ЗНАЦИ
ЗНАЦИ
„Стара Загора, Стара Загора -
жив град с темели, в кости забити!”
Михаил Берберов
Роден град на поети, прорицатели…
Той обичаше твоите слънчеви хора -
от работника до учения и писателя.
И на всеки даваше кураж и време -
себе си от „утрото русо” до здрача…
Той те вдигна във стихове и поеми.
Птиците отлитат,
остават знаците!
ОНЯ АВГУСТ
Къде ме води мургавата кожа
на знойното ти лятно тяло?
Вървях след теб като набожен,
като момче, за плът обезумяло…
Любов и плът, и буйни страсти -
увяхват думите ми, устните…
На прага на зрелостта си
ти беше връх на изкуството…
СНЯГ И ДЪЖД
Очите ти са топли кестени -
стопиха подранилата слана.
Косата ти, от вятъра разресвана,
шумя в лицето ми - бягаща вълна.
А после - бяло чудо,
сняг, тишина и зима.
И оня лих последен снегодъжд,
след който ти,
нестоплена от мен - замина.
ВЕСЛА
Лодката и здравите весла,
твоят смях и тихата вода.
Аз ли исках, ти ли пожела -
да посрещнем любовта…
Водоравни залезни лъчи,
синята ти блуза - жив екран.
Образи зад нея дишат чисти -
сякаш - филми на Лотяну.
Под купола на нежната върба
севернякът лодката люля…
Тази нощ майка ти не спа.
И ти - в моите ръце-весла…
В ДОМА НА ЯВОРОВ
И след Неруда, Паустовски, Евтушенко и Висоцки,
след толкова мечтатели - световни умове,
тук идваме ние, българи, да учим Яворовите уроци
и да пречистим душите си с неговите стихове.
Тук идваме ние, пишещи хора и любители,
и съзаклятници, членуващи в „Яворов клуб”.
Пристъпваме бавно в тази свещена обител,
както осъдени - пред клуп.
Над калдъръм и здравец Яворов ни гледа смръщен
от смъртната си маска и от лика си с вечност озарен.
Запомних две неща от този ден в Поетовата къща:
Войводата - със пушка,
Геният - над страсти извисен!
РАДИОКОНЦЕРТ
Над градчето облак дреме. Долу хора.
Някой още бойко казва, че това е вяра -
наша и Вапцаровата - във едно със хлора
и с опашката лисича, дъхаща на сяра.
Ти отиваш най-добрите да похвалиш -
имена на първенци и ветерани…
Но ще питаш още как сега е хала:
баровски, нормален или еко-странен?
Запис на проценти, имена и цифри.
Химия полезна вярно… и токсична…
Следва говорителката по ефира:
„Поздравът със песен е… за всички!
ФОРУМ
На Иван Гацов
Площад ли е било или сцена?
Сега трева хилядолетна тук
расте - сестра на Мeлпомена,
играе тя на времето напук…
И само вятърът й ръкопляска.
И неми, камъните гледат как
на времето му става тясно.
И форумът напуска то по мрак.
Остава камъкът в нощта да свети.
В борба за вечност със тревата, той
прескача някой друг от вековете.
Но кой ще бъде победител, кой?
Все по-активна е тревата нежна.
Врагът си с обич тя оплита цял
и камъкът, от болка натежал,
потъва бавно в зелената й мрежа.
ХРОМЕЛ
Баща ми тръгнал щастие да търси
по чуждите земи… Не бил с късмет.
Такъв го знам от снимките опърлени
от времето: сърдит, останал на гурбет.
Един хазартен тип - той скитал по чужбина.
През късна есен идвал в село… със снега.
Във кръчмата със зарове и черно вино
търкалял дните… Отнесен, гледал към брега.
И пак очаквал оня вятър, белия. Пътувал
и във съня си… Сякаш дънери отсечени
над Янтра ледовете в март се втурвали -
надеждата му хладна. И обречена…
Изчезнал, без да пише, нейде в чужди край…
Не го запомних аз, защото малък бях, но -
кръвта му в мен - един неспирен хромел -
върти ме: грехове и пътища да опозная…
