Константин Петканов

Из рубриката „Нашите поети и писатели за Родопа”

В Родопската област съм ходил няколко пъти. По нейните древни шосета, пътища и пътеки съм се движил и денем, и нощем.

Няма вековен път, по който българите да са се движили на юг към топлото море, да не съм минавал. Стигал съм до четири точки на границата.

Пил съм вода от изворите на Арда, любувал съм се от лозята на Ивайловград на приказните минарета на Султан Селим джамия, гледал съм от височините на Маказа водите на Бялото море, а от многоцветните пазви на Златоград съм слушал въздишките на всички българи, ослепели от блясъка на Егея.

Кърджали, Момчилград, Крумовград, Златоград, Устово, Райково, Смолян и десетки села са ме пocpещали като свой гост.

Много неща от живота на хората са оставили дълбоки следи в душата ми, но следите от тоя дивен, но сега забравен край, са най-дълбоки и най-внушителни.

От детинство знаех, че родопските българи са богати, гостоприемни и твърди в род и вяра. През моите пътувания аз не срещнах богати люде, но затова пък гостоприемните и родолюбивите чада на Родопа ме победиха.

За щастие, изключителната бедност на родопското население почти не се е отразила върху гостоприемството и родолюбието му.

Там, в старите български огнища, още тлее културният и предприемчив дух на българина и аз дълбоко вярвам, че в сърцето на Родопа са скрити ключовете на истинската свобода и на народното благоденствие.

Из тоя край съм пътувал в изпълнение на обществен и родолюбив дълг. Впечатленията и наблюденията ми върху земята и българина са толкова много и така разнообразни, че никога не ще ги забравя и изчерпя.

Написал съм пътни бележки под заглавия: „Илинденски дни” и „През Арда на юг”. Издал съм роман за юноши „Овчар-юнак”, в който описвам и възпявам твърдите във вярa и род родопчани.

Най-странното за мене е, че винаги, когато мисля за благоденствието на българина, в средата на тая картина лежи тежката непоклатима снага на мъдрата и непобедима Родопа. Затова и в романа ,,Златната земя” моите герои събират огромните си стада от нейните пасища и стари гори.

И още нещо, което не ми дава мира. От няколко години ме бори съвестта. Почти всеки ден пред очите ми застават представителите на най-бедните люде в света. Виждам ги потъмнели от глад и бедност и все пак със здрав и кален дух.

Когато и да е, аз ще напиша роман за българската бедност и всичките му герои ще бъдат синове и дъщери на дълготърпеливата Родопа.

Когато пишех драматическата си поема ,,Момчил”, именно тая класическа родопска бедност ме накара да раздвижа и миналото към вековния блян на българина, към водите на топлото море.

Астрономите ни учат, че във вселената има много слънца, но човеците се радват само на едно слънце. За всички то изгрява всяка сутрин от изток.

Но ако всеки народ трябва да имаше свое слънце, то българското слънце непременно ще изгрява над родопските височини и от там ще направлява не само движението на народа, но и пътя на българските реки.

Сега съм в невъзможност да отида на гости на Родопа. Невъзможността обаче, няма нищо общо с надеждите ми. Те са крилати и толкова свободни, че всякога, когато поискат, отправят духа ми на юг.

А това се случва всеки Божи ден.

——————————

сп. „Родопа”, г. 18, бр. 3-4, 1 март - 1 април 1939 г. Заглавието е от редакцията.