РИБАР
Много хитър и зъл вятър е ей този на, който така гальовно ви подухва откъм брега.
Тук той тихичко полъхва към морето, но там се появява незабелязано и изведнъж се нахвърля върху ви, като че сте го оскърбили.
Лодката веднага бива завличана и полетява по вятъра, понякога с дъното нагоре, а вие - в водата. И това се случва в един миг.
Да, та ето този вятър ни шибна четири километра далеч от брега, шибна ни неочаквано…
- Гвидо! - каза баща ми, като хвана греблата с осакатените си ръце.
(Баща ми беше силен човек, опитен рибар, но не много преди това беше боледувал: боляха го гърдите, и пръстите му бяха изкривени от ревматизъм).
- Дръж се, Гвидо! По-живо - котвата!
Но докато прибирах котвата, баща ми биде ударен от греблото в гърдите, греблото изхвръкна от ръцете му, и той падна на дъното в безсъзнание.
Всеки миг можехме да бъдем обърнати.
Вятърът разбиваше гребените на вълните и ни ръсеше…
- Работата е много сериозна, сине мой, - каза баща ми, като подойде на себе си и погледна към брега.
- Няма да престане скоро…
Аз се опитвах да греба, правех всичко, каквото трябва да се прави във водата в такава опасна минута…
- Стой мирно, Гвидо, - каза баща ми, като изтърсваше усмихнат водата от главата си, - каква полза да ровиш морето с кибритена клечка. Пази си силите, синко, защото иначе напразно ще те чакат у дома!
Подхвърлят зелените вълни нашата малка лодка, както децата подхвърлят топката, надничат към нас, издигат се над главите ни, реват, тресат се, ние падаме в дълбоките ями, изкачваме се на белите хребети, а брегът все по-далеч от нас остава и също танцува, като нашата лодка.
Тогава баща ми каза:
- Ти, може би, ще се върнеш на сушата, но аз - не! Слушай какво ще ти кажа за рибата и работата…
И като ми разказа всичко, което знаеше, баща ми започна да ми говори за това - как трябва да се живее с хората.
- Време ли е сега да седнеш да ме учиш? - казах му аз. - На сушата ти не направи това!
- На сушата аз не чувствах смъртта тъй близо до себе си…
Вятърът виеше като звяр, вълните пляскаха, баща ми трябваше да вика, за да го чувам - и той викаше:
- Винаги се дръж така, като че никой не е по-добър от тебе и никой не е по-лош - и така ще бъде. Всички са едно тяло, и ти си толкова необходим член на това тяло, колкото и другите. Никога не приближавай човека с мисълта, че той е повече лош, отколкото добър. Мисли, че доброто у него е повече, и така ще бъде. Хората дават онова, което искаш от тях. Помни: всяко добро иде от човека!
Никога той не беше говорил с мене така на сушата.
Той беше весел, добър. Помня неговото мило мокро лице и големите му очи, които ме гледаха сериозно, с любов.
Ние, разбира се, бидохме обърнати… и се намерихме сред кипналата вода, сред пяната, която ни ослепяваше, между острите вълни.
Най-лошото беше, че се завиваше свят, ослепявахме и оглушавахме - очите и ушите се пълнеха с вода, а не малко и такава гълтахме.
Дълго продължи така - седем часа…
Ето - белите вълни подхвърлят телата ни, лодката ни хруска като орех под тока на ботуш, аз съм откъснат от нея, виждам назъбените черни ребра на скалите, остри като ножици, виждам главата на баща си високо над мене, после… над тия дяволски скали го намериха след два часа с пречупен гръб и разбит череп.
Раната на главата му беше голяма. Беше цял смазан - но лицето му беше чисто, спокойно, и очите му хубаво склопени.
Аз ли? Аз също бях доста смазан. На брега ме извлякоха без памет.
Отвлякла ни беше водата на чуждо място, но разбира се, при свои хора - също рибари.
Тук цялата работа е в това, че той, баща ми, в смъртния си час не се изплаши, не забрави мене, своя син, и намери сили и време да ми каже всичко онова, което смяташе за важно.
Шестдесет и седем години проживях и мога да кажа, че всичко, което той ми каза - е вярно.
——————————
сп. „Свят”, г. 2, бр. 1, октомври 1932 г.
