Георги Ревов

В ОЧАКВАНЕ НА БОЖИЯ СВЕТЛИК

Откакто си погребахме морала
без капка чувство даже за вина.
Завряхме си главите във чувала
край костите на Стара планина.
Продадохме България до шушка
от Козлодуй почти до Маркаджик.
Заглъхна даже Ботевата пушка
в очакване на Божия светлик!
Небето край Марица се намръщи…
И почна да си мачка гордостта,
додето се прибира вечер вкъщи
сред глухите въздишки на пръстта…
Земята ни отдавна буреняса…
Пресъхнаха дъбрави и гори…
Балканът край Околчица тревяса,
преди като салкъм да изгори…
Заровихме си родовата памет
под урвите на миналия век…
И тръгнахме да ставаме човеци,
нагазили в поредния хендек…

ВЪПРОС ОТ УЧЕБНИКА ПО ИСТОРИЯ

Да клекнеш пред лицето на смъртта,
не значи ли раздяла с Караджата?
Макар че той в полето на честта -
и мъртъв се сражава на земята!…
Застава прав пред вражите дула!
И дава тон за песен в тишината,
с която над смълчаните била -
умира и се ражда Синевата!…
От слънцето под свода на Батак,
до Бузлуджа и утрото край Драва,
аз виждам да плющи един байрак!
И българския дух да оцелява!…
Във битките - за хляб и свобода!
Край църкви и порутени дъбрави,
комити са проклинали смъртта
запретнали до лактите ръкави!
Кънтели са - юнашки гласове!…
И вила е вълчица към Луната…
Там, дето днеска падат снегове…
И още се сражава Синевата!…
Високо - над заспалата гора -
с коси от слънце, здравец и пшеница!
Щастлива като майчина сълза!
И горда като българска светица!

ДУМИ ЗА РОДИНАТА

Търговци на памук и на коприна,
джебчии пладнешки през куп за грош,
подбиваха цената ти, Родино…
И бяха винаги със теб на нож.
А колко други, даже и под кръста
целуваха нозете на Исус,
а после си продаваха душата.
И казваха че имат Божи вкус!…
Аман, Родино, от божествени пророци.
От хора даже със изтънчен вкус…
Ний всички помним твоите уроци!
И оня богатир - с перчема рус!
Ний всички, уж сме твои, но на книга.
Ний всички уж във тебе се кълнем!
Но колко са, кажи ми днес, Родино,
готовите - за тебе да умрем?…
Ония, дето биха дали всичко,
да бъдеш днеска силна и добра!
И край - заспалите огнища -
да тръгнеш пак с изправена глава!
Челото ти - да стига Небосвода!
Снагата ти - да гали житен клас!
И всички да си спомнят за възхода
на хиляди, живели преди нас!…
Да чуят даже мъртвите във гроба,
че жива си, тъй както Той е жив!
Духът на Ботев! Зърното и хляба!
И винаги за теб ще бъде жив!

ПРЕДИ ДА АКОСТИРАМ КРАЙ БАЛЧИК

Аз бях войник на своите Балкани!
Аз бях боец в полето на честта,
защото се сражавах с урагани!
Защото ненавиждах подлостта!
Аз бях на топа винаги в устата.
Обиждан. И наказван. И руган,
задето, нарушавах правилата
от времето на Тервел и Паган…
Преглъщах нараненото си его
в стремежа си да стигна Маркаджик!
Но никога не стигнах аз до него,
преди да акостирам край Балчик!
Сърцето си усещах във петите,
а в облаците - своята глава,
додето се преборя с канарите
по хребета на Стара планина!…
Аз виждах как денят ми наближава
безмълвен и студен като смъртта,
но казвах на сърцето си тогава,
че всичко е измама на плътта!
Че всяка моя клетка е спасена,
щом имам цел! И вяра! И мечта!
Аз пак ще нося цялата Вселена!
От Черни връх до края на света!
Където, под Звездите ще остана,
за първи път - от спомени пиян!…
Ще стигна до сърцето на Балкана!
И там ще се превърна в ураган!…

***

Като вик полетял над земята
и оставил в небето следа…
Като болка от песен позната
на безкрайно далечна звезда.
Искам пак да отплувам със Вятъра
на една мълчалива река!…
И под пъстрото було на Слънцето
да ловя хоризонта с ръка!…
Да ми ръфа петите Южнякът -
този хукнал през времето пес!
И настигнал във ниското влака
да си спомня за вчера и днес!
За да има в косите ти вятър!
И една непокорна дъга!
За да мога и мъртъв нататък
да се нося безкрайно така!…

БАЛАДА ЗА ЖРЕБЕЦА

Ще препусне жребецът ми верен
с тази грива от чиста смола!…
И ще рони с дъха си скалите
по реката за миг придошла!…
Там, до онзи завой на Марица,
дето слиза Луната сама!…
И си слага венец от коприва,
за да дойде със мен у дома!
До заспалата дядова къща!
И чардакът със вита асма!
До вековния орех на двора!
И до босите майски жита!
Ще препусне жребецът ми верен!
Ще препусне, сред пяна и пот!…
И ще цвили от радост и болка
чак до слепия стар небосвод!
За да види отново Марица!
И Луната - дошла у дома -
като горда тракийска царица
със корона от вита асма!

КОРАБЪТ НА ОДИСЕЙ

От колко зими и колко лета
вълните се надбягваха
с делфините…
И корабът на Одисей воюваше
със дракони и божества!…
А щом се скриеше
на Слънцето огромната капела,
платната му се пръскаха
под неговата гилотина…
Вълните разговаряха със чайките!
И корабът на Одисей гърмеше -
със всяка своя мачта и греда!…
Преди да се разбие в Хоризонта…
И стане на небесна светлина!…

НЯКОГА МНОГО ОТДАВНА

Попитали веднъж един мъдрец:
как се пишат стихотворения
по кората на дърво?
А мъдрецът се замислил…
Почесал се по олисялата камбанария.
И отговорил: Трябва само
да си подостриш въображението!
И да тръгнеш внимателно
по върхът на бръснача!…
Да гледаш само в една точка,
или в нещо, което е заковано
на небето! Може да е птица
с едно крило, или главата
на крокодил с една опашка!
Това няма значение. Важното е
след като си търкулнеш погледа
през ключалката на Хоризонта,
да виждаш и чуваш само онова,
което ти диктува сърцето!…
За да го гравираш после
с душата си -
по кората на дървото!

В ГОРАТА

Когато нещо те тревожи.
Когато нещо ти горчи…
Не стреляй само по лисици!
Не падай мъртъв по очи!…
Човек се учи да живее
дори когато му тежи,
да ходи винаги изправен,
та своя миг да удължи!…
Създава си защитни думи,
маркира си и светове,
сред облаци от пеперуди!
И къщички от ветрове!…
Човек тренира сетивата,
дори да няма сетива!
Усеща вятъра в гората.
И ходи с него за дърва!
Където често ескалира,
това - което го гнети,
но там се учи да жонглира!
И брадвата си да върти!…