ЧУДОТВОРНАТА ИКОНА
Последните лъчи на слънцето заляха позлатените върхове на голямата букова гора, която заемаше целия рид на Мургаш планина. Хладният есенен вятър вееше клоните, отбрулваше листа и ги носеше далеч като златни перушинки.
Небето - безоблачно и тъмносиньо - показваше, че нощта ще бъде студена, и че утрото ще донесе дебела слана. Свечеряваше.
По южния склон на планината се спущаха няколко крави. Те се провираха между дърветата, ловко се задържаха в каменистите сипеи, похапваха тук-там от пожълтялата вече трева и бавно слизаха надолу. След тях вървеше млад монах, окъсан, с кози цървули и с дебел кривак.
- Хайде, Бялке, хайде! Побързайте, приятели, че окъсняхме! Докато стигнем манастира, ще замръкнем!
Монахът подканваше добичетата, но те нехаеха.
- Де, де! Хайде, че ще завъртя кривака!
- По-полека, - обади се изведнъж един мъж, който неусетно бе приближил до монаха. - По-полека, манастирът е толкова близко, че ей сега ще стигнеш.
Монахът, сепнат, се обърна към непознатия. Той беше млад човек, с руси мустаци, с кротки усмихнати сини очи.
- Къде тъй по нашите места? - запита монахът.
- Ходя нагоре-надолу. До манастира ще отида.
- Ех, лошо време си избрал, приятелю, - отвърна монахът. - От една седмица в манастира са дошли десет заптиета и един онбашия. Чакат някакъв си бунтовник, а ни окрадоха. Цял ден лежат, ядат пилета и пият вино…
Непознатият се позамисли.
- Слушай, приятелю, - каза той, - тъй или инак, аз трябва да отида в манастира, а ти ще ми помогнеш: ще ми дадеш расото си и кривака…
- Какво? - викна монахът. - Я си върви по пътя, че като замахна, ще познаеш кой е дякон Димитър! Ще видиш как се иска помощ…
Той не довърши думите си, защото в десницата на непознатия блесна дулото на един голям револвер…
- Аз… такова… - замънка дякон Димитър.
- Скоро, скоро, че нямам време! - троснато продума пътникът, и твърдостта на гласа му, накара монахът за миг да захвърли расото и кривака и да побегне горе в планината.
След час пред широката манастирска врата влезе непознатият пътник, облечен в дрипавото расо на дякон Димитрий. Той закара кравите в обора и бързо се упъти към стаята на игумена дядо Йоаким.
В това време от прозореца го следеше лукавият зъл поглед на онбашията Юмер ефенди, който бе дошъл в манастира да чака опасния бунтовник.
* * *
Отец Йоаким се изправи и застана срещу пътника като втрещен:
- Синко, Левски, ти ли си? Как попадна тука, чедо? Господи, Света Богородице, на какъв огън си попаднал!
- Няма какво да се прави, отче. Трябваше да мина Мургаш, за да обходя Софийското поле.
- Ами знаеш ли, че тука има поганци?
- Знам, отче! Знам и побързай да ме скриеш, защото чувам стъпки.
Отец Йоаким повдигна чергата, с която постилаше пода пред леглото си, отмести няколко дъски и пусна в една подземна килия своя опасен гост - великия апостол Васил Левски.
В този момент в килията на игумена нахълтаха заптиетата, водени от Юмер ефенди.
- Къде е говедарят? - викна онбашията с дрезгав пиянски глас.
- Отиде си, ефендим, - промълви игуменът.
- Лъжеш, попе! Аз видях като влезе тука, и не го видях да излезе.
- Излезе, господарю, - почти плачевно отвърна старецът.
- Лъжеш, куче! - изрева онбашията. - Скрил си го, защото не беше този истинският говедар. Тази сутрин аз го видях! Имаше брада до пояс, а този, гдето влезе при тебе, беше бръснат. Какво ще кажеш, а?
Юмер ефенди беснееше и без да дочака какъвто и да е отговор, заповяда на заптиетата:
- Търсете, момчета, търсете! Ако не намерим проклетия човек, ще подпалим това дяволско свърталище! Нека всички изгорят като мишки.
* * *
За два часа манастирът беше претърсен из основи.
От Левски нямаше и следа, защото никой не се сети да повдигне дъските в стаята на дяда игумена.
Юмер ефенди бе полудял от яд.
Той се втурна в църквата, повдигна револвера си, насочи го срещу иконата на Исуса Христа и изрече скверно проклятие. После натисна спусъка.
Раздаде се шум, заглушен от яростния рев на заптиетата.
Когато димът се разсея, видяха, че Юмер ефенди бе паднал по гръб на пода и глухо пъшкаше.
Заптиетата онемяха от ужас. Те мълком повдигнаха своя началник и го изнесоха на двора. От челото му се спускаше кървава струя. Куршумът бе ударил сребърния ореол на Исуса и, отскочвайки назад, смъртно бе наранил онбашията.
Заптиетата бързо оседлаха конете си и сякаш гонени от Божия гняв запрепускаха по планинския път към София.
От тъмния небесен свод се откъсна една звезда и изчезна.
* * *
В подземието си дякон Левски тихо пееше черковната песен: „С нас е Бог, разберете, тирани, и се покорете, защото с нас е Бог.”
Бележка на автора. Събитието се е случило в Буховския манастир през есента на 1872 год. Чудотворната икона е запазена и до сега.
——————————
сп. „Детски живот”, г. 5, бр. 2, 1934-1935 г. Подписано: Светлозар Димитров.
