по случай юбилея му

Илия Добрев

На 2 април т. г. ще се чествува 35-годишната литературна и обществена дейност на известния наш писател Ст. Чилингиров. Министерството на Народното просвещение е разпоредило да се запознаят учениците с тая дейност на юбиляря, дори, при възможност, да се уредят забави в негова чест…

Името му е популярно у нас. Прекрачило е и границата. Той е и поет, и писател, и общественик, и учител. Той бе и няколко години директор на върховното ни културно учреждение - Народната библиотека в София.

Успехът му се дължи еднакво и на дарбите му, и на труд и постоянство.

Познавам го добре. Беше ми съученик в педагогическото училище в родния му гр. Шумен. Бях квартирант у тях.

Тогава училището не откри и не насърчи неговите дарби. Даже то бе готово да го смачка. Той бе от „мъничките” ученици, едва 13-годишен и от долните класове не бе донесъл „запас”, за да обърне внимание на себе си. И минаваше за среден ученик.

Но той криеше в себе си родова амбиция. Братовчед му току се проявил като поет и туберкулозата, която по тях времена дебнеше всички бедни синове, бе го завлякла в гроба съвършено млад.

На единствените си наследници, стари майка и баща, той бе оставил, за утеха от скръб по едничка загубена рожба, една богата за времето си библиотека.

В тази библиотека малкият Стилиян е имал достъп и от нея е почерпил куража и вдъхновението да догони и замести покойника. И с твърдост той отбиваше присмехите на големите си съученици.

Така още от ученишката си скамейка успя да напечати първите си стихове в тогавашното детско списание „Звездица” под псевдонима „Спартански”.

Последният тъкмо отговаряше на неговия стремеж към възвеличаване. Мъничък, но строг към себе си като спартанец.

Същото сп. „Звездица” изигра важна роля в неговото въздигане. Срещу сътрудничество тя го приюти в една стаичка на редакцията и той със собствени сили можа да свърши университета и да стане гимназиален учител.

Иначе, може би, селото щеше да го срие и победи и той да си остане селски учител.

От няколко години вече почти не пише детски стихове. Само по молбите на редактори на детски списания прави това. Но затова пък се е отдал на по-големи работи.

Под неговото перо са излезли много трудове и в различни области. Трудовете му „Поморавия”, „Добруджа”, „Читалищното дело преди Освобождението” са плод на дълбоко ровене и проучване фолклорни, етнографски и исторични материали.

Той писа драми и поеми. Той държи беседи и реферати пред учителски конференции, на гражданство и в провинцията. Но според нас прославата му е в областта на романа. Тук той се порови в недалечното минало. И от неговите четири романа два са с ненадминато достойнство.

Сам син на пропаднал пръв майстор обущар от някогашния „еснаф”, неговото детинство е пропито с трагедията на пропадащия занаятчия към десетата година от Освобождението, когато окончателно се разориха славните през турско време занаятчии.

Тъкмо това разорение той описва в „Хляб наш насущний”. Този роман е една спретната епопея с много, но не излишни подробности, с проявили се типове от идиота до най-умния, каквито може да даде един цветущ в миналото провинциален град.

Романът се чете като на филм и на много места със сълзи. Тъй натрапничави са типовете и действията им. Не зная дали по-живо би ги описал друг някой.

Г-н Чилингиров описва и друг момент от нашата най-нова история.

Въпросът за „десятъка” възбуни за пръв път нашето селячество. Дуран Кулак, Балчишко, Тръстеник, Русенско ще се помнят за дълго.

Тогава млад учител, навярно 18-годишен, със свойствената си впечатлителност е можал да вникне в душата и психологията на селянина, на тълпите и после да вплете в нея всички типове, случаи и фактори, които са влияли за добрите нрави от една страна и за развала на селото от друга.

Учител, политически демагози, полиция, затвор, свещеник, кръчма, среда и обществено положение - всичко това е описано, анализирано, майсторски вплетено и въплотено в оная живост и картинност, която неминуемо води към развязката.

„Децата на ада” - това е заглавието на романа. Те, „децата”, са там, в село, заблуждавани, мамени и подбуждани от демагози. И кой, кой, освен честният интелигент, учителят, ще се втурне в дима и горещите пламъци на ада да го спаси!

Па и защо е развязка, когато във всеки ред, във всяка мисъл може да се чете и психология, и педагогика и социология!

Нищо друго да не бе написал, само тези два романа го поставят в реда на първите ни писатели. Но не е въпрос за чест и слава. Последната може да бъде и евтина. Дума става за заслуги.

И, когато децата и поколенията декламират неговите игриви и звучни стихове, с любов ще произнасят името му.

Нека техните мили и приятни гласенца бъдат най-голямата награда на твърдия и трудолюбив поет и писател.

И нека неговата победа над непреодолими препятствия служи за кураж на ония младежи, които истински са почувствували своите дарби и призвание и се стремят да ги проявят.

——————————

в. „Летопис”, бр. 15, 2.04.1933 г.