Йордан Каменов

Пред мене са три книги. Монография на Николай Василев за Левчев. “Горчив мед” на Иван Арнаудов - смесена, поезия с проза; и в най-обемната и виртуозна творба - “Бастионът”, героят Началника сякаш крещи: Аз съм Левчев или Левчев ми е прототипът. “Животът на думите и думите на живота” на Христо Ганов. И тя смесица - от мемоаристика и слова за писатели и литература. Има за Дора Габе, Багряна, Талев и т.н., страшно много за Вл. Башев - 25 стр., но още по за Левчев - 34 стр. Издирихме къде отива вече Левчев - в книгите на другите. Убежището на трайната национална и човешка памет. Предусещам репликата: Я ги оставете тия апологети и закъсняли подмазвачи. Стоп! От Хр. Ганов разбираме, че 10 години не е проговарял на Левчев. Обиден му бил, но осъзнал накрая как и какво може да манипулира хорските отношения. Началника от “Бастионът” хич няма да го възприемете като отрицател на тоталитаризма. Цитирам за него от повесттта: “Организира някой мръсен номер чрез други, после те защити, за да се скрие.” Очевидно няма апологетика на Поета-слънце. А среща с личност, оставила /и оставяща/ литературна диря. По която писателите-гончетата на времето, вече тръгват да разгадават загадката й.

Ще го правя и аз тук. И пак цитат: “И все пак кариерист ли беше Левчев - грехът, в който е обвиняван най-много. Разбил ли е нечия съдба Левчев, вървейки нагоре? Не. Ако имаше такъв, щеше да ни е проглушил./Хр. Ганов/ Макар от осъдителната някога дума да е останала сянката. След като от антретата, килерите и мазетата на живота изпълзяха всякакви нови началници. И със скок-два се заловиха за най-горните клони.

На горните етажи на властта дълго е пребивавал и Левчев. Главен редактор на в. “Литературен фронт” /1970-72 г., след като 8 години е бил редактор/, първи заместник-председател на НС на Отечествения фронт /1972-75 г./, първи заместник-председател на Комитета за изкуство и култура /1975-80 г./, председател на Съюза на българските писатели /1980-89 г./. Завидна кариера - 20 години все началник. Кариера за завист.

Която и сега ми нашепва - като си знае какъв е, защо и гръмогласничи, че като стане голям началник, ще си вземе смъртта за секретарка. Слушам я и мисля за неуспелите и затова отмъщаващи си кариеристи. А преди главния въпрос: Защо власт за твореца при тоталитаризма?, ще отговоря на други. Имаше ли Левчев качества за заеманите постове или беше фигурант? Имаше ги. В повече от мнозинството от други възможни кандидати. Никога той не е провалял институцията и не е излагал себе си. Защото освен че е писател, той има ерудиция, инициативност и организационна дарба.

А какво правеше Левчев, докато е на власт? Беше ли осеяно около него с трупове и с изгризани писателски скелети? Или пък пишещите си добруваха някак? И тук има отговор - в полза на писателското добруване. Което не значи, че той не е наранил някого. Но не повече, защото същността му не е да преследва, да наказва, да унищожава. В ползването на властта Левчев е по-скоро артист /играч, ако щете/, а не изпълнител на директиви или тиран. За Левчев властта при тоталитаризма е начин на съществувание. Ползването на властта така е един от възможните начини за живот на големите в изкуството при тоталитаризма. В българския му еквивалент най-красивият и и най-съпротивителен вариант /изключвам емигриралите/ е оттеглянето, с приемането на дребно подаяние като редакторски пост. И с борба за публикуване на по-малко плашещите критични текстове. Вариантът Радой Ралин, К. Павлов, Хр. Фотев. Именно него отрицателите на варианта Левчев /П. Матев и др./ и на варианта Ем. Станев /близост с Вожда, но без постове/ приеха като знаме. Като образец на морал и героизъм. Препоръчителни за всички - с късна дата. На пръв поглед приелите по-ниският социален статус и самоотстранението са по-симпатични. /И то без калъчката на абсолютния морал, размахвана след 1989 г. От такива, дето нищо не направиха да спасят от нищета размахваните хора-знамена. А пък кариеристът Левчев като председател на СБП беше обградил с грижи грохналите Багряна и Дора Габе./ Но спорът между пасивната съпротива и активността /и без да е суперморална/ не свършват. Затова и спирам. С пожелание към всички по-малко да се правим на възмездието на Историята.

Властта като форма на съществувание при тоталитаризма има ред предимства. Имаш повече свобода от другите. И неприкосновеност. Ако ги съзнаваш. Е, и достатъчно калабалък зад гърба си, с който трябва да внимаваш. Като му осигуриш всекидневни занимания със себе си. За да си гарантираш повече безопасност. Властта го позволява. /Спомнете си цитата от “Бастионът”./ Левчев във властта съвсем не е едно към едно. В жестовете му, дори и тези, които изглеждат унизителни и нагаждачески, винаги се усеща двусмислието. Дотам, че и самоунижението да стане  унижение за другия. Или да загатне за друго отношение в уж благородния изказ. В “Бастионът” Началника подарява на “видни” писатели по бутилка уиски със завързани на нея 20 лева. И това е истински случай. Който много е впечатлил свидетелите на алчното приемане на дара от презадоволени “величия”. А сега - секретарката смърт. Левчев винаги се е боял от едно в своя избор на власт - да не разруши таланта си. Та символът е: секретарка=погубен талант.

Но Левчев съвсем не е само властта в онова време. Той е изразител на самочувствието и дързостта на едно поколение талантливи българи. За чиито параметри можем да съдим от думите на друг ярък представител - Вл. Башев: “Ако няма какво да дадем на света, за какво сме родени.” Тази дързост беше всячески експлоатирана. Но, отмахвайки идеологическото було, днес трябва да оценим същината й - огромен потенциал и национален оптимизъм. Къде са те сега?

За Левчев 10.ХІ.1989 г.  идва месеци по-рано - когато общото събрание го сваля от поста председател на СБП. И когато започва истинската проверка по запазването на таланта. И се явяват доказателствата, че понякога властта не погубва таланта. Но тези, които помнеха стиховете от “Звездите са мои”, “Рецитал”, “Стрелбище”, “Дневник за изгаряне”, “Самосъд”, “Изход”, “Метроном”, романа “Убий българина”, трябваше да изчакат. Не знам дали дългото мълчание може да се нарече катарзис. Фактическо самоотстраняване от литературата Левчев не извършва. Издаваното от него списание “Орфей” потвърждаваше това. То е и отговорът на Левчев, естественото му право след ерата на властта да бъде и сред водещите фигури в литературния живот.

И ако не е катарзис творческото му мълчание, то е поне израз на сериозна равносметка. Не заради някого, а за по-нататъшния му път. Който беше продължен. По начин, показващ високата степен на запазване на таланта - да подлежи на развитие. Доказателствата? Всички стихосбирки след 1989 г. Със съхранените в тях водещи характеристики на поетиката, обогатена с мъдрост от преживените страдания. И главното доказателство - романът “Ти си следващият”. Съжалявам всички насилили се да “видят” в книгата “опит” на Левчев да скрие истината за себе си. Защото “Ти си следващият” е едно от най-смислово обемните книги за сложната драма на ХХ век, за раждането на идеи и умъртвяването им в практики, за болките на вечните неща под покривалото на конюктури и идеологизми, за срещите на човек със себе си, за коварствата на литературната дързост да превърнеш себе си в сюжет.

С постигнатото дотук Левчев е направил нещо рядко за България: да съумееш да създадеш равностойно творчество, да се докажеш пълноценно в няколко жанра, да минеш през “Осанна” и “Разпни го”, но те да не въвлекат таланта ти в самоповтаряне или в безкритичност, да запазиш сила сред чакащи да я изгубиш.

Казват, че имал юбилей. Какъв юбилей? Равносметката е направил - той диша чрез нея. А празник за писателя значи само нова творба. Почести? Постигнал е и лъжливи. Но и истински - днес всеки се съобразява с него. Фанфари - приятни са, настрадалият е оглушал за тях. Път към следващ юбилей? Това - да.