Печо Господинов

Със смъртта на Т. Г. Влайков българската културна общественост загуби големия писател и общественик и най-изтъкнатия народнически деец, който в средата на младите, за съжаление, още няма свой следовник.

Напусна ни той в едно време, когато службата пред народа, в името на неговите съкровени идеали, е висша повеля на деня.

Но скъпият покойник не обладаваше само достоянията на писателя - той съчетаваше в чудно единство и службата пред красотата с всеотдайната борба на гражданина за тържеството на отечествените идеали.

Т. Г. Влайков бе писател и общественик от голям стил. Отзивчив към страданията на бедния брат, той винаги поставяше неговите интереси високо над всеки помисъл за лично добруване.

Затова още от ранна възраст той се посвети на обществено служене, като съумя да съчетае своето литературно и политически дело с безкористната служба за всестранния напредък на България.

Учител, писател, общественик, публицист и пр., той всякога воюваше с тъмните сили в нашия изостанал културен и политически живот.

Той винаги бе на страната на народа, като никога не забравяше, че българските народностни идеали, социалната справедливост и тържеството на човещината са еднакво полезни за всички, защото те ползуват целокупния български народ.

Писателят Т. Г. Влайков бе самобитен, никому не подражаваше и нему никой досега не е подражавал. Народническият му мироглед изцяло изчерпваше и обосноваваше както личността, така и писателското поприще на Влайкова.

По тази причина той обладаваше тънко и вярно чувство за социалните неправди и между своите съвременници проявяваше изключително предпочитание към човечността, която считаше като най-достоен идеал за един творец.

И макар да бе битов писател, той не се загуби в етнографски подробности, нито мислеше, че писателското звание се покрива с фотографското пресъздаване на живота: Влайков търсеше и всякога напипваше най-парливите въпроси на своята съвременност, които пресъздаваше върху битов фон, който основно познаваше.

Т. Г. Влайков бе художник с подчертано реалистичен подход. Неговите герои, предимно хора от низините, за които страданието е началото и края на житейската им философия, не са озлобени, нито скотски примирени със своята несретническа съдба.

Те не са и бунтовници, носители на нов светоглед: същественото в техния духовен облик е човещината, която винаги ги подхранва с надежди и всякога им подсказва най-безболезненото и щастливо разрешение на заплетените и трънливи въпроси.

Те всички обаче жадуват тържеството на истината, бленуват за справедливост, търсят поруганата красота и вярват, истински вярват, че нашият живот, осиромашал от тези редки достояния, ще се възроди и очовечи.

Колкото и странно да звучи, Т. Г. Влайков и като общественик, и като писател винаги вървеше в крак със своята съвременност: в многобройните си разкази и повести той пръв засегна въпроса за безземлените, който в по-ново време получи крещящото име „глад за земя”.

Пак той ни даде верни картини на пролетаризиращото се българско село. Преди С. Чилингиров и много преди някои съвременни новатори, които си въобразяват, че са открили Америка, Т. Г. Влайков възсъздаде пропадането на българското еснафство през 90-те години.

Всичко това, разбира се, не изчерпва нито поетическия свят, нито съвкупността на въпросите, които отблизо занимаваха писателя и общественика Влайков.

Най-чист и завършен пасторален разказ ни даде пръв той и в тази посока Ц. Церковски е негов следовник. От друга страна, живите сили в българската душа - привързаността на българина към дома, обичта му към земята и към челядта, намериха у него своя вещ тълкувател и поет.

Когато говорим за писателя Т. Г. Влайков, трябва веднага да добавим, че той бе щастлива издънка на големия битописец и сочен писател Л. Каравелов.

Така, чрез творческото дело на Влайкова се освети една чисто българска литературна традиция, чийто вдъхновени съвременни продължители са Елин Пелин, С. Чилингиров, покойните А. Страшимиров, Й. Йовков и др., както и тия от техните по-млади събратя, които все още не могат да се изскубнат от тяхната сянка.

От тази гледна точка литературното дело на Влайков е извънредно ценно, защото то възкреси, продължи и освежи подетото литературно дело от Л. Каравелов.

Народничеството, прочие, на Т. Г. Влайков не е случайно, то се обуславя от характерните условия на неговата съвременност и от духовните подбуди на човека и писателя, които са в неразривна връзка с духовното наследство на възрожденеца и на бащата на българската белетристика Л. Каравелов, както и на господствуващите политически веяния през 90-те години.

Т. Г. Влайков, от друга страна, се изтъкна и наложи между най-подчертаните български народнически писатели като най-завършен и цялостен народник.

В своята книга „Завои” той бележи, че „не е достатъчно само да се работи за създаване на създаване на възможно по-висока и по-съвършена култура, без да се гледа кои и колко са онези, които се ползуват от нейните блага”…

Според писателя „трябва да се работи, щото благата на материалната и духовна култура да достигнат до всеки един от съставящите народа или обществото и най-главното - убедително и красноречиво добавя писателят - тези блага да достигнат до всички ония тъмни трудящи се маси, които имат най-много нужда от нейната светлина.”

Тези думи без остатък характеризират човека, писателя и общественика Т. Г. Влайков. На тези свои разбирания той служи беззаветно и всеотдайно.

За да им остане верен още на младини, той напусна Московския университет, завърна се в родината си и се отдаде с жар на народническа дейност.

Колко далеч сме наистина ние, днешните български интелигенти, от този идеализъм и от това себеотрицание!

В нашия повик „Назад към Възраждането!” има и салонно кокетство, и нещо друго, което бих нарекъл - безкритично подражаване.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 15, бр. 595, 12 май 1943 г.