Любомир Духлински

„Бях самотен нощен скитник и
постоянен подпирач на кьошетата”.
Из писмо до негов приятел, 1949 г.

Дилън Марлейс Томас (на английски Dylan Marlais Thomasе, 27 октомври 1914 - 9 ноември 1953) е уелски писател - поет и прозаик. Той става широко популярен през живота си и остава такъв и след смъртта си на 39-годишна възраст. Дотогава той е придобил репутация, която е оправдал напълно - талантлив, буен, пиян и обречен поет. Ако човек сравни с епитетите, прикачвани на Сергей Есенин, ще види пълната тъждественост между двамата. Много допирни точки има и в поетичния им талант.

Дилън Томас е роден в Ъплендс, Суонзи, Южен Уелс. Баща му е преподавател по английска литература в местната гимназия и често рецитира на детето Уилям Шекспир и ритмичните балади на Джерард Манли Хопкинс, У. Б. Йейтс и Едгар Алън По. Майка му, Флорънс Хана Томас (1882-1958), е шивачка, родена в Суонзи. Дилън има сестра и брат. Баща им възпитава децата си да говорят само английски, въпреки че и той, и съпругата му говорят и двата езика - английски и уелски.

Тук си заслужава едно пояснение защо се отдава такова значение на уелския език. По времето на Томас и преди него английската администрация, като доминион на четирите нации, съставляващи Великобритания, забранява употребата на родните им езици, особено на уелския. И днес все още съществуват малки табелки, на които пише „Той говори на уелски!”. Те били закачвани на гърдите на момче или момиче, което е чуто да говори на родния си език. И всички останали деца са били длъжни да му се подиграват и да го осмиват. Демократично, нали?

Детството на Дилън Томас преминава предимно в Суонзи, с редовни летни пътувания, за да посещава фермите на лелите си по майчина линия в Кармартъншър. Контрастът с градския живот на Суонзи осигурява вдъхновение за голяма част от творчеството му, особено за разказите, радиоесетата и поемата „Папратов хълм”.

Томас е болнаво дете, което страда от бронхит и астма. Той често бяга от училище и предпочита да чете сам. Често се коментира, че е бил глезен като дете. Той има бронхит и астма от рождението си и се бори с тях през целия си живот. Майка му Флорънс му угажда всякак и постепенно на Томас започва да му харесва да го глезят, черта, която той пренася в зряла възраст, като става опитен в привличането на внимание и съчувствие. Но Флорънс е знаела, че смъртните случаи на деца са били повтарящо се събитие в историята на семейството - самата тя е загубила дете скоро след брака си - и затова ревниво бди над здравето на Дилън. Само че истинските „развалячи и глезачи” са многобройните му лели и по-възрастни братовчеди. Съпругата на Томас, Кейтлин, пише: „Той не можеше да издържи компанията им повече от пет минути… И все пак Дилън не можеше да се откъсне от тях Те бяха основата, от която той беше произлязъл и той се нуждаеше от тази среда през целия си живот, както едно дърво има нужда от корени.”

Любопитен е един случай, разказан от приятеля му Върнън Уоткинс: „Уорнър ни покани на вечеря с леля му. Когато на Дилън му сервираха варено яйце, лелята трябваше да му отреже върха, тъй като Томас не знаеше как се прави това, защото майка му го беше правила за него през целия му живот. Години по-късно съпругата му Кейтлин все още трябваше да приготвя яйцата за него.”

Официалното му образование започва в училището на г-жа Хоулс Дам, частно дамско училище. Ето как самият Дилън описва преживяването си там:  „Никога не е имало такова дамско училище като нашето, толкова твърдо в отношенията към учениците, същевременно мило и ухаещо на галоши, със сладката и тъпа музика от уроците по пиано, носеща се от горния етаж до самотната училищна стая, където разплаканите беладжий седяха, за да понесат наказанията си или да се покаят за малките си престъпления - дърпането на момиче за косата по време на география, хитрото ритване в пищяла под масата в час по английска литература.”

Наред с училището за дами, Томас взема частни уроци от Гуен Джеймс, учителка по красноречие, драматично изкуство и постановка на гласа, което значително спомага за обработването на прекрасния глас на момчето и превръщането му почти в професионален актьор. Това му е от голяма полза в по-късните години, когато започва участието му в радиопредавания и литературните четения на живо.

През октомври 1925 г. Томас се записва  в мъжката гимназия в Суонзи, в квартал „Маунт Плезънт”, където баща му преподава. Той не е сред изявените ученици. Дори напротив, но пък се появяват първите кълнове на неговия талант. Той е още юноша, когато публикува някои от стихотворенията, с които ще стане известен: „И смъртта няма да властва” „Преди да почукам” и „Силата, която чрез зеления фитил задвижва цветето”.

И смъртта няма да властва

И смъртта ще остане без царство.

Мъртъвците ще се слеят в голотата си,

ще се смесят с луната на запад, с вятъра,

костите им ще се разпилеят в земята,

край нозете им звезди ще огряват нощта.

И да полудеят, няма да пропаднат в мрак,

и в морето да потънат, ще се вдигнат пак.

Влюбените ще умрат, но не и любовта.

И смъртта ще остане без царство.„

Превод: Александър Шурбанов

С тях привлича вниманието на двама от най-авторитетните поети на деня - Т. С. Елиът и Стивън Спендър. Страстният лиризъм на поезията му, нейната музикална мелодичност предизвикват сензация в тези години на изсъхнал модернизъм; критикът Дезмънд Хокинс казва, че това е „вид бомба, която избухва не повече от веднъж на три години”.

Първото стихотворение на Томас, „Озирис, ела при Изида”, е публикувано в училищното списание на 27 април 1930 г. По-късно той става редактор на списанието. Започва да си води тетрадки, в които записва хрумванията, идеите и готовите стихотворения и натрупва над 200 стихотворения в четири такива тетрадки между 1930 и 1934 г. От 90-те стихотворения, които публикува в средата на 40-те години, половината са написани през този период.

Томас напуска училище в началото на 1932 г., за да стане младши репортер за „South Wales Daily Post” („Южно уелска дневна поща” - б.м.). През декември 1932 г. той напуска работата във вестника и решава да се съсредоточи върху поезията си на пълен работен ден. По това време, в късните си младежки години, Томас написва повече от половината от стиховете си. През 1934 г., когато Томас е на двадесет години, той се премества в Лондон, печели наградата „Poets’ Corner Prize” („Награда на Поетичния ъгъл” - б.м.) и публикува първата си книга „18 стихотворения”, която се радва на голямо признание.

Томас се присъединява към аматьорска драматична група, наречена „Малък театър”, която съществува и до днес под името „Малкия театър на Суонзи”, но все пак продължава да работи като журналист на свободна практика още няколко години. Нали трябва и да се храни!

Томас прекарва свободното си време в посещения на киното в Ъплендс, разхожда се в залива на Суонзи, посещения на театъра, където играе и още по-често в пъбовете на града. В кафене „Кардома” той се среща с различни свои съвременници и приятели - писатели, музиканти, художници, като неговия добър приятел, поета Върнън Уоткинс. Скоро всички те стават известни като „Бандата Кардома”.

През пролетта на 1936 г. Дилън Томас се запознава с танцьорката Кейтлин Макнамара в един пъб в лондонския Уест Енд. Запознава ги Огъст Джон, който е любовник на Макнамара по това време (по-късно се разпространяват слухове, че тя продължава връзката си с Джон и след като се омъжва за Томас). Пиян, Томас предлага брак на Макнамара и двамата започват ухажване. На 11 юли 1937 г. Томас се жени за Макнамара в регистъра в Пензанс, Корнуол. През 1938 г. двойката наема вила в село Логран, Кармартъншър, Западен Уелс. Раждат им се три деца - Люелин Едуард, роден на 30 януари 1939 г. (ум. 2000 г.). Дъщерята, Ерони (или Айръни по английската транскрипция - б.м.) Томас-Елис, е родена на 3 март 1943 г. (ум. 2009 г.). Вторият син, Колм Гаран Харт, е роден на 24 юли 1949 г. През 1940 г. Томас и съпругата му се преместват в Лондон.

В Лондон Дилън преживява едно голямо разочарование - отхвърлен е от по-активна военна служба поради заболяванията му. Все повече се заседява по пъбовете, пълни с такива, по неговите думи „второ и трето качествени хора”. Той е тъжен да види как приятелите му влизат в активна служба, оставяйки го и се отдава на пиене, докато се бори да издържа семейството си по някакъв начин. Живее с малки хонорари от писане и рецензиране и взема големи заеми от приятели и познати, пише писма с молби до произволни литературни фигури с надежда за подкрепа, разчитайки по-късно на дългосрочен редовен доход, за да се разплати с тях. Постепенно за него се оформя репутация на остроумен разказвач, скандален поет и тежък пияч. Публикуването на „Deaths and Entrances” през 1946 г. е важна повратна точка за Томас. Поетът и критик У. Дж. Търнър коментира в „The Spectator” „Само тази книга, по мое мнение, го класира като голям поет”. По това време Томас става широко известен като многостранен и динамичен оратор, особено с неговите поетични четения.

Скоро започват германските бомбардировки над Лондон и за да избегне въздушните нападения, семейството му напуска града и се установяват в Уелс, където Томас ще напише много от по-късните си стихове.

През 1947 г. Томас получава стипендия за пътуване от Обществото на авторите. Той завежда семейството си в Италия и докато е във Флоренция, написва „В селски сън и други стихотворения”, публикувана през 1952 г., която включва най-известното му стихотворение „Не си отивай кротко в тъмнината”. Когато се завръщат в Оксфордшър, Томас започва работа по три филмови сценария за „Гейнзбъро филмс”. Компанията скоро фалира, но сценариите на Томас „Аз и моят велосипед”, „Дъщерите на Ребека” и „Плажът във Фалеса” са заснети на филми. По-късно те са събрани в „Дилан Томас: Сценариии”, 1995.

Джон Малкълм Бринин кани Томас в Ню Йорк и през 1950 г. той тръгва на доходоносна тримесечна обиколка на центрове за изкуства и в кампусите на университетите в Щатите. Неговите обиколки в Съединените щати, които правят много за популяризирането на литературните четения на поезия като нова форма на изкуството, стават едва ли не сензация. Публичните четения му спечелват голямо признание; неговият звучен глас с фин уелски акцент става почти толкова известен, колкото и творбите му. Томас се превръща в архетипният романтичен поет за американското въображение - той е театрален, участва в бурни спорове пред публика и чете произведенията си на глас с огромна дълбочина на чувствата.

Той отново е на турне там през 1952 г., този път с Кейтлин, която открива, че той и е изневерявал по време на пътуването си през 1950 г. И двамата пият много, сякаш се състезават, здравето на Томас започна да страда от подагра и белодробни проблеми.

И по време на турнетата Томас продължава работата по най-известната си творба - „Под млечна гора”. Завършва работата си в Уелс, където е премиерата й на 8 октомври 1953 г., само един месец преди смъртта му. За съжаление BBC да успява да запише пиесата с негово участие. През 1954 г. е нейното първо излъчване с Ричард Бъртън в главната роля. По късно произведението е филмирано, като към него се присъединява и голямата звезда на киното по това време  Елизабет Тейлър.

На 20 октомври 1953 г. Дилън Томас предприема четвъртото си, фатално за него турне в САЩ, за да участва в представление на „Под млечна гора” в престижния Център за поезия в Ню Йорк. Той вече е сериозно болен, случва се да губи съзнание, има сърдечни проблеми, използва инхалатор, който да помогне на дишането му. Пие много. Томас обича да се хвали с пристрастеността си към пиенето, казвайки: „Алкохолик е някой, когото не харесваш, който пие толкова, колкото и ти”. Той не крие, че „харесва вкуса на уискито”. Съпругата му Кейтлин пише с огорчение в мемоарите си: „Никой никога не се е нуждаел по-малко от насърчение, за да се удави в уиски. И той се удави в него.”

Вечерта на 27 октомври 1953 г., на 39-ия си рожден ден, Томас присъства на парти в негова чест, но се чувства толкова зле, че се връща в хотела си. На следващия ден придружаващия го Хърб Ханъм забеляза колко болен изглежда Томас и предлага посещение при д-р Фелтенщайн преди изпълнението на „Под млечна гора” същата вечер. Докторът му инжектира необходимите лекарства и Томас успява да премине през двете изпълнения за вечерта, но веднага след тях колабира.

Замърсяването на въздуха в Ню Йорк се е повишило значително и е изострило заболяванията на гръдния кош на Дилън. Следващите дни той е на легло в хотела, пиейки. Излиза само, за да пийне. Връщайки се на разсъмване, той заявява: „Изпих осемнадесет чисти уискита. Мисля, че това е рекорд!” По-късно му прилошава и Лиз Райдел вика д-р Фелтенщайн. При третото посещение докторът предписва морфин. Нищо не помага - в полунощ на 5 ноември дишането му се затруднява и лицето му посинява.

Томас е приет в спешното отделение на близката болница „Сейнт Винсент”. Диагнозата е „остра алкохолна енцефалопатия, увреждане на мозъка от алкохол, за което пациентът е лекуван без положително повлияване”. Изпращат телеграма на Кейтлин в Логарн. При пристигането в болницата първите й думи са: „Мъртъв ли е вече проклетият мъж?” Пневмонията се влошава и Томас умира, докато е в кома, по обяд на 9 ноември.

Тялото му е върнато в Уелс. На 25 ноември той е погребан в двора на църквата „Свети Мартин” в Логарн, Кармартъншър. Над него е само белият кръст с лаконичен надпис: „В памет на Дилън Томас, умрял на 9 ноември 1953. г. Почивай в мир!”

Словесният стил на Томас се изправя срещу строгите стихотворни форми, както например във виланелата „Не си отивай кротко в тъмнината”, посветена на паметта на баща му. Неговите образи са внимателно подредени в шарена последователност и основната му тема е единството на целия живот, непрекъснатият процес на живот и смърт и новият живот, който свързва поколенията. Томас вижда биологията като магическа трансформация, произвеждаща единство от многообразието и в своята поезия той търси поетичен ритуал, за да отпразнува това единство. Той вижда в творбите си мъже и жени, заключени в цикли на растеж, любов, размножаване, нов растеж, смърт и нов живот отново. Следователно всеки образ поражда своята противоположност. Томас извлича своите тясно сплетени, понякога противоречиви образи от Библията, уелския фолклор и философията на Фройд. Поезията му се отличава със своята музикалност, най-ясно изразена в стихотворения като „Папратов хълм”, ” В селски сън”, „Балада за дългокраката стръв” или „В бедрото на белия великан от „Под млечна гора”.

Дилън Томас веднъж признава, че стихотворенията, които са му повлияли най-много, са римите на „Майка Гъска”, на които родителите му са го научили, когато е бил дете: „Трябва да кажа, че исках да пиша поезия още в началото, защото се влюбих в думите. Първите стихотворения, които знаех, бяха детски стихчета и преди да мога да ги прочета сам, бях обикнал думите им. Само думите. Това, което означаваха думите, беше от второстепенно значение. Влюбих се, това е единственият израз, за който се сещам веднага и все още съм на милостта на думите, макар че понякога сега, познавайки донякъде поведението им малко по-добре, си мисля, че мога да им повлияя леко и че те вече дори са се научили да ги бият от време на време, което изглежда им харесва. Затърсих думи веднага. И когато започнах да чета детски стихчета за себе си, а по-късно и други стихове и балади, знаех, че съм открил най-важните за мен неща, които могат да бъдат някога.”

Въпреки че Томас пише изключително на английски език, той е признат за един от най-важните уелски поети на 20-ти век. Известен е със своята оригинална, ритмична и гениална употреба на думи и образи. Позицията му на един от великите съвременни поети е много обсъждана и независимо от понякога полярните мнения, той си остава величина сред обществеността.

Сцената също е важна част от живота на Томас от 1929 до 1934 г. - като актьор, писател, продуцент и художник на декори. Той продължава с актьорството и продуцирането през целия си живот, включително във времето си в Логарн, Южен Лий и Лондон (в театъра и по радиото), както и участие в девет сценични четения на „Под млечна гора”. Шекспировият актьор Джон Лори, който е работил с Томас както на сцената, така и за радиото смята, че Томас „би искал да бъде актьор и ако беше избрал да го направи, щеше да бъде първият ни истински поет-драматург след Шекспир”.

Рисуването на декорите в „Малкия театър” е само един аспект от интереса на младия Томас към изкуството. Неговите собствени рисунки и картини висят в спалнята му, а ранните му писма разкриват по-широк интерес към изкуството и теорията на изкуството. И все пак първостепенна за него си остава поезията. Томас вижда писането на стихотворение като акт на конструиране, по неговите думи: „както скулпторът работи върху камъка”. По-късно съветва свой ученик „да се отнася към думите така, както майсторът към своето дърво или камък… дяла, издълбава, формова, навива, полира…” През целия му живот кръга на неговите приятели включва хора на изкуството както в Суонзи, така и в Лондон и в Америка.

През 1936 г. излиза следващата му книга „Двадесет и пет стихотворения”, тя също получава много похвали от критиката. Две години по-късно, през 1938 г., Томас печели наградата „Оскар Блументал” за поезия; това е и годината, в която издателство „New Directions” му предлага да бъде негов издател в Съединените щати. По всичко изглежда, че нещата се развиват. За съжаление, развива се и друга насока - Томас се сдобива с репутацията на тежък и ненаситен пияч.

До края на 30-те години Томас е възприет като „поетичен глашатай” на група английски поети, „новите апокалиптики”, както ги наричат. Само че той, въпреки ширещото се мнение, отказва да се присъедини към тях и отказва да подпише манифеста им. По-късно той заявява, че вярва, че те са „интелектуални мутри, които се опират на теория”. В политически натоварената атмосфера на 30-те години на миналия век симпатиите на Томас са до голяма степен на страната на радикалната левица. Той поддържа тесни връзки с комунистите и е категоричен пацифист и антифашист. Дилън е активен поддръжник на лявото движение „No More War” („Никога повече война”) и се хвали с участието си в демонстрации срещу Британския съюз на фашистите.

1939 г. е благодатна за поета - появява се „The Map of Love” („Картата на любовта”), сборник от 16 стихотворения и седем от всичките му 20 разказа, публикувани от Томас в списания от 1934 г. насам. В края на годината бял свят вижда „Portrait of the Artist as a Young Dog” („Портрет на художника като младо куче”) - 10 разказа, базирани по-малко на фантазия и повече на реалния живот, представящи самия него в Уелс. Продажбите на двете книги са слаби, в резултат на което Томас живееше с мизерни хонорари от писане и рецензиране. Преследват го кредитори и Томас и семейството му напускат Логарн през юли 1940 г. и се преместват в Маршфийлд.

През май 1941 г. Томас и Кейтлин оставят сина си при баба му в Блашфорд и се преместват в Лондон. Намира си работа в „Strand Films”, което му осигурява първия редовен доход от много години. През 1942 г. Томас е сценарист на поне пет филма, един от които - „This Are The Men”, („Това са мъжете”), 1943 г., е произведение, в което стиховете на Томас придружават кадрите на филма. „Our country” („Нашата страна”), 1945 г. е романтична обиколка на Великобритания, също поставена върху поезията на Томас.

През септември същата година семейство Томас се премества в Ню Куей в Кардиганшър, където наемат бунгало от дърво и азбест на скалите с изглед към залива Кардиган. Поетът работи усилено. Тук създава много филмови и радиосценарии и написва няколко от най-добрите си стихотворения, между които „Fern Hill” („Папратов хълм”),  публикувана през октомври 1945 г.

Деветте месеца на Томас в Ню Куей, пише първият му биограф Константин Фицгибън, са били „втори разцвет, период на плодородие, който припомня най-ранните дни… с голямо „изливане” на стихове, както и много други материали”. Неговият втори биограф, Пол Ферис, е съгласен: „Въз основа на резултатите, бунгалото заслужава собствена паметна плоча.” Третият биограф на Томас, Джордж Тремлет, описвайки времето в Ню Куей говори за „един от най-големите творчески периоди от живота на Томас”. Професор Уолфорд Дейвис, който е съредактор на окончателното издание на „Под млечна гора” през 1995 г., отбелязва, че Ню Куей „е от решаващо значение за допълването на галерията от герои, които Томас трябваше да създаде, за да напише „Под млечна гора”.

През май 1949 г., Томас и семейството му се преместват в последния си дом, „Къща за лодки” в Логран, купена за него на цена от ?2500 през април 1949 г. от неговата покровителка Маргарет Тейлър. Томас се сдобива с барака на стотина ярда от къщата, която той превръща в свое убежище за писане и където написва няколко от най-възхваляваните му стихове. Отсреща е „Къщата на пеликана” - редовното му място за пиене…

При завръщането си във Великобритания от първото американско турне, Томас започва работа върху още две поеми: „В бедрото на белия великан” и недовършената „В провинциалния рай”. По-късно същата година Томас публикува още две стихотворения, които са описани като „необичайно откровени”. Те бяха оди под формата на виланела, посветени на умиращия му баща „Не си отивай кротко в тъмнината” и „Скръбен плач”.

По това време Томас предприема второто си турне в Съединените щати. Тогава той  записва първата си винилова плоча с поезия. Едно от произведенията му, записани през това време, „Детска Коледа в Уелс”, става най-популярната му проза в Америка. Записът се пази в Националния регистър на звукозаписите на САЩ и за него се смята, че е стартирал индустрията за аудиокнигите в Съединените щати.

На 10 ноември 1952 г. излиза от печат последната книга на Томас „Събрани стихотворения, 1934-1952″. Дилън е на 38. Печели наградата за поезия „Foyle”. Критикът Филип Тойнби заявява, че „Томас е най-великият жив поет на английски език”. Само че зимата на 1952/1953 г. донася много лични трагедии на поета: баща му умира от пневмония точно преди Коледа на 1952 г.; през пролетта на 1953 г. умира от рак сестра му; един от покровителите му си отива от свръхдоза, трима от приятелите му си отиват в ранна възраст; Кейтлин прави аборт.

По време на третото турне в САЩ Томас се запознава с композитора Игор Стравински, който му става почитател, след като мениджърът У. Х. Одън запознава композитора с поезията на Дилън. Двамата имат дискусии за сътрудничество за „музикално-театрално произведение”, за което Томас ще предостави либретото на тема „преоткриването на любовта и езика в това, което може да остане от света след бомбата”. Уви, идеята си остава само идея. Шокът от смъртта на Томас по-късно през годината кара Стравински да композира своята „In Memoriam Dylan Thomas” за тенор, струнен квартет и четири тромбона.

След завръщането у дома, дъщеря му Ерони забелязала, че здравето му „видимо се е влошило… можех да чуя разтърсващата му кашлица. Всяка сутрин той имаше продължителен пристъп на кашлица… Кашлицата не беше нещо ново, но изглеждаше по-лошо от преди”.

През есента на 1953 г. Томас отива за четвърти път в САЩ. Здравето му е ужасно влошено. Неговият приятел Хари Лок пише: „Дилън има проблеми с гърдите, ужасни пристъпи на кашлица, които го карат да почервенее в лицето. Освен това използваше инхалатор, за да облекчи дишането си. Имаше и съобщения, че Томас е имал и припадъци.”

Неговата придружителка и любовница Лиз Райдел пише: „Бях шокирана от появата му. Изглеждаше блед, деликатен и треперещ, дори не в обичайното си здраве. Беше много болен, когато пристигна тук. Той беше отчайващо болен… не мислехме, че ще може да направи последното представление, защото беше толкова болен… Дилън буквално не можеше да говори, помня само, че нямаше глас.”

Автобиографиите на съпругата му Кейтлин Томас описват ефектите на алкохола върху него и връзката им: „Нашата не беше само любовна история, беше история за пиене, защото без алкохол никога нямаше да стъпи на люлеещите си се крака. Барът беше нашият олтар.” За разлика от мнозина, биографите на  Томас Андрю Синклер и Джордж Тремлет изразяват мнението, че Томас не е бил алкохолик. Тремлет твърди, че много от здравословните проблеми на Томас произтичат от недиагностициран диабет.

Томас умира без завещание, с активи на стойност ?100. Тялото му е погребано в двора на църквата „Свети Мартин” в Логарн на 24 ноември.

След смъртта на поета, през 1954 г. „Под млечна гора” печели „Prix Italia” за литературни или драматични програми.

Отказът на Томас да се присъедини към която и да е литературна група или движение прави него и работите му трудни за категоризиране. Въпреки че е повлиян от движенията на съвременния символизъм и сюрреализма, той отказва да следва тези „вероизповедания”. Вместо това редица критици разглеждат Томас като част от движенията на модернизма и романтизма. Брейди Олсън, в своето критично изследване на поезията на Томас от 1954 г., пише за „… още една характеристика, която отличава творчеството на Томас от това на други поети. Тя не може да бъде класифицирана. В една постмодерна епоха, която непрекъснато се опитва да изисква поезията да има социална референция, нито една не може да бъде открита в работите на Томас и работата му е толкова неясна, че критиците не могат да я обяснят”.

Словесният стил на Томас се противопоставя на строгите стихотворни форми, които използва самият той понякога, както например във виланелата „Не си отивай кротко в тъмнината”, посветена на смъртта на неговия баща няколко месеца по-рано:

Не си отивай кротко в тъмнината

Не си отивай кротко в тъмнината!

Пред здрача да беснее старостта!

Вий, вий срещу смъртта на светлината

Мъдрецът, в края си приел съдбата

не смогнал с реч да освети нощта,

не си отива кротко в тъмнината.

Добрият мъж, изхвърлен от вълната,

оставил крехките си дни в ширта,

вие срещу смъртта на светлината.

Безумецът, възседнал синевата,

разбрал, че сам е внесъл тук скръбта,

не си отива кротко в тъмнината.

Суровият, прогледнал в слепотата

за метеорите на радостта,

вие срещу смъртта на светлината.

И ти, мой татко, сам на висотата,

ругай, ридай с плача на яростта!

Не си отивай кротко в тъмнината!

Вий, вий срещу смъртта на светлината!

Превод: Александър Шурбанов

Обяснявайки източника на своите образи, Томас пише в писмо до Глин Джоунс: „Моята собствена неизвестност е доста немодерна, базирана на предубедена символика, извлечена (страхувам се, че всичко това звучи глупаво и претенциозно) от космическото значение на човешката анатомия.” Отличителните черти на ранната поезия на Томас включват нейната вербална плътност, използване на алитерация, извиващ се ритъм и вътрешна рима, като някои критици откриват влиянието на английския поет Джерард Манли Хопкинс. Когато Хенри Трийс пише на Томас, сравнявайки неговия стил с този на Хопкинс, Томас му отговаря, отричайки такова влияние. Поетът много се възхищава на Томас Харди, за когото се смята, че има влияние върху стилистиката на Дилън, извличането и изграждането на образите. Когато Томас пътува в Америка, той рецитира някои от произведенията на Харди в своите четения.

Други поети, от които критиците смятат, че Томас се е повлиял, са Джеймс Джойс, Артър Рембо и Д. Х. Лорънс. Само че те не притежават нещо много характерно за неговата поезия и проза - отличаващата ги музикалност, най-ясно изразена в „Папратов хълм”, „В селския сън”, „Балада за дългокраката стръвница” и „В бедрото на белия великан”.

Томас става завършен писател на поезия в проза със сборници като „Портрет на художника като младо куче” (1940) и „Доста рано една сутрин” (1954), показващи, че той е способен да пише вълнуващи кратки разкази. Първата му публикувана прозаична творба, „След панаира” се появява на 15 март 1934 г. Критикът Джейкъб Корг твърди, че художествената творба на Томас може да се класифицира в две основни части: енергични фантазии в поетичен стил и, след 1939 г., по-директни разкази. Корг предполага, че Томас е подходил към своята проза като към алтернативна поетична форма, което му е позволило да създаде сложни, заплетени разкази, които не позволяват на читателя да си почине.

В моя занаят или мрачно изкуство

Случащото се в тихата тощ

когато само луната бушува

и влюбените лежат в постелята

с всички тревоги в обятията си.

Работя, като пея светлината,

не от амбиция и не за хляб

не за насъщния или търговия с талисмани

на сцените от слонова кост,

а за дребните подаяния

на най-съкровените тайни в сърцето.

Не за едничката гордост

срещу гневната луна пиша

на тези страници от пяна,

нито за надигащите се мъртви

с техните славеи и псалми,

а за влюбените, за ръцете им

обгърнали скръбта на вековете,

те, които нехаят за похвали и награди,

нито се вслушват в моя занаят или изкуство.

Превод: Александра Духлинска

Томас не харесваше да го смятат за провинциален поет и отхвърляше всяка идея за „уелскост” в своята поезия. Когато пише на Стивън Спендър през 1952 г., като му благодари за рецензията на неговите “Събрани стихотворения”, той добавя: „О, и забравих. Не съм повлиян от уелската бардска поезия. Не мога да чета на уелски.” Въпреки отричането, тази негова работа се корени в географията на Уелс. Томас признава, че се е върнал в Уелс, когато е имал затруднения с писането, а Джон Акерман твърди, че „неговото вдъхновение и въображение се коренят в неговия уелски произход”.

Мнозина вярват, че „цялото отношение на поета е това на средновековните бардове”. Кенет О. Морган вярва, че творчеството му, особено по-ранните му по-автобиографични стихотворения, се коренят в една променяща се страна, която отделя уелския произход от миналото и англиканизацията на новата индустриална нация, превръщайки Томас в „селски и градски, църковен и светски, уелски и английски, непрощаващ и дълбоко състрадателен човек.” Константин Фицгибън, който е първият му задълбочен биограф, пише „Нито един голям английски поет не е бил толкова уелски, колкото Дилън”.

Въпреки, че Томас има дълбока връзка с Уелс, той не харесва уелския национализъм. Веднъж той написва: „Земята е на моите бащи и моите бащи могат да я запазят”. Въпреки че често се приписва на самия Томас, тази реплика всъщност идва от героя Оуен Морган-Вон в сценария, написан от Томас за британската мелодрама от 1948 г. „Трите странни сестри”. Робърт Покок, приятел от BBC, си спомня: „Само веднъж чух Дилън да изрази мнение относно уелския национализъм. Той използва три думи. Две от тях бяха уелски национализъм.” Бащата на Томас пише в едно писмо, че се „страхува, че Дилън не е много уелсец”. За разлика от своите съвременници Т. С. Елиът и У. Х. Одън, Томас не се занимава в своите творби с обсъждане на социални и интелектуални въпроси, като вместо това показва интензивен лиризъм и силно заредена емоция, като по този начин има повече общо с романтичната традиция.

Томас описва техниката си в писмо: „Правя едно изображение - въпреки че „правя” не е точната дума; оставям, може би, един образ да бъде „направен” емоционално в мен и след това прилагам към него интелектуалните и критични сили, които притежавам - оставям го да породи друг, оставям този образ да противоречи на първия, създава се третия образ, породен от другия два заедно, идва четвърто противоречиво изображение и нека всички те, в рамките на моите наложени формални граници, влизат в конфликт.”

За творчеството на Томас Майкъл Шмид пише: „Има някакъв авторитет в думата магия на ранните поеми; в известните и популярни по-късни стихотворения магията е с цялата си сила. Ако имат тайна, тя е тази, която всички споделяме, отчасти еротична, отчасти елегична. По-късните стихотворения възникват от личността.”

Творчеството и авторитетът на Томас като поет са много обсъждани от критици и биографи след смъртта му. Критичните проучвания са замъглени от личността и митологията на Томас, особено от неговото пиянство и смъртта му в Ню Йорк. Когато Шеймъс Хийни изнася лекция в Оксфорд за поета, той я открива с думите: „Дилън Томас сега е толкова история на случая, колкото и глава в историята на поезията”. Дейвид Холбрук заявява в публикацията си от 1962 г.: „Най-странната черта на лошата слава на Дилън Томас не е, че той е фалшив, а че отношението към поезията се е прикрепило към него, което не само застрашава престижа, ефективността и достъпността до английската поезия, но също така унищожи истинския му глас и най-накрая него.” Недоброжелателите на Дилън Томас го обвиняват, че е пиян колкото от езика, толкова и от уискито, въпреки че няма съмнение, че звукът на езика е централен за стила му и че той е дисциплиниран писател, който пренаписва творбите си, обсебен от  мания, засягаща пряко рутинните дейности в ежедневието му и която пречи в голяма степен на взаимоотношенията му с околните, нарушава съня и апетита му - признаци, които той и близките му не са взели под внимание навреме. И тази мания скоро довежда до трагичния му край.

Много критици твърдят, че работата на Томас е твърде тясна и че той страда от словесна екстравагантност. Тези, които подкрепят творчеството му, намират критиките за объркващи. Робърт Лоуел пише през 1947 г.: „Нищо не може да бъде по-погрешно от английските спорове за величието на Дилън Томас… Той е ослепителен неясен писател, на когото може да се наслаждаваш, без да го разбираш. Разтърсващото вълнение на опиянен от поезия ученик порази филистимците с толкова силен удар с една малка книга, колкото Суинбърн с „Поеми и балади”.

Филип Ларкин в писмо до Кингсли Еймис през 1948 г. пише, че „никой не може да забива думи в нас като карфици, както Томас може, но той не използва думите си за никакво предимство”. Въпреки критиките от страна на академичните среди, творчеството на Томас е възприето от читателите по-топло от повечето от неговите съвременници и е един от малкото съвременни поети, чието име е признато от широката публика. Няколко от неговите стихотворения са преминали в културния мейнстрийм и произведенията му са използвани от автори, музиканти и сценаристи на филми и телевизия. Джон Гудби заявява, че Томас е бил основно пренебрегван от 1970 г. насам и се е превърнал в „… срам за критиката на поезията от двадесети век, работата му не успява да се вмести в стандартните разкази и по този начин се игнорира, вместо да се изучава”. Което не пречи Дилън Томас да е един от най-популярните и четени английски поети. Нещо, което в голяма степен се дължи и на неистовото му трудолюбие. Известно е например, че едно от стихотворенията е преписвано и преработвано почти двеста пъти. Дилън е убеден, че усърдната работа е най-високата добродетел на пишещия: „Интензивността на поезията зависи от мощта на вложения в сътворението труд…”

През 2004 г. в негова чест е създадена наградата „Дилън Томас”, която се присъжда на писател на английски език под 30-годишна възраст. През 2005 г. е учредена наградата за сценарий на името на Дилън Томас. Наградата, администрирана от „Център Дилан Томас” се присъжда на годишния филмов фестивал в Суонзи Бей. През 1982 г. е открита паметна плоча в „Ъгъла на поетите” в Уестминстърското абатство. На плочата като епитаф на поета са финалните редове на поемата „Папратов хълм”:

О, както бях млад и волен под неговата милост,

времето ме държеше зелен и умиращ,

Въпреки че пеех окован във веригите си както морето.

Превод: Александра Духлинска

През 2014 г., Томас е сред десетте души, отбелязани на пощенска марка в Обединеното кралство, издадена от Кралската поща в поредицата „Забележителни личности”.

——————————

Библиографията на Дилън Томас включва:

Поезия:

1934 18 Poems, 1936 Twenty-Five Poems, 1939 The Map of Love, 1943 New Poems, 1946 Deaths and Entrances, 1949 Twenty-Six Poems, 1952 In Country Sleep and Other Poems, 1952 Collected Poems, 1934-1952, 2014 The Collected Poems of Dylan Thomas.

Проза:

1940 Portrait of the Artist as a Young Dog, 1941 The Death of the King’s Canary (with John Davenport), 1946 Selected Writings of Dylan Thomas, 1953 Adventures in the Skin Trade and Other Stories, 1954 Quite Early One Morning, 1955 A Child’s Christmas in Wales, 1955 A Prospect of the Sea and Other Stories and Prose Writings, 1957 Letters to Vernon Watkins, 1965 Rebecca’s Daughters, 1970 Twelve More Letters.

10 сценария за филми

2 пиеси: „Under Milk Wood” (радиопиеса), 1954 и „The Doctor and the Devils and Other Scripts”.

И още десетки текстове от всички жанрове, голяма част от тях незавършени.