ЧОВЕЩИНА
ЧОВЕЩИНА
Убих змийче. Случайно го настъпих - забързани по пътя си и двамата,
унесени във утрото, настъпило с куп нови грижи - миг… и ето драмата!
Обувките ми бяха в кал полепнали, от нощния дъждец, измил скалите.
Убиец бях. А може би подметката?… Вина и жал за себе си изпитах.
Наведох се. Лежеше беззащитно - премазано в калта наполовина.
Какво ли би ми сторило? - се питах. Да, можехме за миг да се разминем!
Такава свежест! А ме уморява. И птици пеят… Слънцето ли викат?
Протегнах длан -телцето на умрялото да отстраня от пътя. Но езикът му
под рогчето със съсък се подава, главата се повдига заканително…
А аз бълнувах миг за разминаване! Премахвам с камък всички въпросителни.
Приятели, прегледайте си пазвите!!!
***
Ще побелеят моите коне
от бясното препускане към хората.
Но вече сме приятели с умората -
това до днес спечелил съм поне.
Пак в миглите ми прах от сън красив,
неприютен от нощите ми къси,
тежи като вина на моя стих -
неловко сам през листа брод потърсил…
Запролетява в мен - това го знам.
Но в любовта не трябва да се бърза.
На времето най-точната везна
не се влияе от излишна дързост.
ЖИВОТ
Отивам си откакто съм роден и всеки миг започвам да живея.
Животът ми е тъй обикновен, че пред тревичката благоговея.
Какво съм всъщност? Порив на цветче, на красота и нежност вечно длъжно.
През аромата времето тече. Без него всеки цвят е гледка тъжна.
Започвам да живея, в мен ли спре поне една пчелица медоносна.
Стаявам дъх: какво ще събере в сърцето? До какво ще се докосне?
Дали отново ще остави радост след себе си - превита от товара -
и за мечтата ми, като награда, прашец на недоволство и на вяра?
Или ще си отмине… Пак вали в гръдта ми аромат. И пеят птици.
Увяхват дните с болка. Но нали изпращам и преситени пчелици!
И ако в някой дълго чакан ден, със птиците като насън запея -
то значи не напразно съм роден и… своята слана ще надживея!
