Стефан Бобчев

В 1878 г., на 19 февруарий, в малкото селце Сан Стефано, на брега на Мраморно море, се подписа между Русия и Турция един договор, по силата на който се туряше край на една славна война: войната за освобождението на България.

В тоя тъй наречен „Сан-Стефански предварителен мирен договор” си сложиха подписите: от руска страна упълномощените граф Н. П. Игнатиев и А. Нелидов, от турска страна - Савфет паша и Саадулах бей.

Сан-Стефанският договор беше политическата санкция на етнографическа, възкръснала, окрилена и заживяла национален живот България в нейните истински граници.

Сан-Стефанският договор възстановяваше Българията на Симеона, Самуила, Асеновци, подтисната през вековете, газена, терзана, измъчвана, но запазила във всички времена своята исполинска национална жизнеспособност. Българският елемент беше останал жив дори в околностите на Византия - Стамбул.

Сан-Стефанският договор начерта не идеална България, както се мамят да мислят мнозина: не, той начерта картата на реална България, макар каквато беше най-близка до пълната действителност. Тази карта не обема наистина всички български земи, но тя беше най-сходна с истинското им очертание.

Впрочем тия граници бяха припознати почти изцяло от един султански ферман - за Българската екзархия, - и от великите сили - на Цариградската конференция.

Сан-Стефанският договор включи в България: Северна или Крайдунавска България, някогашна Мизия (без голяма част от Добруджа), Южна България, или Тракия (без Одринско) и Македония до Солун и Егейско море.

Сан-Стефанският договор, рожба на руските усилия и жертви за освобождението на българския народ, стресна твърде много враговете на славянството - немци и англичани.

И дойде след него Берлинският договор, рожба на всеевропейските грижи за „равновесието” на Балканския полуостров.

В Берлин се произведе един позорен търг между европейските сили и едно безчовечно разсичане на живи, национални организми.

Берлин закла рожбата на Сан Стефано и я поднесе жертва на англо-тевтонското божество. Берлинският договор на Европа унищожи Сан-Стефанското дело на Русия.

България биде разкъсана: на свободно Княжество, на полуосвободена автономна област - Южна България, прекръстена в Източна Румелия, и на поробена Македония.

Някогашните чисто български земи, в които първи път се повдига националната борба против Фенер, отечеството на Кирил Пейчинович, Братя Миладиновци и Жинзифов, долините на Струма и Вардар, останаха под турско робство.

Родните пепелища на Софроний Врачански, Раковски, Бероновци, Любена и Ботева оставаха в полуосвободената автономия, коята беше предопределена със своя мним елински елемент да служи за булевар против „опасната славянщина”.

Българското Княжество оставаше притиснато в менгеме между Дунав и Балкана. В Берлин помислиха, че тази формула е една велика дипломатическа мъдрост.

България така, казаха си, може да се задуши между Румъния и Румелия!

Сметките на Берлинския ареопаг не излязоха верни.

Не се мина много и Северна и Южна България се обединиха.

Те не се уплашиха от викове, ревове, даже кръвопролития.

От друга страна, в долините на Струма и Вардар неспирно се носи ек: Свобода! И тоя ек не може да заглъхне. Той ще намери своето тържество в една или в друга форма. И колкото тая форма изисква по-малко жертви, толкоз по-добре за свободната българщина, която празнува своя трийсетгодишен празник - 19 февруарий 1908 год.

Тоя празник мислено ни пренася пак към 1878 година, в Сан Стефано, когато Северният Великан наложи волята си; когато не само България се освободи, но българският елемент се очерта в своите приблизително верни граници.

Българският народ не може да не си спомня с възторг за оня ден, не може да не славослови негова спомен, не може да не го чествува единодушно, защото той черпи в него мощ и полет за своето национално и държавно развитие.

Но оковите, в които се стисна в Берлин българският организъм, не бяха „Прокустов одър”, за да го лишат от жизненост. Берлин само временно победи Сан Стефано.

Престъплението на Биконсфилд - Бисмарка е навеки жигосано от Историята…

Световната Темида на Историята бди над върховната правда, дадена в Сан Стефано. Народност, правдини, съдби не могат да се решават тъй бърже, както властниците могат да играят със съдбините на народите.

Народите не се отчайват в своите праведни съдби, те ги преследват постоянно, вековно и, най-после, те ги спечелват, рано или късно.

Българският народ съзира в Сан Стефано един проблясък от тържеството на неговото велико праведно дело.

Той е убеден, той вярва в пълното и велико тържество на целокупна България. На 19 февруарий всяка година той празнува спомена за великия ден с твърдата надежда за по-велик ден в бъдещето. Защото той вярва във висшата правда на народите и в своята неуморна енергия и жизненост.

Зората на 19 февруарий 1878 г. не е угаснала; тя само временно е закрита зад налетяли мъгли и облаци.

Целокупна България няма да се умори да работи за размахването на тия черни стихии.

С труд и постоянство и с енергическа борба тя ще победи!

Златният век на българската история не е в миналото, а - в бъдещето. Нека работим с мъдрост, за да го приближим.

София, 19. II. 1908

——————————

сп. „Българска сбирка”, бр. 3, 01.03.1908 г.