Росица Станева

БЕЗ СЪРЦЕ

В музея стар за счупени сърца,
там моето сърце е зад витрина.
И с плочка е от майстор медникар -
с рождена дата, даже има име.
Съдбата не заспива, кош след кош
препълва и засипва с тях боклука.
Сърца безброй умират ден и нощ -
наивни и не взели си поука.
Прославят те едничката любов,
крайпътните утехи не признават.
Ремонт за чувства няма… И защо?
Та счупено сърце как се поправя?
Веднъж е като раждане и смърт
тя - обичта, дала крила и вяра,
в живота срещаш я единствен път,
голямата любов не се повтаря.
Сърцето си не счупих точно тук,
повреди се оттатък океана -
издаде просто тих, трагичен звук,
край къс гранит под кипарис остана.
И оттогаз без радост и без цел
си кретам ей тъй. Не, не е заразно.
Отляво в мене нямам си сърце
и мястото му във гръдта е празно…

EВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЯ

В голяма част от страната ни
наричат тракийските бежанци маджури.

След сто години пак сме скитници -
от Мраморно море, Егея…
За род, за дом през сълзи питаме -
Черно море с чер вятър вее ни.
Край Черното море - все в черно,
с траурни кораби маджурите
пристигнахме, в жал потъмнели,
с живот съсечен, прекатурен.
А Черното море ветрее
вдовишки кърпи, мъчениците
оттатък - в гроб са. На Матея
в Евангелието ний сме птиците.
Кълвем трохите от надежда
по чужди друмища изтляла,
носим под свъсената вежда
извори скръб - непреболяла.
Бог не оставя птици гладни -
небе ни праща за завивка,
но в бяла нощ и в черно пладне
глас на предци назад ни вика.
В тринайста - с полумъртва вяра,
се срещнахме тук с фарисеите -
смирени ний, а те - с коварство,
като във притча на Матея.
Душата ни - кръпка до кръпка,
съдбите ни - дърво без корени,
охулени, на сляпо стъпваме,
с вековна мъка непресторена.
Ще слезе ли с меч ангел в бяло,
за да възкръснем в Галилея?
Тракийци - с българско начало,
птици в словата на Матея…