Никола Намерански

Свалете шапки. След кратко боледуване почина поетът Първан Стефанов Рангелов - може би най-талантливият, най-нежният, най-скромният и най-искрен творец в нашето време.

Роден е на 1.I.1931 г. в с. Чепърлинци, Годечко, а склопи очи на 31.ХII.2012 г. - тъкмо когато закръгли - с точност до минути - 81 години.

Счупи се талантливото перо на Шопа - както гальовно го наричахме ние, неговите колеги и приятели от студентските ни години.

Първан не беше от онези „плодовити” писатели, които бързаха да издават всичко написано. Той радваше своите приятели и фенове с не много, но майсторски изпипани стихосбирки, чието излизане на книжния пазар беше събитие.

На неговата поезия са присъщи тихата лирична атмосфера и мъжествените граждански интонации. Позициите му на гражданин и поет бяха категорични, изповедите му - искрени и честни.

Той работи като учител в Мездра, редактор във в. „Народна младеж”, сп. „Младеж” и „Българска кинематография”, издателствата „Български писател” и „Народна младеж”.

Беше драматург на театрите във Варна, Хасково и столицата (театър „София”). Автор е на драми съвместно с жена си проф. Надежда Драгова, чието научно поприще е старата българска литература.

Най-значимите му самостоятелни книги са: „Соколови пера” (1956), „Сред пробудените степи” (1957), „Далечините обещават” (1962), „Пътуване към усмивката” (1964), „Насрещно време” (1966), „Циганско лято” (1968), „Ковано слънце” (1971), „Арматура за барабани” (1973), „Малки нашествия” (1978) и др., а от семейните (предимно драми) - „Еретици” (1968), „Между два изстрела” (1969), „На война като на война” (1972), „Мечтател безумен” (1972), „Светът е от майка роден” (1973) и др.

Първан Стефанов преведе много книги от полски и руски език.

Както ономастичното значение на името Първан, така и кабалистичното тълкуване на числата от най-важните му биографични дати говорят за първенска харизма - та той винаги се стремеше да бъде пръв. И биваше пръв.

Влезеше ли в състезание - излизаше първенец. Наблюдавал съм го цели 65 години - от средата на 40-те години на миналия век насам и мога да твърдя това. Той бе първенец в учението, беше първенец в поезията, както и в нравствения катарзис, в който участваше цялото ни поколение.

Първан можеше да възпроизвежда изцяло наизустени свои творби, още невписани в тетрадката му. Нещо повече: той можеше да цитира опитваните различни варианти при написването им.

Ако не се лъжа, казвал ми е, че много често най- напред създава последната, финалната строфа, а после „изплита” по-предните.

Има стихотворения, написани буквално на един дъх. Така е било например при „Внезапно”.

Отдръпва се като видение

животът ми неизживян.

Отлагах срещи, стълкновения,

от нерешителност, от свян.

Додето, изумен и сребърен,

открих с връхлитаща тъга,

че съм отложил просто себе си…

Но за кога? Но за кога?

Пък и при „Бих останал”.

Бих останал на брега на Висла,

както брат остава при сестра,

ако не шумяха в мойте мисли

рилските реки и езера.

Твоят поглед с нежност ме обгръща.

Бих останал в родния ти дом,

ако нямах своя родна къща

там на юг, под сенчестия Ком.

Ако не ме викат с поглед весел

две очи като черешов плод

и сърце, което съм понесъл

в своето сърце за цял живот.

Първан Стефанов беше майстор на т.нар. „усмихнати преводи”, при които създава стихотворения в два варианта - на книжовен език и на шопски диалект.

Ето как той прави това при стихотворението „Романс”.

Книжовно:

1.

По навик птицата на любовта

гнездо не свива под семеен покрив.

Тя предпочита дъжд да я намокри

навън, под кестеновите листа.

2.

А вкъщи, по традиции прастари,

сред глъч на дъщери и синове

един до друг вървят или другари,

или непримирими врагове.

Диалектно:

1.

По навик пилето на любовту

под свойе стрейе нема да миряше.

Каил е на польето у калту

тунтавина и дъж да га пердаше.

2.

А дома и за зле, и за добре

с ордиюту се носи, та се кину

едън до друг двоица другаре,

или налати дзвер къмто дзверкиню!

В нашата знаменита студентска петорка, символизираща националното единство на България чрез Шопа (Първан), Торлака (Спас), Влаха (Милан), Музовира (моя милост), Ченгела (Иван), Първан беше най-малкият, а аз - най- големият. Затова понякога той ми казваше Бай Никола.

За съжаление, най-младият си отиде най-напред. Пак първи!

Да бъде вечна паметта за него!

Името му да се споменава во веки веков!

2013 г.