Осман Мустафов

КАТО ИКАР

По ръба на планина вървя.
И пропасти със зли очи ме дебнат.
Под острие на нож се ражда
стон от кървави нозе.
Ранена птица е душата ми
под тежкия товар на дните.
Малко отклонение и - полет.
Мечтая да летя, но не надолу
в разтворената хищна паст на бездната.
В зенита на безбрежен океан е Слънцето -
око на кладенец от злато.
Ръцете ми крила да станат искам -
като безумеца Икар да полетя.
И нека се стопя в огнена прегръдка,
и нека изгори индигото на паметта,
кодирала възходи и падения.
Аз знам - ще се завърна пак
при майката Земя -
избуял в розовия цвят на ябълка
и в дъхавия аромат на цъфнала липа.
Ще се завърна - пречистен светъл лъч -
и с мека топлина ще ви погаля.

***

“Да запалим Светлината…”
Сеферис

Не можем Времето назад да върнем.
И да се преродим е невъзможно.
Годините - като изтичащи реки,
изнизват се и цветно, и тревожно.
След толкова години пак си тук.
Светкавица прорязва сива пустош.
Излъгах те, че все така си хубава.
Отминах с маската на равнодушност.
Небето се сниши и плисна дъжд.
И студ, и леден дъх смрази покоя.
До мен е празно мястото, но няма как
отново да съм твой, а ти отново моя.
Дали от Висината много пожелах -
във малката ни лодка да сме само двама.
Две птици да сме - сред небесна синева,
преследващи мечтата си голяма.
А вечерта, от грижи уморени,
спокойно да приседнем в тишината.
Притихнали да помълчим във мрака,
а после да запалим Светлината.