ЗЕМЯ, ЗЪРНО, СЪРЦЕ
Селото притихна.
Подухна вечерникът, погали любичето и игликата и разнесе упоителният мирис на зюмбюлите над градините. Полюшна клоните на цъфналата слива.
Бели цветчета литнаха в нощта като звезди и леко паднаха върху две притиснати глави…
- Кажи ми, гълъбе, кажи, защо се върна? Снощи, като се разделихме, мислех, никога вече няма да се видим. Толкова много мъчно ми стана, а ти се върна толкова толкова скоро… Кажи ми защо?…
Велчо изправи глава и загледа звездите през цъфналите сливи.
- Знаеш ли, Райдо? - Когато отзаран тръгнах на път и излязох от селото, отпуснах на воля погледа си над младите жита и пресните задимени угари.
Сърцето ми заби силно. Заигра. Залудува… После като че ли някой го улови, стисна го силно и в него не остана нито капчица кръв - то спря, замря…
Никога до сега не ми е лягала такава мъка, когато съм се разделял с това китно родно кътче, както отзаран. Отпреде ми се изпречи дълга бяла нишка, тя се виеше из полето, през росните ливади, край цъфнали дръвчета. Премяташе ридове и се губеше нейде далече.
Няколко пъти съм минавал по тоя път, все по същото време, за чужбина. Тогава като го погледнех само и сякаш ми порастваха криле. Аз литвах радостен, че се отделям от село, от близки и дом.
Но отзаран?
Отзаран не беше тъй! Само като погледнах дългия бял път и свят ми се зави. Краката ми се скъсиха.
Седнах на синура край пътя.
Легнах и зарових пръсти в угарта. Сграбчих в пестниците си земя и изскубано зелено жито.
Притиснах пълната си десница до сърцето си, а то боли, боли, Райдо!…
И, изведнъж ми стана леко.
Жилите ми се подуха, а аз все стисках здраво в десницата си земята и посятото в нея жито и ги притисках до сърцето си.
Тогава разбрах, Райдо, че земята и посятото в нея семе със здравата мъжка десница не са нищо без сърце и без любов.
А ти, ти ми даде снощи сърцето си. И, отзаран аз ги стисках здраво: земята, зърното и сърцето и ги гуждах едно при друго.
Трябва ли и мога ли, аз, синът на тая богата земя и на това китно ширно поле, да ходя другаде да търся хляба си, да бягам?!
Наистина, Райдо, аз нямам друго освен малката бащина къщичка, градинката край нея и нивата на Бели рът, но това ми стига да започна. Ще работя. Земята е наша. Аз съм здрав и силен, а имам и сърце-твоето!
И не знам, аз същият ли съм бил дето ти виках снощи:
Райдо, гледай ме, гледай!
Нагледай ми се!…
Утре ме няма.
И тоя път, и днес, сигурно пак щях да отида, ако не беше ти, Райдо, и твоят сън дето ми го разправи снощи.
Бяхме пак тук - под цъфналата слива.
Аз те попитах:
- Райдо, обичаш ли ме и ще ме чакаш ли, а ти вместо да ми отговориш наведе очи, притисна се до гърдите ми и ми разказа оня чудно хубав сън.
Кажи ми го пак. Разказвай, аз ще те слушам…
Райда наведе глава и я притисна до гърдите на Велча.
- Бяхме двама, само двама, при големия орех на хороигрището. Ти ми държеше ръката. Стискаше я силно и ме гледаше право в очите. И аз те гледах. Искахме да си кажем нещо, но не можехме. Само се гледахме един други и си стискахме силно ръцете. По едно време ти пресегна да ме хванеш и с другата си ръка и си отвори устата да ми кажеш нещо.
Зададоха се хора. Много хора и все непознати. Те идеха право към нас. Тогава ние изведнъж станахме леки. Обърнахме се на гълъби - два хубави сивобели гълъби. Кацнахме на ореха, а от там литнахме над селото и се понесохме към лозята.
Черешите бяха узрели. Кацнахме на едно клонче. Радвахме се един на друг, галехме си главите…
Но пъдарчето изскочи отнякъде. Развика се. Започна да свирка и да хвърля буци по нас. Ние се спогледахме и литнахме над нивите. Извихме над нашата нива на Бели рът. Кацнахме на горния слог при еньовчето и се закрихме в изкласилото буйно жито. Станахме си пак хора!…
Ти и аз - сами сред изкласилите жита на Бели рът!… Тогава ти пак ми хвана ръката, стисна я силно и ме попита:
- Райдо, обичаш ли ме?
Аз те погледнах и наведох очи. Ти ме сграбчи и ме притисна до гърдите си.
Аз извиках:
- Велчо, недей!… Натъпкахме житото!…
- Жито и земя, Райдо, лесно се намират, ми каза ти, но сърце, златно сърце, като твоето, да се намери на земята, сред житата не може!…
——————————
в. „Обзор”, бр. 59, 25.04.1936 г.
