ВРАГОВЕ
Из „Картини из Балканските войни”
Три пъти вече предават по веригата: върхът до залез слънце да се вземе. Сигналистите назад някъде два пъти свириха атака, но всяко мръдване се осуетяваше.
Едната картечница на левия фланг на прoтивника стреляше по всеки привдигнат стрелец; и войниците, които браниха последната позиция, отчаяно се държаха.
- Нека дойде тук дружиният командир, - възропта Дечко, предпоследният човек от десния фланг, когато някой пълзешком зад веригата повтаряше: „атаката трябва да се произведе “.
Ординарецът се върна, стрелците, лежешком, изгледаха превитата му снага, която се клатушкаше като костенурка между храстите, докато се изгуби, и пак впериха кръвясалите си очи в злокобните окопи на върха, из които добре се разпознаваха и гърла на пушки.
- Из дупките нейде си и аз мога да давам команда, но ела тук, господинчо, да ти отпорат един път само тази дрънкалка, що е напреде ни…
- Зт!
Един куршум просвири над рамото му и той залепи глава о земя тъй плътно, че брадата му потъна в пръстта.
Дечко не беше забележителен в ротата по нищо, и затуй всички бяха безразлични към него: нямаше приятели, но и врагове нямаше.
Той беше висок, с дълги ръце, широка делна челюст и две тънки и меки като глисти устни, които правеха устата му грозно големи.
Зеленикавите му очи гледаха упорито и смело, но мургавото му лице беше всякога спокойно; то беше някак дървено, неподвижно и студено, с черти на суровост и жестокост.
Не го закачаха, защото беше достатъчно да избръмчи грапавия му глас, за да разбере човек, че много не ще мисли, за да направи пакост.
Службата му в мирния живот - поляк на селото - беше усъвършенствувала природните му качества, и той от ден на ден ставаше по-зъл и отмъстителен.
И затуй, когато тръгна за бойното поле, в невъзможност да нареди трите си деца и жена, вместо да се трогне от сълзите им той измърмори сърдито неразбрани думи, блъсна децата от скута си, измъкна торбата си от ръцете на жена си и замина.
В ротата мълчеше; не роптаеше, но гледаше винаги със злост в земята, като че търсеше повод да излее набрания си яд.
И сега другарите му, които чуха неговия ропот, се спогледаха, ала никой не го закачи.
Като изпуши свития си с мъка цигар, той се изви на няколко крачки, застана зад един камък и почна да стреля в дясно по един храст, откъдето пукаше картечницата, но за негово учудване тя не се обади.
Това го накара да се вдигне малко, ала един куршум веднага житна над гърба му, закачи нещо по ранеца и се заби в нвкого от другарите му, защото той чу остър писък.
Като се възви предпазливо, видя младото хлапе Дойчин, от 34. набор, да се гърчи като змия.
- Бог да го прости! - промълви Дечко и отпусна пак главата си до земята толкова близко, че сега устните му целуваха студената пръст.
Здрачваше се вече и над веригата падаше сянката на злокобния връх, а далеч по планините догаряха последните зари на деня.
Настъпи малко затишие, в което сякаш повтаряше само ехото на безбройните гърмежи.
Сред тишината тогава се разнесе дрезгавият глас на тръбата, която засвири пак за атака.
- На нож! - извика някой зад Дечка. Гласът беше строг, заповеднически, ала глух някак, без сила.
- На нож! - обадиха се на няколко места по веригата.
- „На нож!” - извика Дечко не в потвърждение на командата, според правилото, а злобно и предизвикателно. - Дяволи - на нож!…
И, терзан от мудността, която не позволяваше да се свърши и тези бой, той се вдигна полупрегьрбен и с една стремителност на разярен бик полетя към окопа на противника.
Неговият силует се очерта ясно на сивия фон, и цялата верига, увлечена по него, скокна и бясно полетя към върха. Оставаха няколко десетки крачки още, но от там се пак пукаха, ако и да беше късно вече…
Едни от защитниците търтиха на бяг, други вдигаха ръце в знак на покорност, само един здрав и едър сърбин от края на левия фланг продължаваше да стреля по всички посоки механически някак, като да не виждаше, че делото му е пропаднало.
В това време пред него до самата уста на опряната пушка се извря Дечко, със своята дълга и пустала снага, с ръбатата си некрасива глава, скърцащ злокобно с широките си челюсти.
Като пантера се метна на окопа, сякаш сянка изпъкна из земята, и унесеният стрелец не усети кога се хвърли върху него дългото тяло на Дечка.
Жилавите му ръце тъй здраво го сграбиха, че костите му пропукаха. Отслабнал от немощ и натискан от Дечка, сърбинът падна възнак в окопа, и победителят му се простря над него…
Пленникът, на когото животът висеше на косъм, сякаш беше по-спокоен; той гледаше с изпъкнатите си от мъка очи Дечка, койю беше позеленял, и долната му челюст трепереше.
За един миг погледите им се срещнаха и проникнаха дълбоко в душите, където беше изличено всичко, а владаше само безумието и сляпата сила на разрушението.
- Брате, аз се бих до последната минута като честен войник, не ме убивай подло, убий ме юнашки с пушката си; не ме мушкай и не ме души, както се душат непотребните кучета …
Дечко, на когото ръцете бяха взели да отмаляват от напрежение, се опомни и, схващайки превъзходството си, стана и даде възможност на пленника си да седне.
Той прекара ръка по високото си хубаво чело, въздъхна и погледна с приятните си сини очи Дечка и промълви, отпущайки глава и задавяйки се от сълзи:
- Не ме мъчете само, брате, че доста теглих вече…
Дечко, който стоеше облегнат о окопа, усети тръпки да полазиха по снагата му, а след туй внезапно съзнанието му се избистри, и жегата в душата му угасна моментално.
Усети умора, и тъгата, която го съпровождаше през всичкото време, го обзе отново. И, като мисли дълго време какво да каже на противника, от устата му се изтръгнаха тези думи:
- И ти си, може би, като мене.
Сърбинът вдигна глава и го погледна.
- Би се храбро, видях с очите си, - продължи Дечко, - но, защо - и ти надали знаеш…
Една сянка се изпречи в това време над окопа до рамото на самия Дечка и някой извика:
- Какво го гледаш, Дечко, и какво чакаш?
- То е моя работа, господин старши подофицер; аз слушах команда, докато вземем върха, сега няма какво да превземам, на Царя и държавата човешки души не трябват…
Сянката се изгуби. Тогава Дечко заповяда:
- Ставай, приятелю.
- Къде?
- Ех, не у вас, разбира се.
- Помогни ми тогаз…
- Защо?
- Защото съм ранен…
- Ами… чакай, че и аз… - Дечко запипа левия си лакът. - Та аз съм бил ранен… ръката ми…
- Да, братко, аз те гръмнах, когато се дигна от камъка и тръгна към окопа …
- Ако… ти си трябвало това да направиш, защото и аз тичах към тебе да те убивам. Дръж се сега за рамото ми…
И заловени един за друг, един куц, другият сакат двамата борци тръгнаха за превързочния пункт.
Отслабнало, побледняло тези път, както никога до сега, лицето на Дечка изглеждаше тихо, добродушно и незлобиво.
——————————
сп. „Всеобщ преглед”, брой № 3, 01.03.1917 г.
