ВЕКОВЕ ОТ БОЛКА И МЪКА
Авторски предговор към книгата „Скрижалите на паметта” (2025)
С падането на България под турска власт било прекъснато не само вътрешното, но и историческото й развитие спрямо останалите европейски народи. Пет века тя била окована във веригите на робството. В страната била наложена чужда по дух мюсюлманска култура дълбоко противоречаща на духа и традициите на българите. Били сринати културните и духовни центрове, а техните бранители и старата българска аристокрация - избити.
Унищожена била Търновската патриаршия, някога духовен център по българските земи. Прекъснати били традициите и унищожени институциите на българската държавност. Опожарени и разрушени били села, градове, дворци, крепости, църкви и манастири…
Земята станала собственост на централната власт и султана. Населението било подложено на физическо изтребление… Със стихийната си политика на асимилация и пълно подчинение, завоевателите заличили държавата от картата на света и поставили българите на най-ниското стъпало в Османската империя. Наричали ги презрително гяури, което за тях означавало „неверници”. Превърнали ги в рая - т.е. стадо.
Предназначението на стадото било да произвежда материални блага за господарите, да им служи безропотно до гроб и задължително да плаща редовно все нови и нови непосилни данъци. Един от над 80-те вида бил за „висшата милост” че живеят на територията на ислямската държава. Чрез него превърнали българите в „бежанци на собствена земя”.
Но най-чудовищният от всички бил „кръвният данък” - насилствено отнемане на деца между 7 и 10-годишна възраст от родителите им. Понякога отвличали и 5-6-годишни. Понякога и на 18-20-годишни. Избирали най-здравите, най-красивите, най-умните и най-будните деца.
Откарвали ги в казармите в Одрин, Цариград и Бурса и ги помохамеданчвали. Родителите се опитвали да ги спасят като женели синовете си още на 8-9 години, защото женените не били вземани. Други умишлено ги осакатявали физически.
Знаели, че стане ли българин еничар погубва душата си. За роднините той вече не е между живите. Затова го оплаквали, сякаш че е мъртъв.
Ето как съвременникът от онова време Стефан Герлах описва уродливото явление: „Това са християнски деца, които турците събират на всеки три години. (…) Децата биват откъснати от родителите, така че вече през целия си живот няма да ги видят, дори няма да ги познаят. Те са докарвани в Цариград и там ги учат на турски език и религия…”
Дивашките методи на свирепите поробители спрямо поробеното население били безмилостни - чрез изнасилвания, убийства, чрез отвличане на момичета, оковани във вериги и продавани по робските тържища на Средиземноморието, чрез приобщаване към мюсюлманската вяра…
Много български мъченици с цената на живота си се опитвали да опазят своята православна вяра и народност. Затова са били изгаряни на клади, бесени с главата надолу, драни като животни, посичани на дръвника…
Родители и деца, братя и сестри, родове, съседи, дори цели села, градски махали и райони с християнско население, са били масово потурчвани.
Участта им на „помъчени” ги превръща през вековете в българомохамедани. Който приеме новата вяра, остава жив, който откаже, е убиван. Кланетата, пожарищата, бесилките, камарите от трупове и обезглавени тела нямали край.
Век след век през тези кървави, тъмни и мракобесни години на робство и нечовешко насилие, единствените духовни убежища били манастирите и църквите. В тях народът търсел спасение, надежда и утеха.
Родолюбиви монаси, пазители на светлината на българския дух, съхранявали оцелелите произведения на средновековната българска книжнина и старобългарско изкуство, побрали историческата памет на някогашния възход на българската велика държава.
Преписвали стари ръкописи и църковни книги, превеждали чужди автори от гръцки и руски, съставяли сборници, пишели свои оригинални произведения. Към повечето манастири постепенно изникнали килийни училища поддържайки незагасващия огън на българските културни традиции и език.
Пътуващи монаси наричани таксидиоти не само събирали помощи за манастирите, но и разпространявали книги и знания из цялата робска земя. Най-значително средище на книжовната дейност е бил Рилският манастир.
Турската власт пресичала пътя на всеки гяурин, който се опитвал да се замогне и издигне над останалите като го разорявала насилствено, убивала или потурчвала. На раята в империята, особено през първите три века на робството, не е било разрешено да строи солидни и представителни къщи. Да носи хубави дрехи или оръжие.
Църквите трябвало да бъдат ниски и невзрачни на вид, вкопани в земята, за да не дразнят завоевателя. Много от тях били превърнати в джамии, бани, складове… Въпреки тези пагубни ограничения, във вътрешността на онези, които са оцелели, се развила живописта и резбарското изкуство. Независимо от църковните канони стенописните изображения били реалистични и пластични, а дърворезбата изящна и красива.
С вродената си любов към свободата българите останали непримирими и непокорни към чуждия гнет и мюсюлманския фанатизъм. Вдигали са многобройни въстания, които винаги били потушавани с невиждана жестокост. Върху живота, кръвта и костите на знайни и незнайни изгубени във вековете неизброими мъченици и герои, България разкъса веригите и възкръсна за нов живот.
След победата на Русия по време на Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г., на 3 март, българският огнен Феникс излетя от пепелищата на вековете и се устреми към светлината. Потомците на безправните роби най-после доживяха свободата.
Никога не трябва да забравяме това.
За живота и съдбата на една малка част от предците ни живели в робство, се разказва в тази книга.
В името на тяхната памет.
Дълбок поклон.
