ТОРБА ЖЪЛТИЦИ
Дори да иска, и три пъти на хаджилък да иде, от магарето хаджия няма да стане. А няма да стане, не само заради главата си, а щото е орисано за друго горкото. Всяка жива твар е орисана за нещо си. И хората също. На всеки човек Господ е дал пътека, по която да шета, додето е долу на земята. Стигне ли до края й, и неговият край свършва…
Вярно е, че пътеката му не върви все направо, а криволичи насам-натам и пресича не една и две други пътекАи, по които може да кривне когато си поиска. Ала която и да подхване, няма да притури и аршин към пътя, който му е даден първоначално. Затуй и старите люде си шушукат по кьошетата, че животът на човек е кълбо навита прежда, което започва да се разплита още от първия му плач и додето стигне, стигне…
Не само дните му, а и един куп други работи са предопределени свише. Истина е, че децата - макар да носят различни заложби - идват на белия свят с една и съща благословия, затуй отпървом всички са каматни и невинни като ангели. Насетне обаче, дойде ли време да се гради нрава им, Бог го е дал в ръцете на три кита: родителя, даскала и средата, в която те израстват и се развиват. От тяхната работа зависи какъв ще е крайният резултат, сиреч доколко читав човек ще стане то. Затуй оттук нататък захващат различията между децата, които се уголемяват, когато всяко почне да избира или дойде време да сменя начесто пътеката си. Демек самото дете се явява четвъртия кит, когато има право на избор…
В крайна сметка се стига дотам, че светът става по-пъстър и шарен, което, от една страна е добре, щото богатството между людете е в тяхната многоликост. От друга - различията между тях са отишли толкова далеч, че на земята е пълно с противоположности, демек една немалка част са с кусури. На едни им сече главата, а на други е по-празна и от кратуна. Трети са храбреци, които могат да поведат останалите ако се наложи, додето има и пъзльовци, които като минават през гора нарочно пеят или свирукат, та да не чуват плашещи шумове. Пети пък са меки и благи, а шести - зли и отмъстителни. А има и люде - вари ги, печи ги - не може да им помогнеш….
Тая случка стана през юли 1909-а, когато още си стоеше т. нар. Тъмрашка република - една сбирщина от двайсет и кусур села, паланки и махали, която като пиявица се бе впила в българската снага, макар че още от времето на кан Пресияна насам си беше все наша.
Както и друг път съм ти казвал, границата между селата и паланките в някогашната Рупчоска нахия, захващаше от билото на Рожен, минаваше през Караманджа и Ешек кулак (букв. Магарешки уши) сетне тръгваше нататък към Персенк, Модър, Червен камък и се спускаше надолу по Чуренска река, подир което се качваше близо до Чурен и стигаше отгоре до Комаров камък, а оттам се завърташе към коритото на Въча и отиваше до Бабица над Кричим. Заради тоя синор десетина години на картата имаше две рупчоски околии - едната турска, другата българска, която нашите закриха през 1901-а, а селата от нея прехвърлиха към Станимашка околия.
Още когато туриха границата през 1886-а, стана тъй, че имотите на някои люде останаха в Турско, а къщите им - в нашенско, че като се оплетоха работите, няма разплитане. Дойдеше ли време да стопанисваш ниви и ливади, трябваше да вадиш една камара тапии. И остави бумагите, ами като си натовариш берекета от тях и тръгнеш обратно, плащаш мито и на българската, и на турската митница. Отпървом граничните пунктове не вземаха нито грош за овцете, дето зимъска пасяха на Беломорието, но насетне взеха да им дерат кожите. Та пашата ти излизаше през носа и за има-няма десетина години овцете дотолкоз намаляха, все едно е имало мор…
Край Тъмраш имаше няколко митнически пункта, най-важният от които бе долу на Чуренска река, щото от оттам се отиваше към Пловдив и къде ли не другаде, а отвъде се ходеше в Дьовлен, Никопол и оттам до Серес, Драма, Ксанти и цялата османска империя, дето по това време нямаше книжни пари, а само лири и алтъни.
През митницата можеше да прекараш каквато си искаш стока, но не и вълна и оръжие. Начесто минаваха и люде, натоварили на две-три мулета катран в мехове, който по онова време беше скъп и заради туй от него се вадеха хубави пари. Някои от тях си го правеха сами от борови корени и дървесина, но повечето алъш-веришци го вземаха от истински катранджии и сетне го продаваха двойно и тройно. Като чуеш катран, в главата ти веднага изкача врящият казан в джендема и дяволът. И тия бяха същински дяволи - знаеш ли как шмекеруваха на гърба на купувача. Продаде колкото продаде и мине ли покрай някой чучур, допълни меха с вода, а ако някой рече, че катранът му е много рядък, тия шмекери се оправдаха с жегата…
На турската митница в Чуренска река служеше и онбашията Стоил Чакмаков от Осиково, за който съм ти разправял и друг път. Беше топъл юлски ден през 1909-а, когато откъм Турско се зададе пеша някакъв челяк с шалвари, който се клатеше като часовникарско махало.
„Къде ли се е учил да върви?”, мина през главата на българомохамеданина, когато очите му се спряха на тоя странник. Щом онзи понаближи, видя, че мъжът бе около четирийсетгодишен циганин, който се озърташе плахо ту на една, ту на друга страна. „Подозрителен е! Какво ли крие?”, рече си граничарят и го попита:
- Къде си тръгнал в тая жега бе, комшу?
- Продавах катран и…
- А къде ти са мулетата?
- И тях продадох - отвърна катранджията хептен доволен.
„Ама че ахмак!”, помисли си Стоил, но го съжали и попита:
- Че бива ли да ги продаваш, като едвам ходиш бе, джанъм? - онзи обаче си замълча, та митничарят му рече:
- Да не криеш нещо, а? Гледам, че шалварите ти са бая издути…
- Хъката-мъката - подхвана циганинът, но спря и се заоглежда страхливо.
- Дай да видим какво има в тях! - каза Стоил, ала катранджията се дръпна, все едно е дете, затуй аскерът притури строго: - Май ще полежиш в кауша?
Като чу това, странникът драговолно си развърза шалварите и рече:
- Парите от катрана крия, онбаши ефенди…
Щом видя торбата, завързана за кръста му, как се клатушка между нозете му, граничарят си рече: „Голям абдал!”, сетне тъй се разсмя, че от близките храсти се разхвърчаха уплашени пилета.
- Не знаеш ли, че стига да имаш, през митницата може да прекараш и два товара пари?
- Тц! - отвърна пишман търговецът.
Стоил тури ръка на рамото му и го попита:
- Как се казваш?
- Петър.
„Де да беше Хитър Петър”, мина отпървом през акъла на Чакмаков, сетне кротко му обясни:
- Петре, парата не се обмитява, затуй другия път си я носи отгоре на самара, че виж какви рани имаш на бедрата си. Тц, тц, тц! - истински го съжали той.
- Че то е пълно с айдуци… - най-накрая рече нещо свястно другият. - Затуй я скрих в шалварите.
- Има айдуци, прав си. - съгласи се онбашията и притури: - Трябва да претеглим парата преди да си тръгнеш.
Циганинът извади торбата и я тури на паланцата.
- Машала, аратлик! Цели пет оки злато! Дал си ока череши за ока вълна. - похвали го граничарят, сетне му върна торбата и го посъветва: - Слагай я на рамото и право към…
- Към Хаджи Хасан махала, от Пловдив съм - отвърна онзи, сетне бръкна в торбата и най-неочаквано му подаде две лири. - Читав човек си! Вземи!
Че Стоил Чакмаков беше читав - беше, и затуй не взе парата, ала катранджията му ги мушна в джоба и побягна надолу по пътя.
- Остани си със здраве, онбаши ефенди!
- Избягвай люде додето си идеш - викна подире му онбашията и рече шепнешком:
- Имаш златно сърце, Петре, ала главата, главата… - и додето влизаше в митницата, му мина през акъла: - „Месечната ми плата е две лири, а ми ги даде без да съм му сторил нищо…”.
Вече бе забравил за катранаджията, когато подир има-няма половин час минаха двама мъже, които много бързаха и не му вдъхнаха доверие, затуй викна ортака си да ги претършува. Ала той нищо не откри, а и носеха редовни погранични билети. И - ще-не ще - Стоил ги пусна да вървят, въпреки че двамата изглеждаха гузни за нещо.
Тъкмо им свърши смяната и се наканеха с ортака му да се прибират към кулата, когато откъм нашенско се зададе циганинът - целият пребледнял и уплашен и му стори знак да иде при него.
- Какво става, комшу? Да не ти взеха имането, та си се разтърчал насам? - попита го Стоил разтревожен.
- Ти брат, ти сестра - подхвана Петър и объркан взе да обяснява как избягвал всякакви люде, но като стигнал близо до Дурмушево скитасал, че на стотина крачки зад него бързат двама души, които му вървели по петите от Михалково заради парите.
- И ги взеха, а? - досети се граничарят.
- Сакън! Да не те чуе дявола - отвърна беглецът, сетне на един дъх изрече: - Когато се задничих зад един завой, излязох от пътя и се скрих в гората, додето ония отминат.
- А къде ти е торбата?
- Зарових я на едно място, че единият се върна да ме търси, но не ме намери и наново тръгна надолу.
- Добре си постъпил, а какво искаш от мене?
- Да ме придружиш до Дермендере (Първенец).
И какъвто бе милостив, българомохамеданинът хич не се и почуди, а като пресметна нещо, се извърна към ортака си, който го чакаше встрани, и му рече:
- Смаиле, кажи на чауша, че чакам земляци и ще се позабавя. - и когато той тръгна към кулата, където се хранеха и спяха, рече на Петър: - Добре, но ако…
- Като вземем торбата, ще ти дам… - неочаквано го прекъсна циганинът.
- Стига с тая торба, бе! - ядоса му се Стоил не на шега, после се поуспокои и притури: - Слушай, Петре, ще те отведа за двете лири, които нищо не сторих да ги заслужа. Съгласен ли си?
Онзи се стъписа от странното му желание, сетне побърза да каже:
- Добре, онбаши ефенди… - като си мислеше, че все някак ще го склони да вземе поне шепа, защото без него ще изгуби всичките си жълтици.
- Айде, тръгвай подире ми, че няма да вървим по царския път - рече граничарят и го поведе през някакви пътеки, а като вървяха известно време, шепнешком му рече: - Сега ще слезем на пътя покрай Дурмушево, да се упътиш къде скри торбата.
Да, но щом се озоваха на пътя, циганинът не можа да се сети на кой завой се скри на преследвачите си, но пак добре че след десетина минути обикаляне, рече:
- Eй тука беше - сетне тръгна уверено нагоре низ дерето, ала като се повъртяха насам-натам, Петър взе да се двоуми на кое място е скрил торбата с жълтиците.
- Остави ли някакъв белег като зарови торбата? - попита Стоил, като видя, че обикалят напусто.
- Турих отгоре й камък - отвърна наперено онзи.
- Че то тука само камъни да искаш. Не се ли сети да драснеш с ножа на някое дърво? - попита Чакмаков, който откакто обикаляха завоите като лунатици, беше с лошо предчувствие.
- Нямам нож.
„Май не само нож нямаш…”, мина през главата на българомохамеданина, но му рече:
- Що не отчупи някой клон и да го забиеш близо до мястото, дето скри торбата?
Сайбията на жълтиците отпървом вдигна рамене, подир което каза:
- А де!
До икиндия двамата кръстосаха половин дузина дерета, обърнаха всеки камък дето срещнаха, изкопаха толкоз много дупки, че гората заприлича на сборище на къртици, ала от жълтиците нямаше и помен… Че как да има, като е по-лесно глупак да срещнеш, отколкото игла в копа сено да намериш.
- Петре, каквото било-било, гледай си жената и децата и си стой до тях - каза му на изпроводяк Стоил, сетне му пъхна две лири в джоба, подир което му рече: - Айде!
Ей такъв адамлия беше българомохамеданинът. А додето се качваше към кулата, една мисъл не спираше да го тормози: “Родил ли си се будала, и Господ не може да ти помогне…”.
