на прозореца, но преди да се прехвърли в градината, спря за малко, подвоуми се и рече:
- Мога ли да Ви помоля за нещо?
- Разбира се, приятелю! Всичко ще направя за Вас с удоволствие.
- Напишете, когато имате случай, че не съм ленивец и че веселостта ми е тъкмо защото се радвам на труда, който ме храни…
*
Ето, затова, малки читатели, написах тези страници. Хем услужвам на снощния си гост, хем и на вас пожелавам да пеете, когато се трудите!
——————————
сп. „Християнче”, брой № 3, 03.1947 г.
