МОРАЛ
Салон. Музика. Шум…
Десетина танцуващи двойки и наколко пъти по толкова зрители. Отмерените звуци на музиката стихват. Престава танцът. Оживяват езиците. Глъчка.
Влизане - излизане.
На мъжете очите са отправени към питейното заведение - бюфет. Жажда дразни гърлата им. А жените въздишат след погледите на партньорите от последния танц. И се готвят за започващото танго.
Балконът е натъпкан с деца. Наскачали едно върху друго, следят с pядкo любопитство „забраненото” за тях зрелище.
Hякои от най-многолюдната и шумна компания, в левия ъгъл на салона, погледна нагоре. Зърна децата. Шушна нещо на другите. Последваха погледи към децата. Закани. Възкиселиняха няколко физиономии. Засъскаха нервно уста. Разлютиха се натруфени дами. Негодувание наруши празничното настроение на компанията.
След тангото млад учител се изправи пред възбуденитe господа. Лицето му - отначало бледо, сетне червено - издаде смущение. Последва срамежливо вдигане на рамене. И неуверено отдалечаване.
Но това не внесе успокоение в развълнуваната компания. Очевидно, хората държаха за морала. За възпитанието.
Възмущение обзе и мене. Искаше ми се да се намеcя в спора. И не за да споделя всеобщото недоволство, а да смъкна една филистерска маска. Кипнах.
Ала в същото време стоящата до мене приятелка ме дръпна:
- Чакай! Не виждаш ли? Прави са хората. Децата им пречат.
——————————
сп. „Хоро”, г. 1, бр. 15, 25 септември 1936 г. Подписано: Бор
