Иван Генадиев

Приятели и почитатели на Смирненски и тази година взимат почин да почетат паметта на другаря и поета по случай годишнината от смъртта му.

Те проявяват любезно зачитане и към моята скромна личност, като ме подканят да напиша и аз нещо по този случай и същевременно проявяват едно незачитане към моето стеснение по този повод, като отблъсват смущението ми, че тия писания могат да бъдат взети от някои като самоизтъкване.

По случай годишнината от смъртта на Пенчо Славейков, преди няколко дни, бай Димитър Подвързачов бе поканен от „Литературен час” да пише „спомени” за Пенчо Славейков.

Понеже в уводните си думи той е изказал мислите, които ме вълнуват в такива случаи и понеже ги е изказвал по-тънко отколкото бих го направил аз, не мога да не ги приведа тук, да послужат вместо мото на настоящите редове:

„Този литературен вид” („спомените”) обикновено се пише по една класическа рецепта: вземе се едно зрънце историческа правда, залива се с пълен котел вряло самохвалство и се бърка; докато стане на пяна, която се предлага на читателя за консумация”

Рецептата е класическа; изключение няма да правим ние…

*
Как сме се запознали със Смирненски не помня. Помня че той не беше още Смирненски, а беше Ведбал, - неговия популярен после псевдоним от „Българан”.

Ние бяхме тогава много млади, никой не е мислил, че - ако не всички то поне някои от нас, както стана със Смирненски - ще остави някаква особна диря на книжовното поле.

Затова не може да се помни запознаването ми с дребния ученик от Техническото училище

Христо Измирлиев, макар и да беше се прекръстил вече с името Ведбал, което се явяваше в страниците на „Българан”.

Ние не мислехме, че някой от нас ще остави някаква особна диря на книжовното поле. Но Христо я остави.

И дирята, която остави Христо, не е само поезията и бунта на Смирненски, а и поезията и смехът на Ведбал.

От 1916 г., когато Ведбал започна да пише в „Българан”, до 1923 г., когато той престана да пише и да живее, сме работили заедно като сътрудници и редактори на „Българан”, „Барабан”, „Маскарад”.

През юни 1923 г. аз имах печалния дълг да дам една траурна бележка в хумористичното списание („Българан” 1923 г., бр. 26).

Мисля, че няма да бъде „пяна от самохвалство”, ако я приведа пак тук. Защото е вярна, сбита преценка на това, което представляваше поетът-хуморист Ведбал; защото има стойност и днес; и защото,- пак „пяна” - струва ми се, това е първото признаване на поета в страници, които са били над партиите.

„Духовит, остроумен, майстор на стиха, с богата фантазия, Ведбал бе най-даровития измежду младите поети около „Българан”. Работлив и плодовит, той бе най-ценният сътрудник на едно хумористично списание. Нежно сърце, блага душа, той бе добър приятел.

Скромен и свит, той не си създаде името, което заслужаваше.

Страниците на „Българан” съхраняват множество бисери на остроумие и лиризъм, плод на неговото даровито перо. Усмивката замръзна на устата му. Смъртта го грабна, без да знае, че отниса един истински поет. Това трябва да знаят ония, които обичат поезията”.

Такъв помня аз Ведбала; такъв ще го помня; такъв се отразява той и в паметника, който остана след него: неговите съчинения.

——————————

в. „Христо Смирненски”, бр. 1, 1935 г.