РУДНИКЪТ
Из „Човешки импресии” (2022)
ДЕН ПЪРВИ
Бях пременен и оборудван като за казарма: каска, лампа, акумулатор, противогаз на кръста и торба с инструменти на рамо. Приготвих си суха храна, а миньорите ми връчиха и туба с вода, понеже там изпотяването е нещо обичайно.
На входа се събра тълпа, изчаквахме предната смяна, изкарваща трима мъртви миньори…
- Даскале! Не се плаши, стават при нас такива работи! - успокояваше ме придружителят.
От галерията прииждаше на кълбета тъмна, гъста и гореща мъгла. Вътре стана ниско, топло и задушно. Слизайки надолу, ту си удрям каската в някоя траверса отгоре, ту залитам от удара… Завървях наведен, а другите се навеждаха само където трябва и то - без да гледат. Кръстът омалява. Един ми хвана ръката и я придърпваше преди траверса.
Така пешком четири километра и двеста метра надолу. Фонът беше черен, виждаха се само петна от светлините на лампите и кръстосаните лъчи в запрашеността. Не се виждаше нито напред, нито назад или встрани, само следваш на лампата петното. Стана още по-горещо, а дишането се затрудни, струйки пот запълзяха по гърба.
По пътя миньорите заразказваха, че един от тримата загинали отишъл напред да източи водата от галерията, за да не газят колегите до кръста, но не се върнал. След време другият отишъл да види дали има авария и да помогне, но и той не се връща. Смяната разбрала какво става и звъни за помощ. Третият, разтревожен, се втурва. Миньорите не успели да го задържат - с огромна сила изблъскал всички, за да иде при другарите си, но и той не се върнал. Отнякъде избило газ…
Стана ми страшно и тъжно! Късно е! Тук вече няма място за страх и бягство. Какъв съм аз, че в бягство да се спасявам, а другите да оставя?
Въпросите напират. Откъде иде тази смелост и огромна сила за саможертва? Кое прави стойностен живота? От днес ли другият ми живот започва…?
Слизането надолу понякога е изкачване нагоре.
ДЕН ВТОРИ
При назначението началникът ми каза:
- На фронта има пропадане, засега не си за там, да не стане някоя беля. Отиваш с двамата сондьори на новия.
На вагонетка натоварихме оборудването и заслизахме пеша. Новият фронт беше на най-дълбокото и отдалечено място, а въздухът там е слаб. Трябваше да се проучи наличието на подземни води, на водни лещи или езеро, за да не пропадне техниката заедно с миньорите.
Внезапно от сондажа засвистяха, заблестяха живи водни саби и запромушваха посоките. Всичко се разхвърча! Сондажът се отвори и водният стълб като свредло проби тавана. Отгоре се заизсипва пороят. Опитахме да затапим с греда, но тя отскочи нагоре, завъртя се и ни събори. Подострихме я, за да намалим съпротивлението. Залостихме я и успяхме! Поизцедихме си дрехите и пак ги навлякохме. Събрахме разпиляната сонда за следващия пробив.
Токът спря, въздухът - също… Авария! Трябваше незабавно да се излиза. Окислението на въглищата отнемаше кислорода и температурата се покачваше, а пътят догоре беше дълъг. Пак свалихме дрехите, прогизнали от пот. Бързият ход създаваше хладна струя, спреш ли - става горещо, но бързо не можеш да вървиш, пот от главата се стича и замъглява очите, а без каска е опасно. Подхлъзнах се в една локва и се пльоснах. Застоях се, че ми даваше прохлада.
- Колега, да не ти стана лошо? - повдигнаха ме двамата и те явно изтощени.
- Нищо, нищо! В локвата е хладно - опитах се да им разсея тревогата.
Усмихнаха се и последваха моя номер. Излязохме от сондажното поле, локви вече нямаше. Потта заструи по тялото с пълна мощ. Каската стана капчук. Гърлото съхне и нещо го раздира и слюнка няма да преглътнеш. Едва сили ни остават, слава Богу, че ги има. Сърцето като влак препуска и миг - ще дерайлира. В стомаха гореща тухла пари и боли ужасно.
Двамата до мен залитат. Успокоих се, че сме още живи и вървим. Всеки на другия кураж дава и му вика:
- Дръж се, още път ни чака!
Миризмата на озон ни блъска. Най-после излизаме навън - кални, черни, залюляни, един в друг опряни. Миньорите, вместо „Урааа”, викнаха:
- Майната му! И утре е ден!
И в банята всичко се отми и там си остана.
Полезно е да се забравя, понякога.
ДЕН ТРЕТИ
Пътя до фронта вече го научих. Днес реших да пътувам с трамвайчето, като тези от панаира, само че раздрънкано, за да ни припява. Имахме и гости от Полша, за внедряване на техен въгледобивен комплекс, неподходящ за нашите условия, но вече платен.
Хайдеее! Влакчето се засили като в романтична приказка, поне за мен.
- Ама че шантаво хлапе! Защо машината препуска? - спогледаха се старите миньори.
Тласък, но влакчето не забавя. Спирачките останаха безсилни при този наклон и тази скорост! Погледнахме напред - от колелата хвърчаха огън и искри, прозиращи през облака от прах. В една от напречните ниши скочиха двама-трима, за да се спасят. Поляците, онемели, започнаха да се кръстят. Славчо издърпа Антон на пода. Таванът се разцепи. Промуши се някаква тръба отгоре, удари Славчовото място, направи дъга напред, пречупи се и се измъкна, тракайки по задните вагони.
При тази бясна скорост за скачане никой не посмя. На дъното, в края, бе осма шахта. Там се събираше всичката руднична вода. Краят бе ясен…
Вайкане няма! Никой вече за себе си не мисли. Само стиснал зъби и за другия се държи, за да не изхвръкне! Вагонетките подскачаха, удряха се вляво-вдясно и шеметно към шахтата летяха… Плавен тласък напред-назад и ходът се забави, композицията се нагъна като хармоника. Отляво някаква вагонетка връхлетя, завъртя се в спирала, удари стената и ни спаси, ставайки на куп желязо.
Прах и тишина.
- Измъкнахме се! Късмет! - викове ехтяха, някои целуваха, а други успокояваха отрупания с прах машинист.
По някаква случайност, бункер-влакът, теглен от напречното въже, бил забравен. Влакчето се задържало на него.
На обратния път един се залюля, обели очи и се строполи. Страхът му после е дошъл и си глътна езика. Челюсти миньорски, стискани неведнъж. Някой се намеси, навря кирката между зъбите, завъртя и му извади езика.
После настана врява: спасеният се нахвърли на спасителя си, че му е счупил зъб. Озаптиха ги. Подхвърлиха си реплики, дуплики и се разбраха по миньорски.
Крайните ситуации отприщват безкрайното.
КРЪЩЕНИЕТО
Ден първи, втори… и всяко чудо за три дни! Три нощи кошмари и дотук. После пак в потока на ежедневието. Въгледобивният комбайн като ламя с железни нокти изкъртваше буци от въгледобивната стена. Сред облаци от прах ги набутваше в търбуха на верижния транспортьор. Всичко беше навързано с корабни вериги, скоби, болтове и гайки.
Транспортьорът, тази огромна желязна маса, изведнъж се преви, изтрещя и забръмчаха във въздуха железни парчета от него. Сгушен в секцията, сякаш боксов удар ме преметна в кълбо назад. Миньорите ме изровиха, оплетен в шланговете.
- Даскале! Чуваш ли ни, какво ти стана?
- Нищо, нищо… Нещо яко ме халоса, в носа ми мирише на желязо.
- Вратът ти е в кръв и под окото ти има голяма дупка, кожата виси! Давай навънка! - понеже не виждах, ме изнесоха.
- Не е за мен тая работа, бързо при хирурга - чух гласа на Вълчо, фелдшера на рудника, макар че беше врял и кипял.
В заводската лаборатория пишеше: „По спешност съм”. От там веднага в болницата.
- Нямате работа тук, не сте за мен - ядосано ни изруга хирургът и ни обърна гръб - оня, високия, очилатия.
Лицето ми бе станало на балон с червена кръпка. Лявото око не се виждаше, а дясното - в синини присвито. Операционната сестра, нисичка жена, се повдигна на пръсти, погледна и добави:
- Това трябва да се зашие. Хайде в кабинета на д-р Искрев, че ако Дългия се върне…
Д-р Кантарджиева, рентгеноложката, ни беше изчакала. Хвана ме за ръка и направи снимка за всеки случай, разбира се, скришно.
- Нямаш счупване, слава Богу окото не е засегнато - даде ни указания и ни изведе.
- Даскале! За миньор аз те кандърдисах и ме послуша - погледна ме сериозно Пешо Съра. - Сега ме слушай, не си за вкъщи, така майка ти ще си свърши дните. Идваш у нас, ще кажем, че си в командировка!
Добре, че родителите ми бяха свикнали с моите внезапни хрумвания. Спомних си и думите на началника Найден Стоянов: „Лошото остава тук, не го носете вкъщи. Не шикалкави, не лъжи, но ако трябва, ще трябва.” Миньорите никога не говореха вкъщи за рудника, за да не живеят в тревога жените и децата им.
У Пешови вечерта нахлу цялата смяна.
- Я го виж тариката, ние го чакахме на работа - уж разсърдено ми се скара началникът (шегите му винаги бяха тънки), - а той се скатава. Ще я видим тая работа, ама и Пешо ги прави все такива… Сега ние ще се киснем с бира, а Даскала да си кисне компресите, щом е станал ортак с белята.
- Беля, не беля, в черпилката му е майката - подхвана и завеждащият смяна, Челебията.
Срам ме хвана! Това, което ми се случи, ми изправи косите, а за тях е нищо. Какво ли не са видели?! Дали мезето им свърши, че ме подхванаха? Пипнешком се наместих до тях и зачукахме шишетата.
- Само така, даскале! Вече ставаш за миньор - завикаха вкупом.
Житейските посвещения не са ритуални. Истински са.
СРУТВАНЕТО
Имаше един майстор-копач, Борката му викахме. Беше едър, снажен, харизматичен, с лице светло, приветливо. Той беше от малцината миньори, отличаващ се със своята интелигентност и сдържаност. Явно бе човек образован и възпитан. Словото му бе грамотно, одобрително и окуражаващо.
Появя ли се на фронта, той ми се радваше и дълго разговаряхме. Ползвах се с голямо уважение и от неговото семейство. Сигурно и с другите е било тъй.
На фронта днес копачите изнемогваха поради разседа (свличането). Транспортьорът късаше вериги от претоварване. Повиках най-стария миньор Зекирето за помощник. Трябваше ми опитен човек в тази работа. Разпъвахме веригата със стокиловатова мощност, за да ги прихванем. Изтървеш ли момента на скачване, скобата се изстрелва на парчета, а главата ти е над нея. Още с първия опит успяхме!
- Отиде си! Отиде си! - от дъното на транспортьора тичаше запъхтян миньор.
- Човеко, как е? - попитахме го какво става, а той все туй дума, отвеждайки ни на мястото.
Галерията бе плътно запушена от гладка, пресована стена. Сякаш нож от гилотина бе спуснат. Студена тишина! Телата ни се вдървиха.
- Тука, ей тука Борката се спъна!
- А-а-а… - завиках като обезумял. Изстрел сърцето ми рани! Безпомощен, безсилен, отчаяно лактите ми заудряха стената. О! Миг ужасен! Да бях потънал в ада!
Ново срутване ме затрупа, туй заслужавам аз! Изправиха ме и потърсих помощ по телефона. Кирки, лопати - всичко вътре остана. Без ум с ръцете ровим. С дъски, скоби - каквото попадне. Изровим дупка - отгоре пада, подпори няма. Ръцете ми затиска, но удар не усещам. Зекире, без ръкавици останал, с разкъсани пръсти рови - не усеща!
- Намерихме ръка! Пулс няма! Край! - рекоха си двамата турци и си тръгнаха.
Те, турците, от смъртта се страхуват.
- Спрете! Ръката е притисната, какъв пулс ще има - поспрях ги за малко.
Надявах се да го намерим с дихание. Дано в някоя ниша да е! Заровихме отново…
О, Боже! И синът му пристигна! Горкият - вцепенен, от нас надежда чака. Него ли да успокояваш или баща му да спасяваш?
Свличане отново, по каските ни буците кънтяха и огъваха раменете. Никой болка не усеща и не мисли, че ще е поредната жертва. След Борката…
На излизане жената му ни чакаше! Чувството за вина ни подряза краката и ни строполи пред нея! Разбра ни! Повдигна ни и постояхме заедно. Болките от раните се изпариха и заседна голямата човешка мъка…
БАЙ ГОЧО
Бате Гочо! Гочо Марев, бригадира, си го познавахме още от деца. Той ни организираше игрите по полянката до реката. Винаги имаше блага усмивка и топъл поглед. Сериозен, мълчалив и справедлив.
Мареви! Име на фамилия с тежест. Миньорска фамилия - уважавана в село, трудолюбива, успешна и човеколюбива. Видиш ли ги отдалеч, незнайна сила пътя ти отклонява, за да ги доближиш, селям да дадеш, а те ще се усмихнат и поклон ще ти сторят. На дете ще се порадват, на старец ръка ще целунат и на учител шапка ще свалят. Нямаше у тях надменност и затуй бяха тачени в село. Само попът ги гълчеше, че ръка не му целуват и не му се молят. Те целуваха добитък, агънца и пиленца. Кръстеха се на нивята, на житата и на хляба. Това бяха Мареви.
Сутринта в рудничното назначение, за разлика от други дни, началникът влезе ядосан.
- Снощната смяна си излязоха осрани, фронта изтърваха. - Удари дневника в бюрото и бързо нареди: - Гочо Марев! Подбери си хората, а пъзльовците по-далеч, да не се пречкат.
Бай Гочо се извъртя назад, пообхвана ни с поглед и с кимане избра трима. На останалите нареди да осигуряват материала.
Преди фронта, на пресечката, миньорите се изчакваха.
- Я-я-я! Гледай кой дойде! Яни, сядай! Разправяй как си, жената и децата добре ли са?
- Еей! - потупваше го един по рамото. - Момчето учи ли, а…
Така посрещаха всеки на фронта с умалителното му име. Знаеха всеки ден какво ги очаква, но и дума не ставаше за това.
Събраха се и закрачиха полунаведени, плъховете пред тях пробягваха по кабела. Токът спря и само кръстосаните и люшкащите се лъчи от лампите промушваха тъмнината.
Бай Гочо си взе тримата и се спря пред разцепената въглищна стена. Поосвети я с лампата, подпря дланта си на нея и после я погали. Говореше й нещо, сякаш беше пред олтар. Над него зееше огромна пропаст. От дъното й като снаряди се изстрелваха с ужасна скорост буци. Сгомолясваха се в насипа и се впиваха в него. Срутването неумолимо пълзеше.
- Спокойно, спокойно! Другата смяна те е ядосала, ама ние се разбираме. На теб сме благодарни, че ни даваш хляба и дечицата ни храниш - заговори бригадирът, допушвайки цигара. Той се вслушваше във всеки, а най-вече в природата и то с преклонение.
Всичко стихна! Надвисналата пропаст сякаш се вслуша в милите думи на този смел и смирен човек. Бригадирът даде знак и тихомълком се заподаваха таванки и подпори. Когато всичко бе готово, изместиха козирките на секциите. Стана сигурно и спокойно. Всеки си застана на мястото и захвана работата си. Първо трябваше да се направи отвор по фронта, за да навлезе въздух.
Каквато и опасност да има, влезе ли бай Гочо, всеки след него се провира. Знаеха, че той се разбира с природата.
Истинските водачи са естествени като самата природа.
КОНФЛИКТЪТ
При механизираните фронтове комбайнът за час прави цикъл и изземва въглищата за цяла смяна. През останалата смяна миньорите подготвят терена - почистване секциите от въглища, оправяне на хидромагистралата, укрепване преди козирките на секциите и изместването им. Почти цялата смяна е ръчен труд. Ние, шлосерите пооправяхме кабели или отстранявахме течове по хидравликата. Други сменяха ролки или очукваха конзоли по гумената лента. Машинистката чистеше натегателната
Всичко беше готово, но комбайнът не помръдна. Бай Начо, старшият шлосер, запретнат чешит, лазеше ту напред, ту назад по машината и псуваше. Дръпна една жица, после друга, трета… не му се удава. Аз му бях помощник и си носех схемите в каската.
- Майсторе, дай на мен, почини си малко! - рекох му.
- А бе, що не си гледаш работата! Махай се от главата ми! Това не е на всеки работа! - поизви се бай Начо назад и ме заоглежда. - Вчера дошъл - и ще ме учи!
- Ей, виж схемата, повредата е проста - посочих листа, а той го дръпна, смачка го и го хвърли.
- Даскале, я ела тука! - дръпна ме бай Яни - Не го познаваш бай ти Нача. За няма нищо ще ти перне някое желязо по каската.
- Добре, добре - отговорих и се провлачих към него.
- Аз съм прост чиляк, а ти - учен! От мен да знаеш - стой настрана! Щом той се е заел - да се оправя! - спокойно ми нареждаше дума по дума бай Яни. - Така го злепоставяш и току-виж някой ден мизирлък ще ти курдиса и не мож се оправи! Още не си пекан в тия работи. Отивай си намери работа по гумената лента и глей да не го срещнеш! Добронамерен и смирен човек беше и няма как да не го послушам.
След банята, в назначението, началникът ме смъмри:
- Инженере, даскале! Защо се месиш там, де не ти е работа? Като даваш идеи - ти ли отговаряш? Щом не знаеш - ще си траеш!
ЖЕНИТЕ ОТ ПЛЯКАТА
Това е работното място, където се отделят камъни и глина от въглищата по лентата.
Пена чисти, чисти и клюмне. Някоя буца кюмюр я перне по бузата и пак чисти…
- Пено, мър, Пено-о-о! Шта завлече лентата ма-а-а, чумясала ли си? - посръга я жената до нея.
- Оти ми трябваше млад мъж, цяла нощ ме търкаля - заоправда се Пена и всяка темата похвана.
- Ивъъ! Питаш ли, ма! Моят - миньор, хване двете си ръце и удря, та удря в леглото и копае.
- Я пъ спя с тампони, мъжът ми вагонеткажия, цяла нощ свири и вика на хаспелиста да го опъне. Въжето, мъри! Вие какво си помислихте?!
- Мъжът ми яко хърка и тавана срутва, сигурно на копачите с него им е лесно.
- Нищо не знаете! В два часа вечерта ми води чета, да им покаже, че си има хубава и добра жена. Нагиздих се и диван чапраз им стоях. Дано късметът ми излезе!
Дойде ред и на началниковата жена:
- Мъжът ми е уважаван човек, посред нощ да е, подчинените му на ръце ми го донасят в леглото!
- Цяла нощ съм го чакала, а той - в канавката заспал! - просълзи се една младоженка.
- Миличкият ми, сутринта се върна без заплата. Нали си е срамежлив! В бара момичето било голо, а той плюнчил и лепил, плюнчил и лепил…
- И моят е срамежлив! Съблека ли се, плесне се по челото и си зарива главата в юргана. Камо ли друга да погледне.
- И това ми било мъже! Викнах техничаро, печката да ми оправи, ама нали съм плесната в устата и му рекох мене да оправи, а той зема, че хукна. Ето, нося му инструменто.
- Те, мъжете, видят ли жена, не подбират. По нощна смяна заиграя ли кючек, бюстът ми набъбва с парички.
- Сутиена, хич не го нося. Любимият, машинист е, като ги хване заспива с тях и насън само бутоните натиска.
- Аз не го оставям на мира, все пари му искам. Един ден се ядоса, заплатата ми хвърли. Оттогава аз нямам мира.
- Харни са ви мъжете, не са предатели! Всички знаят, че имам любовник, само моят не знае!
- Смяната свърши! - провикна се бригадирката. - Нощта ни чака!
Нощта мълчи, денят я изговаря.
ИИЖЕНЕР ШИШЕНОВ
В главната Дирекция на рудниците се навърташе един търтей по Охрана на труда. Началници, работници, дори и чистачки всички настръхваха от него. Нещо подобно на горския по селата.
Появи се в назначението, заоглежда ни облеклото, каските и ръкавиците. Ако някой носеше цигари, веднага ставаха собственост на проверяващия инж. Шишенов, та да минело без глоба.
Началникът Тенчо гледа, гледа и викна:
- Петко, бягай до стола и донеси нещо за черпилка, ама нещо тлъсто да е, разбра ли!
- Така, така! Началникът си му знае реда - зарадва се инженерът и спря претърсването.
Долу, на фронта, началникът ни позвъни да си работим спокойно, че този, докато не цъфне, няма да го вкара долу…
По някое време, в далечината, заблещукаха две лампи, а едната се люшкаше.
- Криви ти са галериите, началник, вървя си направо, а те удрят ту едното, ту другото ми рамо. Ето, една буца ме спъна. Таванът ти не е укрепен, отгоре капе…
По пътя опъна една арматура, тя се изхлузи и той се търколи назад по гръб.
- Ама, началник, твоите шлосери искат да ме утрепят! Защо земното не е закопано?
- Това не е земно, а кука за кабела! Ей го земното - посочи началникът.
- Не ми се оправдавай, вече е записано в главата ми. Ей, виж и таванката е накриво, и фронтът ти е тъмен, крушката е изгоряла… Та кое нарушение беше? Няма значение, много са! Началник, началник, много си я загазил, хората ти също. Актът ти е вече доста осолен, а?
- Другарю инженер, уважаван човек си, посрещнах те като хората. Ако нещо сме сбъркали, извинявай!
- Не-е-е! Аз съм принципен, но нали сме хора, казваш. Само един въпрос: „Довечера ще има ли банкет, а, началник?”
- А-а-а! Ще има, ще има, как няма да има! - излезе изведнъж от вцепенение началникът. - Ама, разбира се, че ще има! Без теб моабет не става. Нали знаеш миньорите как черпят…
- Ей, нямаш грешка! Протоколът, за всеки случай, ще нося на банкета. Така да се разберем! Сега ме изведи навънка, че е горещо, въздух няма.
- Другарю инженер, няма ли да видите миньорите къде копаят?
- Не, не, не!. Да не вземе да стане някой сакътлък с мене, че не можеш се оправи! Довечера ще ги видя как се представят…
Няма ли банкет, има глоба.
МИНЬОРСКА БАНЯ
Едните фронтове са сухи, а другите - кални. С бомби или комбайни се свличат и раздробяват десетки тонове въглища на смяна. Няма въздух! В тясна галерия всичкият прах се диша от миньорите.
Едни излизат с омазани с кал лица и дрехи, а други - отрупани с черен прах. Очите и зъбите им светят, а лепкавите им устни червенеят. На лампистерната си оставят лампите за заряд и номерата за проверка, че са навън. От изхода до банята се олюляват и само черно плюят.
Под душа, в пяна и нагазили чернилка, шишето се върти за глътка и отмора.
- Дельо! Виж гърба ми, нещо щипе! - поглежда назад и стиска зъби един от миньорите.
- Бате, батее! Кожата ти е надрана, не си ли усетил?
- Знаеш, че долу си в напрежение, чак тук, от сапуна се усеща. Долу, ако те заболи, телиш му една майна и минава. Ама и твоят гръб е насинен.
- Нищо ми няма! Само вратът ми е набит! Добре, че са каските! Идрис крака си навехна, ама Шабан му го оправи.
- То, кожата зараства, ама язък за дрехата - пошегува се Пеньо, подавайки гъбата, че рамото го боли…
И пак ракията се върти за промивка вътре, и вади навънка от дробовете черно. Да храчиш и да плюеш - туй е за дробовете баня. Нищо, че не е културно. После ни чака бира и черпилка - за стомаха баня.
Знае ли понякога човек къде е чистото и къде е мръсното…
НОСТАЛГИЧНО
Денят преминаваше сякаш в нощ. Само тежкият, прашен, горещ и беден на кислород въздух ни хранеше дъха. В тъмнината единствен лъчът от лампата се премяташе насам-натам по черните стени. Не си всесилен. Задъхан и потен се опираш на пропукано от натиска желязо. Единственната желана компания бяха плъховете. Хорото им ти даваше спокойствие, че пропадане и газ няма, освен изненадите. Всеки друг е съсредоточен, нащрек и копае. Бомби се зареждат. Една грешка и край. Само в банята е изходът от ада.
Седиш в автобуса за дрямка жаден, омалял. От прозореца му навън: слънце, красота, живот…!
Всяка клонка, птиче - радват ти окото! Красота! Пъстрота! Чудеса! Хора, пременени и засмени - радост пръскат по света! По градини, по балкони и витрини - цветя! Птичи глас и детски смях - радост за ухото! А учител бях - обичан!
Във всичко това се разтварях и попивах на мига света около себе си. Не знаех дали утре ще го има.
Ако ме има…
***
Трудностите ни учат как с радост се живее.
СЪВЕТНИКЪТ НА МИНИСТЪРА
Говори се, че в рудника е пристигнал голям човек, професор, от министъра изпратен.
Този човек, голямата клечка, между релсите забиваше една малка клечка.
Повдигаше чукче на 50 сантиметра, пускаше го върху клечката и мереше. Имаше си асистент - Трифон Молчански, който записваше. Миньорите се движеха културно, за да не се изложат с някоя приказка. Пътьом, един по един му сваляха каски и го поздравяваха. А той си пуска чукчето и мери…
- Брей! Много е на голямо, не ни зачете за хора!
- Потънал си е в науката човекът, нали ние сме прости - мърмореха си миньорите. Инженерът се ядоса и се върна при професора.
- Мога ли нещо да помогна?
- Разкарай го тоя! - професорът нареди на Трифон, който го придружаваше.
Инженерът разкопа насипа и посочи пласта - къде да се мери. Професорът, явно засегнат, се нахвърли. Трифон се намеси навреме. Инженерът спокойно заобяснява терминологично, дори и академично. Съветникът стоя, стоя, остави чукалата и побягна.
- Защо, бе, Трифка, не се ли разбрахме по научному?
- Помислил те е, че си от затворниците. Кой би връчил кирка на учен човек?!
***
Разликата между простия и научното величие е, че единият прави малки поразии, а другият - големи.
