ВЕЛИЧКО
Всички опълченци от трета дружина му се присмиваха:
- От тебе, Величко, войник няма да излезе! Сърцето ти е моминско. Уж ще стреляш срещу турците, а ти, когато има учение, си затваряш очите преди да гръмнеш. Засрами се!
И Величко се засрамваше, изчервяваше се и навеждаше очи. А другарите му се заливаха от смях.
Наистина, той не беше роден за войник. Още от дете бе започнал да работи в хлебарницата на един весел и добродушен влах в крайдунавското градче Зимнич и никога не бе лудувал и палувал с връстниците си. Единственото му развлечение беше през топлите летни вечери да се къпе в Дунава и да плува навътре към българския бряг.
Там беше Свищов, където някога бяха живели Величковите родители. Величко ясно си спомняше техния дом и до него изправена голямата къща на търговеца Цено Бръчков, чийто по-голям син Христо му правеше хубави книжни хвърчила.
Понеже повече прекарваше самичък, Величко стана мълчалив, свит и срамежлив. Ала когато в Зимнич дойде вестта, че се свикват българи доброволци за предстоящата война с Турция, той прибра вещите си и се сбогува със своя майстор. Напразно му казваше добрият влах, че войнишкият живот не е за него. Величко наведе глава и тихо, но твърдо и решително отвърна:
- Щом е за освобождението на България, аз трябва да отида! Та като не ме бива за войник, може да ми дадат друга работа да върша!
И замина. Постъпи в Опълчението и се мъчеше да бъде изпълнителен и старателен, но… нищо не излизаше! Не беше кадърен за войник и туй то!
Ротният му командир - капитан Попов - напразно се опитваше да направи нещо, та да го спаси от подигравките на другарите му. Но като видя, че няма да успее, взе Величко при себе си за вестовой.
Величко стана вестовой и толкова добре си гледаше работата, че капитан Попов винаги казваше за него:
- В цялото Опълчение не може да се намери вестовой като моя!
*
В първите дни на април 1877 год., ротата на капитан Попов замина за Зимнич, където трябваше да прави разузнавания и да следи за движението на турските войски.
Величко беше луд от радост, че пак ще се върне край Дунава и ще може да гледа скалистия български бряг, а неделен ден да слуша камбаните на свищовските черкви.
Но когато ротата се настани в Зимнич, той разбра, че градът отсреща не е същият. Нямаше шлепове, спрели на пристанището, нямаше рибарски лодки край брега, не се чуваха камбани.
Две черни военни параходчета всеки ден пътуваха - едното към Лом, другото към Русе - и по кея се движеха низами, чиито алени фесове, ясно личаха. Турците се готвеха за война.
А русите вече бяха готови.
Една привечер, когато вареше чай пред палатката на капитана, Величко го чу да казва на двамата взводни командири:
- Ах, да имам един войник, който да може да преплува Дунава!
- Това е невъзможно, г-н капитан, - отвърна единият поручик. - Да се мине с лодка отсреща не може, защото по цялото крайбрежие има войник до войник.
- При това той ще трябва да носи и пратката, - добави вторият.
Дъхът на Величко спря. Той няколко пъти беше преплувал Дунава. Защо да не опита и сега? В първия момент, неговата свитост се намеси, и той се изплаши, ала после се престраши и влезе в палатката.
- Господин капитан, моля, позволете да кажа.
- Кажи, юнак.
- Аз мога да преплувам Дунава!
- Каквооо? - едновременно викнаха тримата офицери и скочиха. - Да преплуваш до Свищов?
- Тъй вярно! Мога!
Офицерите го гледаха забъркани. Величко се бе изчервил, но намери смелост да каже:
- Аз и друг път съм го преплувал. Няколко пъти съм минавал отсреща и съм се връщал…
Тогава капитан Попов му направи знак да седне и започна тихо да му обяснява предстоящата задача.
Когато в лагера се стъмни и войниците се прибраха в палатките си, капитанът и Величко се отправиха към брега на реката.
- Дай да те прегърна, братко, - каза капитан Попов и гласът му затрепери. - Бъди смел, защото Бог помага на смелите.
После се обърна и тръгна назад. Величко остана сам, хвърли един поглед към широката тъмна река и се усмихна: той не се плашеше от Дунава - бяха стари приятели! Бързо съблече селските дрехи, с които бе заменил униформата си, обви ги в едно платнище, завърза отгоре им малка кошничка, а целия вързоп привърза на главата си и безшумно потъна в студената вода.
*
Капитан Попов дълго не можа да заспи, въртя се в тясното походно легло и въздиша. Тежко му беше за Величко, който се бе заел с една смъртно опасна задача.
Едва късно след полунощ се унесе в тежък сън, в който виждаше Величко гонен от низами; дори чу изстрели.
Когато се събуди, слънцето беше отскочило вече високо и през отметнатото платнище се виждаше обляната от светлина поляна. Но той не гледаше поляната, а клекналия пред вратата войник, който чистеше ботушите му.
- Величко! - викна капитанът и разтърка очи, за да се убеди, че не сънува.
Войникът се обърна: беше Величко. Той скочи, изчезна за миг от погледа на капитана, а сетне влезе в палатката, носейки кошничката, с която бе отплувал вечерта.
- Не успя ли? - запита капитанът бързо и явно разочарован.
- Съвсем напротив, г-н капитан! Всичко свърших и се върнах на разсъмване. Турчолята ме забелязаха и стреляха, ама не можаха да ме улучат.
- Ами кошничката?
Величко смутено запристьпя от крак на крак:
- Аз… такова… господин капитан… Христос възкресе… Донесох отсреща червени яйца… Моят приятел ги даде…
След малко всички офицери се бяха събрали в палатката на капитана. Те се чукаха с червени яйца, смееха се весело и хвалеха Величка, когото бяха поканили на своята великденска трапеза. А той потъваше в земята от срам.
Към обяд над палатката се изви един хубав бял гълъб. Той кацна пред входа и остави на капитана да го хване и да свали бележката, която беше привързана на крака му.
В тази бележка се даваха най-точни сведения за числото и разположението на турската войска при Свищов. Беше подписана от Христо Ц. Бръчков.
Нему беше отнесъл Величко кошницата с пощенските гълъби тъкмо на Възкресение, сякаш знак, че и България възкръсва!
——————————
в. „Детски живот”, г. 16, бр. 7, 1946-1947 г. Подписано: Камен Къщов
