Данаил Кацев-Бурски

Срещам колегата Ст. Танев и си припомняме за дните преди 22 години. То не е много отдавна, но все пак, доста вода е изтекла.

Тогава бяхме малко по-млади от сега и журналистическият репортаж пееше в ръцете ни като нищо. Говорим за първия български фотожурналист художникът Петър Морозов, а ето го и той насреща ни.

- Петре, ние фотожурналистическа изложба ще правим, вестник ще издаваме, а теб те няма между нас… Нали си пусто и върло доайена на българските фотожурналисти.

- Да … - и широката му усмивка под светлите воднисти очи озарява бликащото от здравина лице. Той е вечно между природата и диша нейната здравина, затова е и здрав и има неизчерпаема енергия и непресъхващо вдъхновение за работа.

Решихме да отида след обед при него да си приказваме за старите времена от нашите младежки дни. Към пет часа отивам у дома му. Тук заварвам завърналия се от Америка художник Банчев зазверен в цветните радирунги на Морозова, правейки по тоя начин една от най-полезните и дейни екскурзии из величествената красота на родна България…

Тая мила България, която като че ли достатъчно не познаваме, затова я и не обичаме, а ако всеки от творците - художници, писатели, композитори, поети биха чалнали из нея, биха заздравили тялото си; биха обновили душата си; биха натрупали грамаден склад от нови и сигурни впечатления и наблюдения; биха се запасили с повече морал и биха станали достойни синове на тая същата мила България… и биха й дали най-скъпото, за да ги обдарява и тя с готовност…

И маса мисли от тоя род се разнасят из светлата стая на художника и аз се чувствам до сълзи затрогнат от изобилната творческа продуктивност на Морозова и съвсем се не чудя, че той не се излага на показ… въобще малко ще го разберат.

Сега в художествените салони широко се излага на показ импресионистическата бездарност, и фантасмагориите на болните и несигурни в творческата си безпомощност гении в кавички.. Но да оставим това настрани.

Аз искам да говоря за фоторепортьорството на Морозова. Оставяйки Банчева да се разхожда с очи по китните български Балкани, ние се отделяме двамата на масата и започваме.

- Откога стана журналист?

- Аз?!… Струва ми се, че бях първият репортьор и журналист художник. Това беше през 1897 година, при първия български ежедневник в. „Отзив”, издаван от Петров и Владикин, към които по-после се присъедини и Шангов.

Получавах 5 лева на седмица. Рисувах портрети и снимки, карикатури и ходех да събирам хроника за вестника. Работих в тоя вестник до 1900 г., когато се преместих във в. „Дневник”, издаван от Георги Николов.

Тук не останах дълго време. Трябваше да се отдам на своята специалност - завършил бях вече рисувалното училище.

- Но как така през 1912 г. стана фотожурналист?

- Ново създадения утринен ежедневник „Утро” имаше нужда да задоволи своите читатели с печата на големите чуждестранни вестници и един ден издателите ме поканиха да взема участие като художник при вестника.

Доставената голяма машина трябваше да се използва за цветни клишета, но аз особено понятие нямах от печатарското изкуство и затова бях командирован в Париж на стаж в редакциите на в. „Журнал” и „Матен”, а по-късно и в Милано в редакцията на „Доминика дел куриере”.

В Париж и Милано се запознах не само с фоторепортьорството, но и въобще с техниката на печатането, клишетата и въобще илюстрациите, особено за двуцветния печат.

В Париж купих фотографически апарат „Гомонд” специален за фоторепортаж, с който почнах да правя снимки и така турих началото на фотожурнализма в България.

През 1912 г. по време тържествата в Търново, само в. „Утро” поместваше фотоси, които сега са с историческо значение.

Моята работа като фотожурналист беше: сам да тичам за снимки, да събирам репортаж, да проявявам плаките, да копирам и да давам да бъдат клиширани и след това да следя самото печатане, и сам да правя подлепването.

За тая своя работа аз получавах за онова време 400 лева заплата на месец. Балканската война ме откъсна от тая ми служба.

- Какъв трябва да бъде фоторепортьорът?

- Фоторепортьорът трябва да бъде с усет към събитието, което трябва да снеме. Много е важно да се спре на оня момент, който за да се опише ще трябва една колона думи.

Той трябва да има спокойствие и наблюдателност и да дочака щото събитието да достигне кулминационата си точка.

Бързината нивга не дава добри снимки, но пък понякога известни случки изискват и бързина, а от това се налага схватливост.

Той трябва да застава на такова място от дето най-добре може да следи движението на събитието и то откъм неговото лице, а не откъм гърба.

Преценката за заемане място е първото условие за успех, а това посочва, че фоторепортьорът не трябва да се бои от опасност, тъкмо рискът ще му даде пълен оглед и вярна зарегистрация на събитието.

Намирам, че фотожурналистът трябва да познава отлично творчеството на големите художници, рисували движението на масите и с това се подчертава необходимостта от голяма култура и напълно оформено художническо чутие.

Апаратът никога не трябва да му бъде пречка, той трябва да е свикнал с него както с лъжицата за ядене. Подборът на апарат е едно от условията за работа.

При все че българският фотожурналист е най-лошо поставен, той трябва да има апарат от последните постижения на техниката.

Сегашният фотожурналист трябва да бъде изискан във всяко отношение, за да може да се движи напълно свободно във всички среди. Лош фоторепортьор е оня, който нагласява сцените - събитието.

Той трябва да схване събитието, в неговото естествено движение, а най-главното трябва да се движи така, че да бъде невидим, за да не се създават пози и да не пречи сам на движението.

Добре е за известни случаи фотожурналистът да има и невидим апарат, който да отбелязва и ония сцени, до които биха го възпрепятствали.

Но според мене е най-добър оня фотожурналист, който може същевременно да даде и нужната статия за събитието, което се е опитал да илюстрира.

Да - заключи Морозов - в България фотожурналистът трябва да знае всичко, защото той се явява като един от стълбовете за успеха на българският вестник и списание, но и трябва да се цени като необходим фактор в напредъка на нацията, защото той не е фотограф, а творител на култура.

——————————

в. „Фото-журналист”, бр. № 1, 09.04.1934 г.