Николай Табаков

Европейският съюз настъпваше и това можеше да се усети чак в село Фъркуланци, област Видин. В България. Съюзът предявяваше изисквания, даваше наставления, подписваше споразумения, налагаше забрани. В името на хората, разбира се. Та да са по-здрави, по-жилави и по-умни. Да спазват правилата. Да са търпеливи и толерантни. Да са европейци, а не да си карат по тяхному. В кръчмата на селото забраниха пушенето. Щели да дойдат инспектори и да глобят кой където хванат.

Майната ви! - рекоха селяните и се настаниха отвън, на терасата. Та като пият, да могат да си пушат. Вредно е, ама сладко. И на кого му влиза в работата дали ще живеят сто години и дали искат да ги живеят?

А?

Чичо Фут Лунтрия също приседна отвън. На приказки, на една мастичка, на туйцък-онуйцък. За компания. Късно му е да отказва цигарите, рано му е да става европеец. Не е свикнал, притеснява се. Той така си я кара в този живот, с притесненията. Такъв човек е, такъв ще си остане, точно такъв е бил и като дете.

Шушумига.

В училище бил свенлив, все отстъпвал, все за другите, на мравката път сторвал. После поотраснал, засукал тънко мустаче, взел да се появява по селските забави с нов-новеничък каскет, почнал значи да заглежда девойките. Отвътре му идвало, какво да прави? Ама нали срамежлив, не смеел да ги заговори.

А момите - и те. Свивали се в ъгъла, хилотели се, коментирали с шъпа на уста младежите, обаче не се нахвърляли като сегашните еманципантки, ами само стояли и се надявали. Надали се. Ще дойде ли принцът на мечтите им, или поне чичо Фут Лунтрия ще дойде?

Мечти и действителност.

По-отраканите младежи се увъртали, знаели тънки чалъми и току-виж някоя мома се озовавала в храстите с пола на очите. После сватби, веселби, мамалига. Хубави работи, човешки. Обаче не и за чичо Фут Лунтрия.

Тук му е мястото да уточним, че като младок чичо Фут Лунтрия не бил нито чичо, нито Фут Лунтрия, никакъв не бил. Едно келеме с наболи мустачки и малко крива физиономия, щото като го израждали, баба Спасика се объркала по недоглеждане и седнала връз него. Случва се, хора с криви муцуни много, ама ербап хора, печени, знаят как да се оправят с живота. А при него ей това липсвало. Курназът.

Ходел значи с физиономията си, ама от срам едва пристъпвал, не смеел да се изправи като мъж, все се притеснявал да не обиди. Пък и усмивката му такава - хем крива, хем потайна. Не знаели хората смее ли се, или муцки им прави зад гърба. Дребно лице, голяма уста, брадичката хлътнала навътре като отстъпление. Нескопосана работа откъдето и да го погледнеш.

На село мъдрите хора разправят, че за всеки влак си има пътници, обаче за влака на чичо Фут Лунтрия пътничка не се намирала и не се.

Никоя не се качвала, бе!

Той обаче наблюдавал, вадел си изводи, учел се. Не бил глупак един вид. И толкоз много харесвал тоя пусти женски народ, че направо му прималявало под корема само от гледане. На двайсет тая работа е така. А докато му прималявало, взел, че се влюбил. Направо се отнесъл.

Не можел да спи, не можел да се храни, разсипал се от ръкоблудстване в плевнята. Тайната любов е по-мъчителна от явната. По е значи поразяваща. Отвътре те изпива, отвън те изчервява, на маймуна те прави. Щото мечтите по-високи от действителността. Щото представите по-идеални от реалността. Щото бленуването я прави принцеса, пък ако ще тя да е проста пепеляшка. Така.

А пък чичо Фут Лунтрия денонощно. В мечтите, де.

Неговата тайна севда се наричала Мария-Михаела и дори не подозирала за мераците на чичо Фут Лунтрия. Хубавка била тя, гиздавка, пък и в танците се спущала без колебание. В такива моменти чичо Фут Лунтрия се обръщал на очи. Големи, светли, готови да погълнат целия свят. А в ретината се отпечатвал образът на Мария, на Мария, на Мария. И малко на Михаела, щото второто име си е по-назад, откъдето и да го погледнеш.

Обаче и нещо друго взело да се отпечатва там и то честичко. Онова недоразумение, съседът Аристотел, взел да се отпечатва. Те двамата били израснали заедно, учили заедно, на риба ходели заедно. Пак заедно се появили по селските вечеринки.

Само че Аристотел бил по-оправният, по-печеният, по-напред с материала. Висок бил, перчемлия бил, лепели му се фустите като етикети. Тайно в себе си чичо Фут Лунтрия не го долюбвал. Сега дори го намразил. Къде се вре, нахалникът? Все танцува с нея, все й ломоти на ушенцето, какво прави, сваля ли я?

Сваля я!

Ах, мамка му да е.а и късмет! Ще обърка тоя мръсник работата, ще унищожи мечтите му докрак. Време е да се намеси. Обаче как да се намеси, като пак ще се изчерви до ушите, ще смънка едно “здрасти” и ще се отдалечи като посран? Познава се, не ги може тези работи, ама никак не ги може дори.

Да помислим, казал си тогава чичо Фут Лунтрия, без още да е чичо Фут Лунтрия. И - трябва да признаем, - измислил.

По ония години младежите в село нямали обичая да канят момите на разходка, на ресторант или на дискотека. Къде ще ги разхождаш из това прашно село, да те гледат комшиите и да те одумват? На какъв ресторант ще ги водиш, като ресторант не съществува?

И за какви дискотеки говорим, като дискотека е мръсна дума, забранена? Затова ергените се придържали към традициите. Щом имаш изгора, возиш я с лодката на разходка по реката. Хем е прилично, хем романтика значи - хвърчат лебеди, риби скачат, приключения. Във Фъркуланци можело и да няма улица за разходки, ама рибарски лодки бил наспорил Господ, по една на всяка фамилия, че и повече.

Само чичо Фут Лунтрия не притежавал.

Сирак израснал, беднотия, а лодката е майсторска направа, оръдие на труда, хляб изкарвала за семейството на рибаря, пари струвала. А пари откъде?

Примолил се чичо Фут Лунтрия на съседа, на младия тогава Аристотел. Дай, каже, една от вашите лодки, за риба да ида, да продам някой толстолоб в града, ето - панталоните ми  кръпка до кръпка, няма вече накъде.

А бай Аристотел, който тогава още не бил и сънувал за почтителното “бай”, се някак съжалил, дал греблата на комшията, изпратил го приятелски до портичката, че и “на слука” му пожелал.

Е, познайте!

Младият лисугер взел, че поканил хубавата Мария-Михаела на разходка с лодка. Хъ-ка, мъ-ка, ама я поканил. Прегледала си Мария светските ангажименти и като установила, че за деня нямала такива, даже и нейният Аристотел бил зает по нивите, въздъхнала с неприкрита досада и се съгласила. По-добре на разходка, отколкото да храни гъските у дома, нали така?

И отплавали безметежно. Обаче чичо Фут Лунтрия, нали лисугер, взел повечко да натиска на лявото гребло, та лодката все по-навътре и по-навътре, на точка станала лодката от брега.

А хубавата Мария приказвала, не спирала и хич даже не поглеждала как се те отдалечавали на точка от брега. Давала му съвети да не се черви пред момичетата, да се вземе в ръце и да бъде по-решителен, ако иска и на него нещо хубаво да му се случи. Той иска ли?

- Иска! - рекъл категорически чичо Фут Лунтрия.

И започнал! Извадил от сандъка на лодката чук и длето, и взел да дърводелства, ама здравата да дърводелства.

- К’во правиш, бе? - ахнала учудено Мария-Михаела.

- Дупка - отговорил изчерпателно чичо Фут Лунтрия и продължил с длетото и чука. Да чука.

- Ама чакай сега! - викнала Мария, викнала и Михаела. - Ти акъл имаш ли, да правиш дупка на дъното на лодката? Знаеш ли, че сме на средата на Дунава и под нас има двайсет метра вода?

- Знам - съгласил се чичо Фут Лунтрия. - Ама не мога повече така.

- Какво не можеш, бе? Какво не можеш? Престани веднага!

Чичо Фут Лунтрия пак треснал с чука, разхвърчали се трески. Луд човек, наистина ще пробие лодката.

- Ще се издавим ей, говедо! - викнали в един глас и Мария, и Михаела, досущ като герои на Елин Пелин.

- Нека се издавим! - заинатил се той. - Ще направя тая дупка, пък каквото ще да става!

- Защо ти е дупка, боже мой? За какъв дявол ти е дупка, мътните да те вземат дано!

- Ще си таковам лодката! - заявил решително чичо Фут Лунтрия и отново размахал чука. - Ще я чукам, ще я скъсам, ще й вирна краченцата! Ей сега, тук и на място! Само да довърша дупката.

- Недей, умолявам те - ударили го на молба Мария, после Михаела. - Наистина ще се издавим бе, човек!

- На мен никой не ми дава - отсякъл чичо Фут Лунтрия. - Мразят ме, отбягват ме, не ми обръщат внимание. В безизходица съм, казвам ти, само гледай какво ще я направя тая лодка. Направо ще я сцепя. Повярвай, по-добре да се удавя, отколкото да я карам така.

Завършил мрачно той и вдигнал заплашително известния ни вече чук.

Мария най-сетне проумяла. Горкият човек, рекла си, вярно е загазил. Пък и най-сетне - няма да се издавим заради едното правене на любов, я!

- Стой! - заповядала. - Не чукай! Влизам ти в положението. Чукай! Обаче на никого няма да обаждаш.

И преметнала роклята през главата си, та останала по едни само бикини.

- То се знае, че няма да обаждам! - зарекъл се радостно чичо Фут Лунтрия, а наум добавил: “Че аз ако не се похваля, все едно не съм я свършил тая работа”. И взел, че я свършил.

После… После работата задълбала.

Омъжила се хубавата Мария-Михаела не за перчемлията Аристотел, а за чичо Фут Лунтрия се омъжила. Любов ли, какво ли? И се наредили те двамата в къщата му като пресни самуни бял хляб.

Оттатък, зад оградата, бай Аристотел хвърлял огън и жупел, обръщал камъни, закани сипел до небесата, проклятия бълвал, анатеми. Така си и останал неженен. Стар ерген, стара омраза, стара кримка запъната. Все се канел да гръмне, но не гръмвал. Чакал сгодния час. И часът дошъл. При всеки идва, така да знаете.

Научила хубавата Мария-Михаела, че на съпруга й прякор изкарали в село. И не какъв да е, а неприличен. Чичо Фут Лунтрия, такъв бил този прякор. И взела да се крие от хората хубавата Мария, до магазина не смеела да отиде, да не я одумват.

Срам я обхванал, знаете, неудобства. А когато чичо Фут Лунтрия се заоправдавал, че на никого думица не е казал, ей го - честен кръст! - хубавата Мария се съвсем запенила по муцуната, стегнала си багажа и се хукнала по съдилища да се развежда.

Не стига, че прелъстител воден, ами и хвалипръцко!

И се развели, да видиш какво нещо е животът, опако. Преместила се Мария чак в града, хванала се там с един зъболекар, наредила се някак в градската суматоха. А чичо Фут Лунтрия така си и останал на село вече като съвсем официален чичо Фут Лунтрия. Ако на Кмета му дойдат роднини да помагат за царевицата, той веднага ще изпрати малкия си син и ще му нареди ето така:

- Иди и питай чичо Фут Лунтрия има ли повече мотики?

И ще дотърчи момченцето, и ще викне от портичката:

- Чичо Фут Лунтрия?

- Е? - ще се обади отвътре чичо Фут Лунтрия.

- Тати ме прати за мотики.

- Ще дам. Ама кажи на баща си, че чичо ти Фут Лунтрия безплатно не дава. Утре ще дойда да взема назаем казана за ракия. Така му кажи, чичо Фут Лунтрия, речи, безплатни услуги не прави. Разбра ли?

- Разбрах.

В едно свое - определено поетично изявление, - добрият войник Швейк пояснява, че познавал един от Чешке Будейовице, който твърдял, че вътре в Земята има друга сфера, много по-голяма от самата Земя.

- Разбрах - така отговорило детето.

Дете, а разбира. И какво сложно има тук за разбиране? Фъркуланци е вътре в Европейския съюз, сфера е, различен свят. А пък на влашки “Фут Лунтрия” означава “Да си е.а лодката”. Неприлично е, вярно, но така е навлязло в обръщение, че цяло Фъркуланци го потреблява, без да му мигне окото. Цялата по-голяма сфера.

Какво остава за Европейския съюз?