СОКОЛИЦА!
Образ на величие ли си ти, или въплотен дух, който нивга не умира?
Приспивна песен ли е твойта сянка, или ти сама си сън?
Борец за световна правда ли е твоя мах, развихрен в небесата, или вкаменяло сияние на бойна победа от минали векове и забравена от нас си ти?
Соколица, кажи!…
А може би застиналите криле на несбъдната мечта към зноен юг, мах на смъртна тръпка, която дебне свойта жертва си ти!…
Трепетно е твойто име! Бунтовна песен е твойто ехо и жертвен паметник на свободата е твоя образ, Соколице наша…
*
Нявга много отдавна под таз скала е минала рат на друговерец.
Тропот на коне, звън на шпаги, размахани в коситба на човешки меса, отеквали по долини и плач и стенание било по цялата земя.
Надиплени могили по снажна Родопа загръщали в свойте пазви запленени български села… Запустели домове, комините престанали да димят, а убитите поселници нямало кой да погребе.
И зима връхлетяла зла, ледена и гладна.
Снегът застилал като бял надгробен саван, грешната земя на моите деди. Застинало в ледна прегръдка, небето сънувало свойта зимна приказка и безгласно бленувало за минали времена на радост, щастие.
Долу по скалисти чуки подгонени от вихър мъгли отлитали негде далече и тълпени в черни облаци вещаели нови снежни бури…
А дpyгoвеpците силни и страшни допивали сетна чаша на доволство в пир след победи и кръв. И никой не смущавал тяхната оргийна нощ, безумна и сластна, нощ на безчинства с младите робини. Нямало Бог, нямало правда! Главатари и слуги били непобедими господари над всичко…
И неправдата родила мъст!
Един ден под сведените клони на борови гори приютили стан бранници - снажни юнаци, готови на смърт.
И заклели се те в изсмуканото мляко от майчина гръд:
- За всяка капка невинна кръв - десет глави!
- За едно око - петдесет…
Звездите трепкали в нощта като разплаканите очи на млада майка, обречена на смърт. Вятър завивал ледени вихрушки и засипвал друмища със сняг, та друмник пътища да не знае и глутница следите си да не помни…
- Що сторихме, Боже, та така ни наказваш?
- Какъв бе наши грях, та прошка да не видим, в тоз порой от кърви, които проляха нашите сърца? Или светът се свършва и твойта сила поломил е Сатанаил?
Тъй се молили те. Молитвата им била проклятие, проклятието - молитва, но в нещастието никой ги не чул!
И един ден, влачени от някаква тъмна сила, те слазят в своето село. И видели своята черква, в която нявга отправяли са топли слова към своя Бог, превърната в джамия…
Жените кръстосвали улиците, забулени в яшмаци, а децата, обути в скъсани цървулки, шепнели несвързани думи на чужд език.
- Нима са забравили своя път, нима скитникът е забравил да познава своите близки?
Тъй си приказвали те и яд изстисквали сърцата, а ръцете треперели за мъст… И върнали се въ планината… забили горящи чела в нямата скала и мислили, мислили…
- Ние сме чужди, ненужни, никому непотребни, - вещ, която отритват износена.
- Да се върнем и зло да направим, зло на всички, конто срещнем по нашия път -казали си те и тръгнали назад.
И - срещнали главатаря на друговерците с трима сеймени, весели, доволни. Конете бавно пристъпят в снега, морни и пяна капе от устата.
Защо са песни за уста, която гълта кръв?
Защо е радост за очи, конто Бога не познават?
И убили те друговерците със своите брадви, убили главатаря и отсечените глави забили на върлини, конто оставили насред мегдана, там до новата джамия…
Тогава, наизлезли разярените аги и кръвожадните сеймени размахали шашки, препускали луди коне низ пътища и рътлини да гонят тез, които били хвърковати…
И нигде не намерили техните следи!
Пребродили села и гори, пребродили всичко по своя път, чак до падналата шума под вековните букаци и нищо не видели. Сякаш бранници снажни потънали в небесата…
На втория ден, когато пролетното слънце разтопило ледената кора на падналия сняг, потерята видяла пресни следи на вяли женски стъпки в близката гора.
И тръгнали по тях.
- Стъпки на жена, която дири своя мъж.
- Или знае неговите следи.
Сеймените наточили ножове, кръвясали очи излъчвали ярост, а ноздрите предвкусвали жежките пари на топла кръв…
А в подножието на скалата, под сведените каменни плочи, почивала жена с невръстно дете на гърди.
Приближили те жената и със злобна усмивка, в която имало и подигравка, и коварна сласт, попитали кръвожадните друговерци:
- Какво дириш тук, жено гявурска?
- Дръвца ще събирам. За какво ме питате, аги ? - отвърнала троснато жената.
- Я виж ти, гявурка, как отговаря!
- Мъжа си дириш в гората, гявурке! Кажи, ние нищо няма да ти направим, само право си кажи, твоя мъж тука ли се крий?
- Аз нямам мъж…
- А детето? Това дете, чие е тогаз?
- На майка си, която погреба своя мъж, след като вие го убихте!
- Ще видим чие е то - казали те и взели детето.
- Да се разсече -заповядал едина и засукал мустак на присмех, което значело, може това да не стане, стига тя да каже где се крие нейният мъж…
И увиснало главата на детето, раздвоили краката и замахнали меч да го разсечат… наполовина.
Писнала жената, смесил се гласът й с плача на детето. Сеймените се засмели вкупом гласно, громко. Планината поела ехото и тихо го захвърлила в замръзналите долини…
- Чакайте, ще кажа… - и руменина заляло посинялото от студа лице.
- Казвай!
- Нали казах, нямам мъж - а наведените очи мълвели обратното…
Тя диреше мъжа си и знаеше где е той… но тъй се брани чест и свое.
- И тебе ще убием! Кажи!
Но тя мълчала, вперила поглед в невръстно дете, увиснало с главата надолу в ръцете на кръвожадните сеймени.
И… сякаш светкавица блесна, падна гръм и разнесе ехо планината…
А то бе ножът, който разсече детето. Удар на бляскав нож, удавен в детски писък…
- Поганци, убийте и мен! Но мъжа си, който трябва да живее, няма да издам!
Тогава блесна ножът още веднъж и размесената кръв на майката и детето обагрили отъпкания сняг под скалата.
В миг връхлетя ураган, изсипан от небесата… Бранници страшни дойдоха… но късно. Удар от секири раздробили главите на сеймени зли…
- Злото ражда зло…
*
И всяка пролет, когато овчари замръкнат под таз скала, а бродник луна подаде пламнали очи зад нея, чуват писък на мъртвото дете и плач на майка, която проклина и реди: „Няма да го издам… Той трябва да живее”…
*
Соколице… приспивна песен ли е твойта сянка, или въплотен дух, който нивга не умира?…
——————————
сп. Родопа, г. 5, бр. 5, 1 май 1926 г. Подписано: Тома Садукей
