СИНЪТ НА БРАМИНА
Край брега на реката при лодките гдето слънцето лееше мургавина по плещите му, израсна хубавият син на брамина - Вазудена.
Радост бликаше от гърдите на родителите, когато заран преди свещените измивания той се приближаваше към тях и ги поздравяваше със съвършена почит.
Любов се събуждаше в сърцата на младите брамински дъщери, когато Вазудена минаваше из улиците със сияещо чело и царствени взори.
Всички го обичаха, на всички той създаваше радост, на всички беше мил, но той сам не беше радостен.
За него не беше достатъчно това, което е научил от високопоставения си баща и всички свои учители. Те бяха изсипали своята мъдрост в неговия жаден духовен съд.
Но той чувстваше, че съдът не е напълнен, че духът не е удовлетворен, а сърцето е празно. Така се случи, че веднъж след часа на съзерцанието, той срещна в града аскети, които отиваха някъде на поклонение.
Те бяха прашни, изморени, чужди и враждебни на света, мършави, чакали в царството на хората.
Вазудена тръгна с тях.
Много работи научи от аскетите, свикна да се отдалечава по много пътища от своето аз , вървящо по пътя на себеотрицанието - чрез болка, търпение и умора, и пак се завръщаше в себе си изпитващ мъката на кръговъртенето.
- Сам на себе си ще бъда ученик, сам при себе си ще се уча, тия аскети на никаква наука не ще ме научат - често мислеше синът на брамина, докато един ден ги напусна и тръгна сам напред.
Той погледна наоколо и като че за пръв път видя света. А хубав беше светът - пъстър, странен и загадъчен.
- Колко съм бил сляп и глупав! Когато някой чете писание, чийто смисъл не разбира, той не презира знаците и буквите, не ги нарича измама, а ги чете и изучва постепенно. Аз едва днес се родих за нов живот…
И животът грабна Вазудена, който настанен в един голям град, забогатя за кратко време. Там попадна във властта на прекрасната Камала - прочутата куртизанка.
На много неща го научи червената й уста и нежната й гъвкава ръка. Него, който в любовта беше още момче, тя научи, че наслада не може да се вземе без да се даде наслада.
Че всяка ласка, всеки поглед, всяко нещо има тайната си, която дава щастие на този, който знае да я събуди.
Тя го научи, че след едно любовно празненство любящите се не трябва да се разделят, без да се възхищават един от друг,, у никого от двамата да не се яви пресищане, празнота, лошото чувство, че е бил злоупотребен или е бил злоупотребител.
Дивни и хубави часове прекарваше Вазудена при хубавата и мъдра художница на любовта, с тялото на ягуар, гъвкаво като лъка на ловец…
Но идваха моменти, когато чуваше глас, който му казваше:
- Нали ти беше призван?
Тогава тръпки побиваха тялото му и изпепеляваха душата му. Не играе ли той игра без край? Колко равен е бил пътят му от бащиния дом до аскетите и оттам към неизвестното, без възход, доволен от малки наслади и все пак незадоволен.
Тогава из невидимите гънки на душата му, из миналото на уморения му живот се разнасяше трепетът на един звук, на една дума, на една сричка, която е старата и заключителна сричка на всички брамински молитви - свещеното ом, което значи съвършено или съвършенство.
От това постепенно замрелият му дух се събуди, разтърси го силно и един ден Вазудена се прости с всичко негово и изчезна.
Когато се научи за изчезването му Камала не се изненада.
Тя отиде до прозореца пусна на свобода една сладкопойна птичка, която държеше в златна клетка. Дълго гледа след нея.
От тоя ден тя се отчужди от света и заключи в къщата си завинаги и за всички…
——————————
в. „Варненски новини”, г. 30, бр. 7808, 6. 08. 1942 г. превод: Ел. Кр. Петрова
