ПОМРАЧЕНА РАДОСТ
Помня, че през оная зима първият сняг падна доста късно.
Омръзнали ми бяха сивите, напоени с мъгла и кал, влажни дни и затова всяка вечер със сълзи на очи захвърлях изцапаните от кал обувки, а на утрото, когато отново ги поемах, с въздишка отронвах:
- Боже, направи да падне сняг!
Ала зимните дни се изнизваха един след друг, мъглата ставаше все по-гъста, дъждът по-често ръмеше, а първият сняг все още се бавеше, въпреки моите молби.
И ето, една сутрин - няколко дни преди да ни разпуснат за Коледа - когато бях изгубил вече надежда, че тая година ще вали сняг, майка ми ме събуди с думите:
- Ставай, Гриша! Ела да го видиш!
Рипнах веднага от леглото и бързо се заобличах, като предполагах, че със сутрешния влак ни е изненадал някой скъп гост.
- Къде е гостът? - попитах майка си.
- Ела, - рече тя, - и ме поведе навън, а после, като посочи близките ридове, добави с усмивка:
- Ето го!…
Погледнах баирите и извиках от радост:
- Сняг! Божичко… снегът дошъл!
Само миг след това, с разтупкано от радост сърце и разперени ръце, тичах из заснежената градина, гонейки палавите бели пеперудки, които неспирно се сипеха от посивялото небе.
Снежинките падаха върху мен, лепяха се по косата ми, целуваха пламналите ми бузички, докосваха се до устните ми и там се разтапяха, а от гърдите ми се изтръгваше само един вик:
- Сняг! Сняг! Сняг!
Тази радост отнесох и в училището, което тоя ден приличаше на разтревожен кошер. Защото не бях само аз, който посрещаше с неудържим възторг първия сняг…
Всички ученици тичаха из двора, боричкаха се, правеха първите пързалки и с весела глъчка приветстваха неспирната игра на снежинките.
А когато последният звънец ни прогони от училището, много от децата литнаха направо към близките заснежени баири.
Към тях, нарамил ските си, приготвени още преди два месеца, бодро закрачих и аз.
И там, под нестихващата игра на белите снежни пеперудки и ласката на. зимния вятър, който милваше зачервените ни личица - познах дивните прелести на красивата родна зима, които само едно детско сърце, непознало неволите в живота, може да изпита.
Летяхме със ските. Падахме, ставахме и пак литвахме, огласяйки простора със сребристи гласчета.
Вятърът журеше пламналите ни бузички, мъчеше се да проникне под дебелите ни дрехи и като виждаше, че не може да стори това, изсипваше върху нас хиляди снежинки.
Стъмваше се вече, когато нарамих отново ските и поех пътя към къщи.
Вървях бързо. В сърцето ми чуруликаше звънкото гласче на радостта, и аз бързах час по-скоро да стигна вкъщи, да седна до скутите на майка си и стоплен от ръката й, да споделя с нея цялата си радост от днешния прекрасен ден.
Влязох вкъщи и извиках:
- Мамоооо!
Вратата на една от стаите се отвори и из нея се показа майка ми. Вместо да ме прегърне, както правеше винаги, тя пристъпи тихо до мен, със сложен върху устните си пръст, и ми прошепна:
- Тихо, Гриша, тихо… за да го не събудиш! Горкичкото, едва преди малко заспа…
Нищо не разбрах от думите й, но я послушах и влязох на пръсти в стаята.
Сърцето ми проплака от това, което се откри пред мен.
До печката, върху килимчето, лежеше момченце на моите години.
До него тревожно скимтеше малко рошаво кученце с големи умни очички.
Момченцето беше облечено в дрипи, из които свободно надничаше малкото му слабичко телце. То лежеше със затворени очи и тежко дишаше.
Кученцето гледаше смутено ту мен, ту майка ми, ту своето господарче и от време на време навеждаше рошавичката си главичка към него, завираше муцунката си в дрипите му, проскимтяваше тревожно и пак впиваше умните си очички в мен или майка ми.
Аз стоях като скован пред тая тъжна гледка, когато майка ми се наведе и шепнешком ми обясни:
- Днес когато татко ти се връщал от лов, съзрял по пътя за селцето Матово, едно малко кученце, което ровело снега и жално скимтяло. Отишъл при него и останал смаян от това, което видял. Върху пътя, полузатрупано в снега, лежало това момченце! Попипал гърдичките му и усетил, че сърцето му още бие. Извикал веднага другаря си и заедно пренесоха клетичкото момченце тук. Едва го спасихме! Горкичкото, припаднало от глад и студ.
Погледнах пак момченцето.
Видях босите му крачка и облеченото му в дрипи слабо телце, което потръпваше в тежкия сън.
Пред очите ми, като на кинолента, изпъкнаха днешните дивни часове, които прекарах всред снежните ридове с волните ми другарчета. Без да искам, почувствах тихото страдание на дрипавото момченце, което в момента, когато ние сме лудували, е зъзнело самотно и гладно.
Две сълзи опариха клепките ми и тихо се стекоха по пребледнелите ми бузи. Кученцето, види се, съзряло сълзите ми, проскимтя тревожно и мушна муцунката си в спящото момче. После, като че ли, разбрало сълзите ми, спря поглед върху мене.
Умните му големи очи докоснаха гърдите ми, разтвориха ги и погалиха сърцето ми с кроткия мълчалив упрек:
- А днес помисли ли за нас?
Без да кажа нещо, паднах в скута на майка си, прегърнах я силно и… безутешно заридах.
Това се случи в дните на моето ранно детство.
Оттогава минаха много години, посрещнах първия сняг на доста зими, но всякога, когато видя, че от посивялото зимно небе подкачват играта си първите снежинки, тая случка изпъква с неописуема яснота в душата ми.
И там, заедно с радостта, която изпитва всеки човек при първия сняг, трепва и една дълбока печал.
Защото от умните очи на рошавичкото кученце разбрах, че не всички деца по земята посрещат с радост първия сняг…
——————————
сп. „Детски живот”, г. 13, бр. 4, 1942-1943 г.
