Христо Черняев

Още в началото на творческия си път Борислав Владиков се изяви като даровит и интересен поет. В неговите стихове имаше силна позиция, имаше характер, което е много важно и което дава живеца на творчеството. Тези категоричност при първите поетични стъпки на Борислав Владиков предвещаваше бъдещите му успехи.

И ето сега с радост държа в ръцете си книгата на поета „ДА ЦЕЛУНЕШ НЕБЕ” с посвещение на Яна. Тази книга го утвърждава като един осъществен лирик, чиито корени са дълбоко впити в земетръсната почва на България.

Освен като тънък лирик Владиков се откроява и като патриот и гражданин, чието сърце вибрира с днешната кръстна съдба на народа ни.

По този начин той се нарежда на гребена на високата вълна на страдалното ни българско съвремие до раменете на поети като Росен Василев, Дамян Дамянов, Матей Шопкин, Драгомир Шопов, Велин Георгиев, Таньо Клисуров, Петър Динчев…

Въпреки тематичното разнообразие творбите в „Да целунеш небе” са споени в монолитно цяло. В книгата има по-ранни стихове, както и стихове от последно време, които преобладават. Като лирик Владиков се представя с колоритни творби, фино изваяни и най-вече с българска дъхавост, земни и съвършени със своята простота.

Борислав Владиков е оригинален по своему и не може да бъде сбъркан с друг поет. Той не е умозрителен, а емоционален, с изострени сетива. Нещо първично има в тази поезия, което я прави искрена и свежа. В нея има болка в радостта и сладост в болката.

Лириката на Борислав Владиков освен че има свой чар и привлича с българския си дъх, има още едно преимущество - тя е обвеяна и от бадаличната атмосфера на Пирин планина. След толкова слаби и блудкави книгостишия човек е жаден да чуе просто и истинско поетично слово като:

И ти ще имаш всичко туй, което
Пирин от плът и дух е сътворил,
събрано във едно планинско цвете,
каквато друг не ти е подарил.

Поетът, който неведнъж е виждал по чукарите „Козел, с рога продънил небосклона” и как „Бистрици бистри във мрака се плискат” и който е на „ти” с „милите аборигени”, дето „чакат за хляб и миришат на лук”, със светло чувство пише за планинците: „И груби, и сърдечни - с тези хора/ изгрява слънцето и в тях догаря”.

В стиховете си той изразява една обща болка:

Нашият век в своя край издребня…
Свобода! Демокрация - Вятър ни вее.
Свръхбогати и яростен глад.
Глад за хляб, за любов, за идеи…

Едни от най-хубавите творби в книгата „Да целунеш небе” са: „Магия”, „Ако не дойде облакът дъждовен”, „Бяла река…”, „Етюд”, „Бил съм лош, навярно и добър”, „Безветрие”, „Вечер”, „Кръстово”, „Прелюдия”, „Човекът” (на брат ми Тачо), „Камбаните без време онемяха”, „Козарката”, „На Матей Шопкин”, „На Мария Николова”, „Тръгнах… към юга”, „Върхът”, „Не смее никой дума да продума”, „Песен за Мелник”, „Вместо песни на птици”…

Звездобелязан е този поет, който в живота и творчеството си е слял съдбата си с народната съдба. Такъв е случаят и с Борислав Владиков.

И накрая искам да отговоря на тристишието от поемата „Безветрие”, с което завършва стихосбирката „Да целунеш небе”:

Въпросът е дали и как ще звънне
онази струна, със която можем
заспалия си дух да разтревожим.

Поете Борислав Владиков, ясният звън на тази струна трепти в стиховете ти.

Това никак не е малко.