БАЙ СТИЛИЯН
Дребната и суха фигура на възрастния писател не се мярка из литературните и артистични заведения. Или - много рядко - при неотложна работа.
Защото нищо друго, освен работата не направлява личния и обществен живот на Стилиян Чилингиров.
Всред четирите стени на един работен кабинет, който представлява едно от отделенията на Народната библиотека, се гуши бай Стилян, погълнат изцяло от работата си.
В такова положение се запознах с него. Представи ме поетът Владимир Русалиев. Стилиян Чилингиров, може би, е свикнал на такива посещения: не съм аз първият, нито последен млад човек, който прекрачва прага на неговата „литературна работилница”.
Все пак, той и за мене намери да отдели време да поприказва, да разпитва, да слуша. Собствено, от мене той нямаше какво да научи: на него са известни трудностите, които следват пътя на един младеж, посветил се на „неблагодатното” занятие.
- Мъчно се прави днес литература и изкуство - забелязва писателят.
- Това, обаче, не попречи на Вас да напълните със собствени книги един рафт от библиотеката си.
Стилиян Чилингиров, сякаш жегнат, извръща очи към най-горния рафт на библиотеката.
Наблюдавам го. И ми се струва, че в неговите неподвижни зеници дефилират живите герои на книгите му. Те, като че ли, прислизат от рафта и го обгръщат.
Чудни минути пред подвига на собственото си дело. И това мълчание, което трепти в някакво свещенодействие.
Писателят сваля очи, И гледа дълго в мен.
- Какво казах аз? - пита той.
- Мъчно се прави литература и изкуство?… Да. В тоя живот всичко е мъчно. Необходими са енергия, постоянство, амбиция. Талантът умира без тия качества.
И - сякаш не довърши мисълта си:
- Вие ходите ли в кафенетата и кръчмите?
Какво да отговоря.
- Не. Почти не познавам никого - отговарям смутено аз. - Може би, после …
Стилиян Чилингиров ме пресича:
- Не ги търсете там. Пък и въобще тия, които ходят там, не могат да Ви бъдат полезни.
Писателят изрече тия думи изведнъж. После въздъхна тежко, сякаш бе смъкнал от плещите си огромен товар.
** *
Сме вече приятели. На „ти”. Бай Стилиян приказва с мене като с отколешен приятел. Търся го. Разбира се, вкъщи. В неговия кабинет - библиотека.
Пушим по половин цигара и приказваме. Аз съм вече по-смел.
Излагам мислите си и градя планове. Това, което работя сега и което ще захвана утре.
Бай Стилиян ме слуша, усмихва се доволно и ми дава трето качество…
Психологията на творчеството. Тая тема ме занимава особено много. Върху нея бай Стилиян говори оживено.
Не - твори тогава.
Той взима от бюрото един екземпляр от романа си „Шинел без погони”.
- С него живях повече от година. За домашните и околните бях загубен. Не ме интересуваха: не съществуваха за мене ни жена, ни деца, ни приятели. За една година бях се откъснал от света. Бях в другия. В света на идеите и образите.
Влиза г-жа Чилингирова. Дочува темата и прекъсва съпруга си:
- Да, той беше съвсем друг. Движеше се като сомнамбул, и разговаряше. С кого ? С героите си.
Бай Стилиян заговорва тихо. И ми се струва, че той несъзнателно ни напуща и се връща във времето на „Шинел без погони”.
Г-жа Чилингирова не се стърпява:
- Изплаши ни.
Аз гледам. И слушам. И прелиствам мислено дебелия роман, сложен на бюрото. И, сякаш, една мисъл напира в мозъка ми: да разтворя страниците и да пусна на свобода тия десетки образи на редки чудаци и екземпляри, заключени от писателя.
***
Бай Стилиян не е само в работния си кабинет. Той е писател - общественик. Той гребе от живия живот и твори за него. Писателят ходи. Пътува.
Няма град или село, където да не е бил. Няма българско читалище и кино, университет, от името на които да не е говорил.
Една отворена картичка - и Стилиян Чилингиров се прощава със спокойствието си и взима трудния път на просветител.
И на тая възраст и при тоя разстроен организъм, бай Стилиян пътува, и е любимия сказчик и учител на широките народни маси.
В една есенна привечер, някъде зад халите, някой произнася името ми зад мен. Извръщам се. Каква радост. Среща. Бай Стилиян ситни бързо и ме настига.
- Бай Стилияне, къде в тая мъгла и по пардесю?
Писателят се извръща и, сякаш, говори на друг:
- Къде - по работа. При чираците. Мъглата си е мъгла. Няма заради нея да легнем по гръб!
Стилиян Чилингиров води курсове в Чирашкото училище. Учи на четмо и писмо простите и неуки младежи.
Народен писател.
Изпращам го до самата врата на училището. Група ученици ни посрещат.
Те свалят шапките си и поздравляват мило. Бай Стилиян се усмихва и ги поздравлява.
Връщам се обратно.
Но и през мъглата аз виждам сухата фигура на бай Стиляна, която прекосява двора и се изгубва в училището.
——————–
„Чилингиров лист”, 2.04.1933 г.
