ЛОДКА В ГРАДИНАТА
В градината на моите съседи имаше лодка - истинска голяма морска лодка. Боядисана в синьо и бяло, с весла и тесновата пейчица по средата. Лодка в градината. Здрава, с изписано красиво женско име на нея, както повелява традицията. За мен беше атракция в детските ми години. Особено името, изписано със заоблени букви - Анастасия. Звучеше като божествена музика.
- Дядо Сево, може ли да покараме лодката - питах, промушила рошави чорли между клоните на голямата ябълка до оградата.
- Скачай - даваше одобрение той. - И мен ме сърбят ръцете днес да греба малко.
Сядахме с него в градината, той хващаше едното весло, а аз другото и започвахме да гребем.
- Внимавай, вълните днес ще са силни - предупреждаваше ме усмихнато той. - Трябва да гребем здраво и в ритъм.
Аз стисках греблото и влагах цялата си налична сила. Представяхме си, че има буря и трябва да стигнем на всяка цена брега.
Понеже говорехме доста високо, по някое време се показваше на прага баба Анастасия:
- Ти че си луд, луд си! - викваше усмихнато тя. - Ама недей подлудява детето!
Избърсваше ръце от престилката и миролюбиво подхвърляше:
- Моряците ядат ли мекици?
Ядяхме, и още как! Сядахме пред голямата кръгла чиния с оранжеви рози и ядяхме с голям апетит мекиците, поръсени с пудра захар от любезната домакиня.
Всъщност, дядо Сево никога не е бил моряк. Нито пък баба Анастасия. Но когато била много болна преди години, докторът казал, че трябва да й изпълнят всяко желание. Тя помислила, пък заявила на дядото:
- Искам лодка в градината!
И докато сестрите й мислели, че вече е „мръднала” и я чакали да умре, дядо Севдо домъкнал дъски в градината и започнал да й строи лодка. Намерил в селската библиотека списание, дето описвали как, аджеба, да стане това, и чукал и режел почти денонощно. Болната първо примъкнала до прозореца стол и гледала какво става в градината. После излязла на стълбите и почнала да му дава акъл.
- Това вече е моята скъпа съпруга - зарадвал се нейният мъж. - Щом се кара, няма скоро да ме остави сам.
След няколко дни си примъкнала стола току до градината, да вижда и контролира по-добре работата на своя съпруг. След още няколко дни станала и отишла при него. Гледала тя в списанието, гледала и какво прави мъжът й.
- Ако не я наречеш на мене, ще те убия - заявила заплашително тя, щом разбрала, че лодката ще има и име.
Цветовете избрала сама. И започнала да помага на дядото. Така лодката с име Анастасия кацнала в селския двор.
- Глупак беше и глупак си остана - говорели му мъжете в кръчмата. - Това дървено нещо заема място за двайсет кила домати.
- Глупак е този, дето не знае как да глези жена си - отговарял усмихнато той и се прибирал при своята баба, за да похапва сладко мекички.
Тази история в хиляда и един вариант разправяха всички из селото. Но само аз имах огромната привилегия да се качвам когато поискам в лодката и да преплувам морета и океани - сама или в компанията на дядо Сево.
Щом пораснах, отидох да уча в големия град. Ваканциите се връщах на село, гребяхме пак с дядото в нашата лодка, но след няколко години време той тихо ми каза:
- Нямам сили вече нито да я поддържам, нито да греба. А влезе ли вода в лодката, пиши я умряла - също като и с любовта. Нашите внуци са по Америка. Я дойдат, когато умрем, я не сколасат. Та имам към тебе молба. Ще ти харижем лодката, да я поддържаш и да изгребваш водата от нея. Ако, разбира се, се съгласиш.
Съгласих се, макар неохотно. У дома се вдигна въстание на мига.
- Абсурд - закрещя баща ми. - Никаква лодка в градината. Едва намираме място за марули, кромид и домати.
Отидох при съседа и му признах каква буря се вихри вкъщи, но обещах:
- Докато мога, ще я поддържам в градината ви у вас. Нашите не ми разрешават да им разсипвам двора с доматите.
Дядо Сево кимна и се прибра. За първи път баба Анастасия не ме почерпи с мекички.
Но аз сдържах своето обещание. Щом се прибирах на село, хващах боята, рендето и почвах да кърпя лодката. Знаех, че все някога и това няма да й помогне, но виждах как Сево и Анастасия поглеждат иззад пердето на кухнята и продължавах да давам живот на лодката и любовта.
Моите мили съседи отдавна са ангели. Къщата, заедно с лодката и китния двор, обявиха за продан децата им от Америка веднага след тяхната смърт. Направих това, което бях длъжна да сторя. Изтеглих заем от банката, купих къщурката им с градината и лодката в нея, за да спася онази светла любов, от която бяга дори смъртта.
Лодката с времето се предаде, нищо тленно не може да остане във вечността, но аз намерих списанието от дядо Сево и започнах да си строя нова. Съпругът ми е неотлъчно до мен и нашата лодка, сигурна съм, ще бъде прекрасна. Ще седим с нашето бъдещо обично дете в нея и ще гребем тримата през всички сезони, а дядо Сево и баба Анастасия ще гледат от облаците и нежно ще се усмихват. А когато направя мекички и ги поръся с пудра захар в неделя, ще виквам през отворената врата:
- Ангелите ядат ли мекички?
Сигурна съм, че тихо ще идват и ще похапват заедно с нас доволни, ще сядат в лодката сред градината и ще бъдат щастливи, че има и след тях хора, които толкова истински се обичат.
