Борис Марзоханов

Така е озаглавена книгата на младия и надежден писател г. Райчо Даскалов. Прави едно отрадно впечатление, че и той, както и мнозина от останалите наши млади писатели напоследък обърнаха по-голямо внимание върху разказа.

И право е. Докато със стихотворното творчество се дава изблик на едни чисто поетически чувства, с разказа тези чувства се предават ведно с предизвикващата ги обстановка, лица, интрига, възгледи, драматична борба и прочее.

Заради това разказът се явява като една по-обширна, по-изразна и по-пълна литературна субстанция.

Даскалов в тази своя книга правилно е оценил този възглед и затова, с едно особено аналитично чувство, е пресъздал всички третирани от него сюжети. Чувството му на аналитик прозира добре както в битовите, така и в социалните мотиви.

Но особено голям майстор е в пресъздаването и разказването на сцени и случки из буколическия живот. Това сочи по един осезателен път, че в известни области на живота, или по-специално, в тоя именно род разкази може да достигне една завидна висота.

В много от разказите на г. Даскалов се чувствува недостатъчна психологическа обрисовка на героите. Така, че повечето от тези литературни произведения приличат на добре построени скици.

За нас това положение е необяснимо по друг начин, освен с това, че може би, писателят е бил под въздействието на известното западно-европейско новаторство. Този начин на разказване, обаче не е присъщ за нашата литература.

Българският читател обикновено цени и възприема онези разкази, които по стил, език, обрисовка и психика приличат на народните приказки. Всяка окастреност в стила и всяка недомлъвка от съдържанието го дразни, па макар този начин на стилуване и изказване да бъде ултрамодерен.

Някои от разказите, обаче, са повече от добри. По един несъмнен и безспорен начин те сочат добрата обдареност на автора. В тях личи онази тънка и вярна наблюдателност, която прави чест на младия разказвач.

Достатъчно е едно по-вещо вглъбяване и самонаблюдение, за да се изнесат онези положително-творчески възможности, които природата е дала, за да бъдат наистина от полза както за писателя, тъй и за читателите.

Защото наистина ценно е онова, което е почувствувано от душата. Само то носи белега на истинско и ценно изкуство. Само този род творчество ще пребъде.

То ще накара съзнанието и душата ни да дадат онзи резонанс, който е една естествена последица от онова, което вибриращата душа на писателя е успяла да долови.

——————————

в. „Родопски възход”, брой № 28, 28.11.1942 г.