ДУМИТЕ
ДУМИТЕ
Правдивите думи не са красиви.
Красивите думи не са правдиви.
Лао-Дзъ
Какво са думите? Затворници,
заключени в килията на книга?
Или пък тайни заговорници
на скрита поетическа интрига?
Нима са думите усойници,
които хапят даже и душата?
Или мълчат до край - покойници -
заровени с години в самотата?
Дали са те среднощни бродници,
надигнали се от пръстта в земята?
Или от приказки небесна конница,
която носи в мрака светлината?
Дали са прокълнати вещици,
изпратени във пъкъла от клада?
Или мъждукат като свещници
сред някой храм да молят за пощада?
Нима са думите подкупници,
които тайно на среброто служат?
Или са огнена барутница,
подпалила на дявола ботуша?
А може би са хищна глутница,
която плячка дири във гората?
Или сълзи са по Задушница,
припомнили от някого следата?
А може би са мироздание,
което крие вечните си тайни;
от Бог са дар и наказание -
да гоним все миражите безкрайни.
РЕКА
На думите голямата река
нима изтече вече през сърцето?
Дали все още нейде край брега
на локвичка сребрее езерцето?
Къде изчезна буйната вода?
Дали пороят тинята завлече,
та бистра да е пак като сълза?
Или докрай реката се изтече?
Нима след нея засуха ще хване?
Ще се спече ли в руслото пръстта?
Та даже спомен няма да остане,
че тук е текла някога вода.
Не, думите остават вечно живи,
там някъде в морето са вълни -
реките винаги в море се вливат,
което с тях отново да шуми.
И може би, когато там вълната
превърне се във облака на дъжд
и потече надолу към земята,
реката ще се върне отведнъж.
Та руслото, пресъхнало без време,
ще се препълни с новата вода,
а думите, от сушата спасени,
ще потекат по-силно в мисълта.
Реката ще прелее във душата
и в тоя вечен, земен кръговрат
ще пише вдъхновено пак ръката,
докосната от Божи благодат.
28.01.2025 г.
БОСОНОЖКО
Те, думите, са грапави павета -
препънеш ли се, хваща даже страх.
Ала това съдба си е, Поете,
краката си да влачиш все по тях.
Изтъркал си подметките си вече?
Тогава бос ще трябва да вървиш!
Че твойта цел е все така далече,
та трябва с воля сам да продължиш.
Ти друг темел ще трябва да положиш,
на думите нов смисъл да дариш
и чувства нови в камъка да вложиш,
та тъй във Времето да устоиш.
Градежите отвека тук ги има,
но трябва път към тях да изградиш.
И може би тогава с твойта рима
по-иначе, по-трайно ще звучиш.
И може би, макар и бос по пътя,
ще стигнеш там, загдето бе поел,
а с думите, отколе в теб прикътал,
ще прекосиш най-сетния предел.
