БРАТЯ
Колко години бяха изминали, откакто не бяха се виждали?…
Десет, петнадесет или… повече?
Не, не си спомнят и двамата…
Но те знаят - о, това никога не се забравя - че една безоблачна студена нощ по-малкият, Пандо, подгонен от сръбската власт забягна в България.
И защо? Че беше заявил смело и открито:
- Българин съм… На, бийте, убийте ме, такъв съм… и такъв ще си остана.
После на два пъти стреляха подло от засада по него и насмалко щяха да го убият. Куршумът само подраска левия му край над коляното - и толкоз. Укри се. И по-късно прехвърли границата.
Другият, Никола, го влачиха за това по участъци и затвори, биха го с тояги до смърт, унижаваха го до безчовечност. И все пак остана жив. И като видяха, че няма никаква вина, пуснаха го на свобода…
Сега двамата са седнали под стряхата на бащиния дом съвсем близко един срещу друг и с явно, мълчаливо любопитство се разучават. Какви ли разрушения е направило времето по тях?…
Ето, на Пандо, макар и да е само на трийсет и пет години, са побелели косите му съвсем, а на другия - от мъките и боя в затвора грозно са насекли лицето.
Но усмивката на единия и на другия не се е променила. Останала е все същата - блага, добра, подкупваща. Тя изтиква съвсем незабелязано на открито любовта им, която извира някъде из дълбочините в душата. И ги свързва.
Усмивката и кръвта на двама братя!
——————————
в. „Български запад”, бр. 3, 11.4.1942 г.
