Нели Коларова

Потрепери и хлопна вратата над къщния праг.
Тази пряспа от сняг му приличаше също на Нея.
Не можа да й стопли ръцете. Не знаеше как.
Но… със зимните нощи тъгата му взе да малее.

До напролет, когато дъхът й съвсем се стопи
в къдрогласия смях на случайно горещо момиче.
А под сладкия мирис на медните юнски липи
той, замаян, повярва, че пак и безкрай е обичан.

През утра черешови, следобеди с прасковен дъх
и безсъници звездни не сещаше как се изнизва
премалялото време - до първия есенен лъх…
Как на устните тръпни пресъхва омайният извор.

Заваля изведнъж, а по здрач го обърна на сняг.
Заораха нозете му тежки назад в изнемога.
Тя го чакаше, сребърно-бяла, на къщния праг.
И зад преспите грееше в тихата нощ като огън.