Яко Молхов

Първи разговор - 12 юли 1982

- Най-напред ще се занимаем с житието-битието на Веселин Андреев. Въпросът ми е такъв: прoизхoд, родители, детство. Тук очаквам да ми разкажеш най-ранни спомени oт детството, за усещания, екзалтации, обич, отношение към братя, сестри, домашен бит, отделни случки, анекдоти - с пълна свобода на твоята импровизация и спомени.

- Разбира се, отговорът не може да бъде кратък. Има много неща, за които ще разговаряме.

Винаги съм смятал - не само като нещо, което в моя личен живот ми липсва, но и като че ли в живота на народа ни - липсата на дълбоко отправени, дълбоко разкрити родословни „дървеса”.

- Някои го наричат родова памет.

- Да, родова памет… Ето, да кажем, за рода на майка ми аз не зная нищо. Баща й е Станчо Начев - зная, че така се казва, но по-нататък - нищо. За рода на баба ми по майка също нищо не зная. За рода на баща ми - също. Повечко зная единствено за рода на баба ми по баща. Имам един далечен роднина - Алекси Бекяров, той е разкрил родословното дърво на Бекяровия род - някъде от началото на XVІІІ век до днес. Известно е какво значи бекяр - ергенин, вероятно това е било прякор - по нашия край хората много често живеят с прякори, по-малко с фамилни имена…

- Да, и прякорите са се пренесли след това като фамилни имена.

- Да. Димитър Бекярина е имал син Марко, а той - доста деца, едно от които е Мария, майка на баща ми. И Мария я знаехме, но повече й казвахме баба Андрейца, по мъж.

За рода на баща ми. Знае се, тогава са били големи семейства, баща ми има трима братя и четири сестри. В семейството на майка ми е малко странно дори - само две сестри и двама братя. По Начева линия, на майка ми, братята са излезли - единият във Враца, другият в Лом, и сестра й - в София. Ние сме братовчеди с композитора Симеон Пиронков - той носи името на дядо си, брат на майка ми. А името Алекси Начев възкресява един млад график, внук на другия брат на майка ми.

Бих повторил това, с което започнах - опираш донякъде и нищо не виждаш по-нататък, пълен мрак. Дори за дядовците нямам никаква представа. Зная само имената им. И двата ми дядовци са починали далеч преди аз да дойда на тоя свят. Зная само едно - че единият, струва ми се, дядо Андрея, навярно е бил отровен - след като изпил някакво кафе, починал.

Тук навлизаме в това, което помня по разкази. И родът на майка ми, и родът на баща ми са имали чаркове. Вкъщи по мое време вече, като дете, се подмятаха някакви железни колелета, пръчки, гайки и ние им викахме „чаркове”. А чарковете са били машините, с които са тъкали гайтани. Аз тях не съм ги виждал освен по етнографски изложби. И там, край чарковете, са се запознали и обикнали баща ми и майка ми - били са съседи - и направили свое семейство.

И така, не само има един мрак преди мене, но в известен смисъл - и ниско самочувствие: не мога да навляза в собственото си минало. И друго: нормално е поне дядовците и бабите да са живи, а моите дядовци са умрели, преди да се родя, не съм чул нищо от тях. Може би бабите ми щяха да ми разказват приказки, спомени, песни, но и те починаха рано. При това, и майката на майка ми, и майката на баща ми като по-млади, като по-здрави живееха при синовете си - в София и във Враца. Аз по-късно го разбрах, но и тогава още съм слушал някои тъжни неща: докато са здрави, ги държат да им помагат, а като позастареят и отслабнат, синовете и дъщерите им изведнъж откриват, че бабите искат да си умрат в Пирдоп, в родното място. И стана така, че те дойдоха при майка ми да ги гледа, и то дълго, на легло, докато умрат.

Така че фактически аз бях лишен и от баби - те, които най-много знаят приказниците (в Пирдоп се казваше така, и Влайков го пише - приказници). Това е един свят, чрез който единствено бих могъл да проникна в онзи мрак, за който говоря, но го нямах. Твърде малко съм слушал народни песни и приказки тогава.

Баща ми много време е отсъствал от къщи - още от 1908 година, когато започва редовна военна служба, след това войните… И майка ми сама поема цялото семейство, седем деца. Така че и майка ми никога не е имала достатъчно време да седне и да ми разказва, да ми чете. Онова, което не са ми дали баба и дядо, са ми го дали по-възрастните ми братя и сестра ми. С тях отрано започнах да отварям читанките, христоматиите. Аз поначало имам зрителна памет, и сега виждам портрета на Пушкин в тия читанки, на Юго, на Ботев… Все пак дори не мога да кажа колко съм загубил, но очевидно - много. Като чета книги на писатели, спомени от детските им години, виждам колко неща са получили от старите хора в рода си.

Такава опасност - липса на родова памет! - забелязвам и сега. Майката и бащата предават, разбира се, много на децата си, но то е по-спонтанно и недостатъчно. А когато и двамата са заети, както обикновено, ако няма баба и дядо, това е беда за децата. Виждам как аз повече разказвам на внука си, отколкото съм разказвал на сина си. Това е някакво спонтанно желание на по-зрялата възраст: и забавно ми е, и интересно ми е, искам нещичко да му кажа на това хубаво, мило същество, да му поразтворя главичката, да го зарадвам със смешка. И сега още по-силно разбирам какво ми е липсвало.

Казах, че на чарковете са работили гайтан, дядовците ми са ходили да го продават и далече по Балканския полуостров, виждали са свят, разказвали са много на близките си.

Ние сме били седем деца: Андрей, Мария, Стефан, Иван, Пенка, Пенка и аз - Георги. Първата Пенка е умряла малка, следващото момиче пак го кръщават Пенка, умира и то. За Андрей сигурно ще говорим повече. Стефан беше изучил дърводелство. Не мога да кажа съвсем точно, но явно е, че училището не му е вървяло много и след прогимназията започнал да учи занаят. Имаме и досега в Пирдоп изработени гардероби, кревати, маси от него. Но отиде в казармата, там хваща скоротечна туберкулоза и почина на двадесет години.

Тука вече се отваря една голяма, черна скоба. Дойде една след друга смъртта на баба Андрейца, на Стефан, на баба Станчовица, три смърти, и, разбира се, особено на Стефан. Това съсипа мама, чудя се как издържа. По това съдя, че е била много силна, защото все пак издържа и живя после много години. Но всичко й се отрази страшно тежко. Ходеше по гробищата, не се връщаше, легне там, плаче, нарежда. Трябваше да ходим да я прибираме. Може би там настина, отрази й се на слуха, започна твърде рано да не чува добре, все повече и повече оглушаваше, още едно тежко изпитание. Струва ми се, че в тази своя сила да преживее тя стигна до някаква философия, която я крепеше и която тя предаваше на нас - едно примирение, спокойствие…

- В това нещо нямаше ли религиозна подкладка?

- Ще ти кажа за това специално.

И така, братята ми, сестра ми са замествали дядовците и бабите. Аз съм роден на 16 февруари 1918 г. Имало е много дълбок сняг. До новата ни къща беше останала стара, която се ползваше за плевник. Новата бе започната преди Балканската война, едва след Голямата война успяват да я завършат. Прозорецът й към двора е доста висок, към метър и половина - два. Някъде пробивали тунели под снега, другаде пътечки, цяла седмица не могли да ме занесат в черква да ме кръстят, било е голям грях - знае се, че дете, което не е кръстено, ако умре, се вампирясва… Но не знам, може би защото имаше такива снегове ли тогава, може би защото нямаше и лекари ли, кой си отиде - отиде си, но който остане, ще е по-як, ние май сме по-яки от тия сегашните, дето ги лекуват и тровят - с биомицини, с антибиотици и с не знам какво още.

…

Но да продължа за мама. Може някой да помисли, че сега я виждам в една по-умилна светлина. Може да има такова нещо, но то не е основата на моята преценка - преценка все пак на зрял човек. Наистина, трудно ми е, колкото и да си мисля, да видя у майка си или у баща си някакъв съществен недостатък.

Мама беше много нравствен, много морален човек, който обичаше - това искам особено да подчертая - никога не четеше морал. Нито на мене, още по-малко на по-големите ми братя и сестра. Тя такава си беше - всичко естествено. Един справедлив човек. Дори и когато е била по-остра. Трябва веднага да кажа, че мама беше по-силна като характер, като човек, по-строго ни държеше юздите. Пък и тя повече беше вкъщи, тя въртеше семейството, баща ми беше чиновник, вън от къщи - щом децата направят едно или друго, мама отсъждаше непосредствено, тя решаваше. Естествено, понякога ми се е струвало, че несправедливо ми се кара, но после съм разбирал, че всъщност е права. Почти не помня баща ми да ме е ударил, той беше по-мек, по-кротък човек, но мама ме е била, колкото и рядко да е било.

…

Една черта, най-обикновена българска, на селските жени, но при нея особено развита: работливост. И работи много, и умее много. Тя трябваше да ходи да жъне, да копае, да събира сено, а и да се върне по-рано, за да сготви. И успяваше всичко да свърши. И готвеше много вкусно.

На село - казвам, разбира се, от скромност, защото Пирдоп си е един град от време оно, само че си говорим: накрай село, цяло село, селската река и т.н. - да, човек в малкия град, в селото трудно спечелва авторитет, по-простичко - добро име. (Навярно ще стигнем до тоя въпрос: какво огромно значение е имало за нашето възпитание това, че всички те познават, могат с пръст да те посочат, да кажат на баща ти, да кажат на майка ти, да кажат на учителката, ако не се държиш прилично. И приличието си става навик, не ти тежи!) Та в такива затворени, а всъщност много открити вътрешно, сърдечно открити общества авторитетът на един човек трудно се създава: хората обичат и добра дума да кажат, но ги тегли и да се поприсмеят на човека. Майка ми имаше такъв авторитет тъкмо защото всичко се събираше естествено у нея - и приказката й, и работата й, и чистотата, и това, че вкусно готви, че като дойде човек вкъщи, ще го покани веднага с нещо…

- Онова, което наричаме гостоприемство.

- Да. И обичаха я… По-късно, когато бях в балкана и я вдигат да я интернират, жените по цялата улица излезли да я изпратят. Разказвали са ми някои: ние плачехме, а тя само се обърна към къщата си, прекръсти я, прекръсти се сама и тръгна… То е било и поради нормалното чувство да кажеш на човека хубава дума, когато е в беда, но в онова време те са и рискували, че ще заплачат за нея, значи, уважавали са я. Гьончо Белев казваше (той живя у нас през лятото на 1941 година): „Майка ти е светица”. Аз се чувствах много неудобно, смотолевях нещо, но той добавяше: „Не, не, ти не гледай, че ние не вярваме в богове и в светии, аз говоря за нея като за страшно хубав човек от народа”. Сигурно е много тежко за човека, ако някой му каже: „Майка ти е развалена жена, или - баща ти е непочтен…”. Може би тогава си позволяваш много неща - аз съм го забелязвал у свои съученици, особено в София, - ако си казваш: „Ето на, баща ми такъв… майка ми…”. А като си помислиш, че ще изложиш доброто име на майка си, на баща си, сепваш се. И това е нормално, то не значи сляпо подчинение. Майка ми не ме е благословила да отида в отряда (освен всичко друго, вече и много деца беше загубила), но при цялото ми уважение към нея аз си вървях по своя път. И в края на краищата, стигнахме до това, че тя душевно и сърдечно призна и благослови тоя път.

Баща ми беше секретар на архиерейското наместничество. Това сегашните млади хора едва ли го знаят - то бе един вид секретар на „околийското управление” на поповете. От цялата Пирдопска околия - седемнайсет села и три градчета: Копривщица, Пирдоп, Златица, идваха поповете в петък, и на пазар, и да оформят документи за венчавка, раждания, смъртни случаи. Сигурно това няма да изненада никого в България, но трябва да кажа, че при нас много стриктно се спазваше това: поповете яко пиеха. Единствен, който не пиеше, беше попът на Душанци, по-млад. Някои много се излагаха, заспиваха по канавките край пътя - истинска антирелигиозна пропаганда. И на баща ми петъкът беше ден, в който ще си пийне, като си идваше, му личеше - към три-четири часа следобед, „беловидело”, както викаше майка ми и махваше ядовито с ръка. А той - тих, кротък. Пък ние още повече го обичахме, като си пийнеше. Той изобщо беше много добър, а тогава ставаше по-весел, размекне се, готов да прости всичко. И сме си викали: защо мама се ядосва така?…

Много неща са сплотявали мама и тато (по пирдопски е така - тато!). Андрей шестнадесетгодишен излиза с въстаниците през септември 1923, след това тръгва с чета, баща ми и другият ми брат - Стефан, мобилизирани, ходят по гората заедно с родителите или близките на четниците - да ги викат да се предават. През 1925 година закараха Андрей в пранги в Копривщица - да го съдят като връзка между Централния комитет на партията (чрез Яко Доросиев) и Тумангеловата чета… Като го пускат от затвора, живее в полулегалност, печатарски работник, член на ЦК на Комсомола. Пращат го в Съветския съюз да учи, дълго време нищо не се знаеше - къде е, що е. Завършил Ленинската школа, в 1931 година си дойде, интерниран в Пирдоп, седя шест месеца и отново изчезна - вече никой от нас не го видя. Всичко това беше огромна тревога за майка ми и баща ми, тя много ги сплотяваше. Струва ми се, че в това отношение те не са имали различия. Съдя вече по себе си по-късно. Разбира се, че мама се е страхувала за мен, разбира се, че ме е спирала в някои моменти - след като две деца са й умрели рано, след като загуби такъв левент - Стефан, след като Андрей е неизвестно къде - останахме всъщност сестра ми, бpaт ми Иван и аз. Такива беди биха могли да внесат и разногласия между тях, но имам чувството, че те просто са вярвали в децата си. Помагали са им и хората, с добрите си думи. Сговористите, най-черните реакционери тогава, съскаха, че Андрей е разбойник, но дори някои от тях казваха: „Ашколсун на това момче - държа се много добре пред съда!”. Бай Кольо Евтимов, стълбът на партията в нашия край, казва: когато го разследвали след Септемврийското въстание, Андрей задавал такива въпроси на прокурора и така му отговарял, че мнозина говорели: „Това момче далече ще стигне. Видяхте ли как затвори устата на прокурора?”.

Аз много тежко понесох смъртта на мама. Като че загубих някаква силна опора. По-естествено е било да се почувствам по-самотен, по-сирак, когато почина баща ми (от рак, на петдесет и седем години, в 1939. Това беше капакът, както казват, на мамините мъки). Аз едва бях навършил тогавашното пълнолетие - двадесет и една години, би могло да се предполага, че тогава ще съм се почувствал по-уязвим. Разбира се, това бе страшен удар, но все пак - млади години…

…

Трети разговор - 15 юли 1982

- Някога мъжете от интелигенцията си носеха отдолу селската фланела, а отгоре - нагръдник, с яка и ръкавели, та изглеждаше, че е с риза, яките дори биваха колосани, високи, с черна връзка - фльонга. А тато вечно „забравяше”, че е с нагръдник, все казваше: „и аз си имам лигавниче”. Големи смехове падаха, големи детски радости бяха - децата много чувстват и обичат, когато по-възрастният човек ги „издига” до себе си. На такива хора в Пирдоп казват „голям дечар” - човек, който обича децата, и не само ги обича, но може и да си играе с тях, да ги подхване, хем на шега, хем на сериозно, и те са готови всичко да направят за него…

Тато беше тих човек, спокоен, виждаше много неща у хората, често и лоши, но не се захващаше да оправя света, не се чувстваше да е нещо над другите, та да им дава съвети. Ако го потърсят - да. Случваха се и такива работи - мъж и жена, обикновено съседи, а съседи се смятаха всички по нашата улица, скарат се, сбият се, па току дойде я мъжът, я жената или и двамата: „Я, бай Гьорги, да ни отсъдиш, какво да правим?”. Както виждаш, Яко, другарският съд още тогава е действал…

От него запомних как човек може с добра дума да те тласне към най-големи разтърсвания и най-дълбоки изповеди. Имахме градина, овощни дървета, но веднъж някой бе донесъл едни едри круши, ние нямахме толкова големи. Ял съм си аз, сигурно до насита, но си скрих две круши зад крачетата на сандъка с брашното, в мазето - там си държехме на прохладно хляба, картофите, други ядива. Видяла ги мама - кой ще е, аз ще съм. А тя ужасно мразеше това: да скриеш от общото, каквото има, трябва да се подели на всички. Тъкмо затова ме беше срам да призная, но здраво съм се изчервил. Подгони ме, шляпна ме. Аз не признавам, но викам страшно възмутен: „Аа, за две круши ще ме биеш…”. „Не те плеснах за двете круши. Но ти сега като излъжеш за едно, утре ще откраднеш повече, колкото растеш, по-лош ще ставаш. Човек само да не свикне…” Щом ме удари, значи много се е огорчила. Вечерта казала на баща ми. Нали преди да си легнем, трябва да си измием краката, в един леген с топла вода сме си ги

сложили двамата. Той само ме погали по главата и рече: „Абе, татьовото, що се резилиш за две круши? Та нещо да не ти е спряно…” И това беше: цялото напрежение от яд, от вътрешно недоволство, че съм излъгал, чакаха отприщване и тая ръка ме съсипа - ударих на рев, пълни признания, разкаяние… На остротата издържах, на ласката - сдадох…

Споменах, че баща ми пееше в черква. Някак си така върви разказът, ще излезе, че сега, като ги няма, само хубаво виждам у своите родители. Но какво да правя, баща ми наистина имаше много хубав глас, жените казваха, че няма ли го Георги, черковата е „глуа”, т.е. глуха. Обичах да ходя на черква (после ще кажа - и малко „меркантилно”), особено когато ни водеха от училище. Имаше дежурства - еди-кои си класове тая неделя, после други, а понякога и всички заедно. Аз се чувствах горд, че баща ми така хубаво пее, че един вид сме вътрешни хора. Но по-важно: бях следил много, знаех службата, литургията, можех да обяснявам разни работи и главно - кога ще свърши. Това си е пиеса - и външно: попът изпява нещо - подава реплика, а певците му отговарят. Или му отговаря хорът - беше и граждански, и черковен, - а чудесен беше хорът, и сега ми е приятно да слушам, в спомена. Службата, гласът на баща ми, хорът в ония детски години и в отделенията ми дадоха да усетя нещо наистина много красиво.

И по вътрешен смисъл и ритъм литургията си е пиеса. Това най-неутрално, най-спокойно начало: „Благословен Бог наш”, после постепенно - до деянията на апостолите, после все по-нагоре, до евангелието - живота, учението, страданията на Христа (да не говорим пък за тия страдания - през Страстната седмица), после „пренос” - на плътта и кръвта Христови, за причестяване, с повелителното и тържествено „со страхом Божим, верую и любовию приступите!”… Дойде ли това, черковата скоро ще пусне, казвам го на децата, дето са ме мушкали: „Айде бе, кога ще свърши?” - като че аз съм режисьорът - и настава радост голяма…

И всичко в черквата ни взимаше ума: „златните” одеяния на поповете, свещниците - пиринчени, но за нас също златни, самата черква - огромна, тържествена, увличаща към небето, всъщност със свое си небе - купола, изписан с облаци, сред които седи Саваот. А неотдавна влизах - колко малка ми се видя: и куполът, и амвонът, и престолите. Невинаги прозрението за истинските размери на нещата е радостно: „истината” губи своето очарование… Да не говорим, че олтарът, с великолепната резба на майстори от Дебърската школа, бе обезобразен: боядисаха го с жълт бронз - ужас! - после с блажна боя, сега се чудим с какво да го изчистим…

Пускането на черквата беше и друга голяма радост - идваше часът на мекиците. Май че и през седмицата продаваха мекици, макар специална мекичарница не си спомням, но празник беше това - да ти купят мекици или симид след отпуск на черквата. Хапваш една-две мекици, а другите ти нанизват на върбова клонка, да си ги носиш вкъщи - там и възрастните хапват, и децата, ако някое не е ходило на черква. Голям деликатес бяха мекиците и имам чувството, че винаги са били топли, дори и зимно време. Май че ги пържеха там, пред черквата. Виждам нещо като старите сергии по пазара - един мекичар, втори, трети. В малко по-късни години усещах, че съм използвач (тая дума меркантилен, дето я рекох одеве, едва ли някой я е знаел тогава в Пирдоп), вниманието ми все повече се съсредоточаваше към мекиците.

…

Как стана отдалечаването от тая детска „религиозност” - ако може да се нарече така? Най-напред училището: учиш естествознание, физика, химия, история, и вече си задаваш много въпроси и си отговаряш. В четвърти-пети клас на гимназията по-възрастни другари ми даваха книжки от библиотека „Безбожник”. Като знаех религиозните постулати, можех да направя сравнение и да се съглася, че обяснението е убедително. Имаше и нещо друго: аз започнах да чета тия книжки с предварително „решение”, че няма Бог, и търсех доказателства, и вече много лесно ги намирах…

…

Като се мъча сега да разбера откъде съм тръгнал, откъде какво съм взимал, пак стигам до тия ранни за мене и твърде сгъстени смърти: на едната ми баба, на брат ми Стефан, на другата ми баба. Има като че ли една самозащита на самата възраст - докато си още малък, да не се плашиш много, да не приемаш смъртта като страшна болка, като страх. По-специално за бабите нямах особено потресение. Те и двете доста дълго „умираха”, все на легло, блъскаха си главите в стената: „Боже, прибери ме, Боже, прибери ме”, а щом се почувстваха по-зле, почваха: „Ох, Божичко, смили се” - тая съвсем естествена човешка реакция тогава ми се е струвала като леко послъгване и пред Бога, и пред близките. С бабите не бях и живял много, не чувствах някаква дълбока обич.

Вече при Стефан всичко беше страшно. Той също доста дълго боледува, беше жестоко изпит от туберкулозата. Оня силен, плещест човек, най-якият в семейството, вече нямаше сили да седи седнал, да си вдигне ръката. Изкарвахме го до близката нива, да си вземе въздух, да види ширине, той през цялото време охкаше, сърдеше се - возехме го с магарешката каручка, тя много друсаше по камънака, всичко го е боляло страхотно, викаше, просто не беше вече същият човек. Когато почина - беше към два-три часа следобед, един августовски ден, жежък, бял, - мама изведнъж блъсна прозорците на неговата стая и зави… Това не беше плач, не беше рев, не беше вик, а някакво физическо стенание на тялото, пълно неприемане на станалото, протест и обвинение - навярно вече и против Бога, защото после все нареждаше: „Защо ми го взе, защо ми го взе, най-здравия, най-силния?”. Не си спомням по-страшен вик…

…

Та, казвам, тия ранни смърти, погребения, помени сигурно са повлияли за облагородяване на характера ми. Разбира се, не искам сега да преувеличавам това. Ако сме разговаряли преди петнадесет години, може би нямаше да се сетя за тия неща, сам да се „обследвам” психологически така. Но де да знаем как се формира човекът, как се натрупват какви ли не влияния у него, докато ги усети вече като черта на характера си. Дори, мисля си, наред с всички по-късни идейни влияния, светли примери, убеденост в неизбежността на смъртта в борбата - и ония детски срещи със смъртта са ми помагали да се разминавам по-спокойно с нея в Балкана.

…

Нашето семейство беше много сговорчиво. Сигурно е имало за едно или за друго пререкания между баща ми и майка ми, но те не са ставали пред нас и са били дребни. С братята и сестра ми съм живял хубаво, те са ми замествали света на бабите и дядовците.

Първият ми спомен - някъде 1922 година, после го разбрах - четиригодишен. Не помня кога е влязъл полицаят, но виждам на прозореца на зимната кухня към двора (сега е зазидан), брат ми Андрей се е хванал за железните пръчки, мама по-отстрани го моли нещо, тато до него: „Дечо, пусни се, сине!”, а полицаят го дърпа, вдигнал сабя над главата му. Просто като ония литографии, каквито имаше тогава, да речем, „Ботевата чета слиза на Козлодуй”, абсолютно ясна, ярка, като картина в слънчево време. На мен най-напред ми беше страшно, после - изведнъж много смешно: байчо Андрей се пусна и побягна, полицаят го настигна и се затиснаха на вратата на собата… Ето, някаква гордост изпитвах още при първите си впечатления за света, за хората, малко ли е - над главата на байчо, най-големия байчо, да блести сабя… Преди това не помня нищо, нито някакъв образ и на брат ми - виждам го тогава, с ученическа куртка, високо чело, къдрави - на едри вълни коси, черни очи, силен поглед, сериозен, невисок, но за мене много внушителен.

Много по-късно, в 1939 година, с бай Кольо Евтимов (често ще го споменавам, той бе секретар на Околийския комитет на партията, истинският стълб на движението в нашия край) ходихме една нощ пеша до село Радославово (сега Чавдар) на нелегално събрание, то е доста път, за сума неща говорихме. Той ми обясни, че в 1922 година е имало конгрес или конференция на Комсомола, още легален, брат ми като секретар на Пирдопския комсомол е трябвало да отиде делегат, полицията е искала да го задържи, докато мине конгресът. Той обаче не се дава.

Отношенията ни с Андрей са интересни, дори малко странни. Той е дванайсет-тринайсет години по-голям от мене. Малко сме живели двамата с него, малко е бил в Пирдоп, откогато аз помня.

Един ден той изчезна от къщи. Изкарваха баща ми и байчо Стефан, заедно с близките на други „изчезнали”, по гората, да им викат да се предадат - защо, за какво, не разбирах. Тато и Стефан се прибираха угрижени, мама се тръшкаше в празното легло на Андрей. После разбрах: вдигнали са въстание. Тръгват нощем от Пирдоп, превземат Карлиево и Челопеч, вдигат знамето на работническо-селска република за един ден само. Идва човек от София, разбира се, че там няма въстание, едни въстаници се прибират, по-проявените комунисти тръгват в две чети през Стара планина към Средна гора.

Един ден минавам край отлаканата (както казваме на плевнята, все още бяха старите къщи в двора) и чувам: „Пшт… пшт…”. Влизам - байчо Андрей! Преди това нямах никакво особено чувство, освен от плачовете на мама, сега изведнъж ми се стори страшно: „Защо се крие? Какво е направил?” „Гошо, извикай кака си. Никому да не казваш, че си ме видял.” Сърцето ми съвсем затупа, но удържах…

Оказва се, че ЦК нарежда на нашите въстаници да се предадат: няма революционна ситуация и в Пирдоп е дошъл военен прокурор, който се случва честен човек, свързан и роднински с някои, не позволява никакви избивания от контрашайкаджиите. После близки и съчувственици организират така, че от Пирдоп качват въстаниците в колата, която кара пощата, тръгват с тях, не позволяват никъде да спре, откарват ги направо в Централния затвор. Иначе шпицкомандаджиите са имали намерение някъде по Гълъбец да ги избият…

Оттогава започнаха - може най-напред и на шега да е било: излиза въстаник шестнайсетгодишен, но после все по-сериозно да казват на Андрей Войводата. Той спорил с военния прокурор (вече друг) къде е било мястото на войската във въстанието - с народа! И бай Кольо ми го е казвал, и други, че в Пирдоп говорели: „Я това дете, около устата му още жълто има, а той учи военния прокурор къде трябва да е войската!”.

Четвърти разговор - 16 юли 1982

…

1934 година аз вече бях в София - след 19 май закриха реалките и дойдох в Трета мъжка гимназия. Все си мислех, че той е в София, не е заминал отново в Москва, но нямах никакви конкретни опори, просто така чувствах…

Опитвах чрез Ненко Славчев, един пирдопчанин, негов съученик, син на биволаря - голяма беднотия! - той работеше в една аптека, след това ходи по Загреб, завърши фармация, стана доктор на науките, издаде няколко книги за билките в България, много жив ум. Аз подозирах, както се и оказа, че той е един от ятаците му и може да ме свърже. Питах го, а нали той пък трябва да спазва конспирацията - гледам, не ми казва, че е тука, но дава вид като че ще помисли… Но не се срещнахме с Андрей. И тогава ми беше интересно, още повече след това, като разбрах, че той е бил в София: по едни и същи улици сме минавали, понякога с едни и същи хора сме се срещали, а един с друг - никога: тогава той е бил в дълбока нелегалност. Някога, след като излиза от затвора, към 1925 година Андрей е ходил и у една наша леля, и у един чичо. Но по мое време на никакъв роднина не се е обаждал, само на хора, с които е имал работа… Понякога дори се чувствах засегнат, огорчен, че не пожелава да ме види. Но си мислех: дали не си е спомнял ония мои приказки за милионите лева, дето ги получава на месец, и си е казвал: това момче си е приказливо, работа с него да няма. (А най-вероятно: боял се е, че като ме проследят, ще стигнат до него.)

А през това време аз вече водех марксическата просвета в Трета мъжка, от май `35 година станах секретар на РМС в гимназията. Сигурно силно е било желанието ми да го видя, да му кажа, че и аз вървя по неговия път, че това, което съм чувал от него и за него, това е, което ме е насочило точно и определено и не е било възможно да се насоча другаде…

Сестра ми Мария или Марийка, както й казвахме, е десетина години по-голяма от мене. И всъщност тя ме е гледала, тя е била вече достатъчно голямо, отърсено момиче, свикнало край мама на работа. Тя доста ми е разказвала какъв съм бил като малък. Понякога се ядосвала, че не искам да заспя, та ме обръщала с очи срещу слънцето, да ме приспи по-бързо. Слава богу, че очите ми не са повредени. После се смеехме, че аз съм връщал това на нейните деца, и аз съм ги носел така. Въпреки че не беше като байчото, силния мъж, и с нея бях доста горд - че имам голяма кака. Навярно тия ергени, които са се въртели около нея, са ми казвали, че е хубава. И я някоя стотинка, я някое бонбонче ми дадат и аз се чувствах „барабар Петко с мъжете”.

Много странна е тая детска чувствителност. Една вечер съм си легнал, спал съм си, но дали нещо съм чул или усетил, на другия ден попитах и мама ми рече: „Снощи сгодихме кака ти”. Очевидно вече съм знаел какво значи сгодяване, женене. Но чудно беше как из един път тая моя сестра ми се стори крайно далечна, почти недостъпна - като че ли всичко е свършено между нас. Дори малко се срамувах от нея. После вече дойде възвръщането към нея - и с това благодарно чувство, че мъжът й, байчо Иван, ми стана големият брат, като че ли заместник на Андрей - той беше и по-възрастен от него. Беше почтен, добър човек, имаше голямо уважение към баща ми, към майка ми. На нас, децата, ни даваше доста пари - за онова време - и тая щедрост също е помогнала да го обикна за цял живот.

С брат ми Иван имаме към шест години разлика и с него доближаването беше най-голямо. Поради боледуването си беше започнал да учи по-късно, така че в училище бяхме още по-приближени. Това помагаше на нашата братска дружба. С него най-дълго съм живял заедно, сестра ми вече беше на своя къща.

Много дружна работа имахме по нивята, на ливадата, ходехме в гората за дърва - бяха дълги, големи зими, а и ония тогавашни печки страхотно гълтаха дърва. Двамата вършехме доста работа, докарвахме си дърва за цялата зима. Много ходехме и за киселици, за дренки, за круши по гората.

Искам да завърша пак с това, че в семейството ни имаше една сговорчивост, тя се усилваше от тия тежки съдби на отделните деца. Слава богу, и преди, и след Девети не сме имали спорове за земи, за имоти, за къщи. Нито пък дойдоха снахи или зетьове, които да разбунват семейството - тоя да иска едно, оня друго. Това ни помогна да си останем в добри, човешки отношения.

Иван се ожени, има две деца, много симпатични. Жена му Тошка беше наша другарка, сестра на мой другар, Георги Цанов, с когото бяхме заедно като нелегални и в отряда.

…

Искам да кажа, че аз твърде рано съм усетил една гордост за нашия град. Ето сега, като се поспрях малко, изведнъж ми хрумна друга мисъл - това е много човешко, и особено за дете, което расте в такава среда, което е малко по-чувствително, което почва да размишлява: аз съм изпитвал например срам от това, чеимаме магаре, а не кон; че някои пирдопчани от София са дошли дори с автомобил и ми се е струвало, че сме много бедни; когато чувах и разбирах за миналото на Копривщица, на Панагюрище, усещах се потиснат, че нашето градче няма тяхната слава, като че ли няма тая историческа памет. Но винаги се е борило с другото, с чувството, че все пак и ние имаме нещо. Чрез Влайков - „Преживяното” - знаех за Симеон Сърданов, учител, който е бил приятел на Левски (говореше се, че и сам Левски е идвал в Пирдоп). Сърданов е бил арестуван от турците, заточен далече. Имахме един Ботев четник, който беше жив тогава - Димитър Ночев, за него говорят Никола Обретенов и други четници. След като ги разбиват, той с няколко души стига над Пирдоп. Всички са гонели своите родни места, слиза в родния дом и Димитър Ночев, но баща му го предава. Бащата е сметнал, че така ще го запази. Наистина Димитър Ночев е пуснат след амнистия. Дето

сега е столичното кино „София”, има една медна плоча, на която пише, че там е била неговата къща. Тогава още аз се гордеех с това, което тук мога да цитирам точно - от спомените на Димитър Ночев: „Малко-много интелигентните хора в Пирдоп го знаеха (Ботева - В. А.), като по-младата интелигенция обичаше повече него, макар и да обичаше и Каравелова.”

От Пирдоп имаме двадесет и пет души опълченци. Когато бях в четвърти клас в гимназията, учехме при черквата, в едни стари сгради, метоха им казвахме. Тогава работихме и ние за новото училище, новата гимназия, както беше наречена. Помагахме и в това - в двора й да се вдигне малък, много скромен паметник с имената на опълченците. Естествено, в училище ни говореха доста за опълченците, имаше тогава само един жив опълченец.

От Влайков знаехме за идването на русите. Той много живо описва дългото, страшно очакване - водели са се много тежки боеве за село Челопеч - и след това радостното им посрещане.

Също от Влайков знаем - брат му Алипия, по-голям от него, е бил много активен във възрожденското, предосвобожденското наше читалище „Напредък”. Там се е събирала революционната младеж и не само книжки са чели, но и песни бунтовни са пели, поддържали са бунтовен дух.

Има нещо в културата на Пирдоп, което ни е държало по-будни, правело ни е по-подготвени сами да потърсим книгата, да потърсим и други неща, свързани с културното издигане на човека. Казах за читалището. Много, много рано ние имаме църковно училище и много рано - светско, после и класно училище.

Имаше и празници общи, за цялата страна, но зависи къде как са минавали. При нас например празникът на народните просветители Кирил и Методий беше празник и на децата, и на родителите, и на дядовците - на цял народ. Това беше най-светлият ден тогава.

Пети разговор - 19 юли 1982

…

Питаш какво ми е дало семейството, Пирдоп. Наистина, нещо много хубаво са ми дали и мама, и тато, и братята ми, сестрата, другарчетата, Пирдоп. Мисля, че най-хубавото от всичко е навикът за труд. Мога съвсем сигурно да го кажа сега, когато съм го почувствал истински и когато при съвременния наш живот - особено в града - възниква остро въпросът за труда като занимание на човека, като развитие на човека. Сега градските деца са и претрупани с уроци, отгоре на всичко родителите им ги щадят да не би да им отнемат време или сили, пък и да искат да ги карат на работа - къде? - излиза „изкуствено”. Така в известен смисъл децата остават сакати. Да, в политехническото образование уж има трудова практика, на то далеч още не дава ония резултати, които са необходими за физическото, умственото, духовното развитие на младежта.

Как хубаво беше някога в това отношение, по селата и в такива градчета като нашето, с много селска, по-точно полска работа, а и в такъв дом. Трудът бе така естествен, както са естествени хлябът и водата, за да расте човек. Там не съществуваше избор, включваш се най-естествено в труда, не можеш да се си представиш вън от общата работа на семейството.

…

Именно трудът ми е давал велико самочувствие. Преди всичко на тялото - весело му е, бодро му е на тялото, докато работи, а и в умората му е съвсем леко. Друга умора е това, щастлива, приятна, като че ли леко пулсира цялото тяло. И едно душевно самочувствие. Срещат ни хора и викат: „Ей, я тия момчета какви дърва са събрали. Ашколсун, мъже са вече!” Да се редят снопите на колата, изисква майсторлък и затова обикновено арабаджията си ги реди. Аз ги подавам с вилата, снопите са тежки, освен закалката, която получаваш, арабаджията ще каже на баща ни: „Твоите деца много ми помогнаха, много слушаха”. Или - изкарване на тор на ливадата. Тя беше доста далече - чак в Тодоричане. Сам си товаря, сам си разтоварвам - само като вдигна ритлата. И освен всичко друго, карам по централното шосе София - Бургас и хората казват: „Такова голямо движение, а виж, момчето никакъв страх няма!”. Пък то голямото движение - два-три камиона и някое „леко таксе”.

И като студент, когато се завръщах в Пирдоп, работех три месеца, наистина се закалявах и през цялата зима имах физически сили, малко боледувах. По-късно остро почувствах липсата на физически труд, на тая закалка - две години в София бях нелегален, не можех да се прибера в Пирдоп - първите дни в отряда бяха цял ужас, нямах издръжливост, задушавах се в поход… докато свикнах и там. Много се е говорило, че трудът очовечава човека, но може да знаеш това, а да не го постигаш, трябва всеки сам да го изпита. Много голям проблем е как сега да създадем на нашите деца такава обстановка, в която сами да приемат труда като най-естественото нещо, жизнено необходимо.

…

Едни от големите радости на училището бяха трудовите дни. Есенно време три дни копаехме дупки по баира, а напролет три дни садяхме борчета. Имаше и много игра, имаше и зевзеклъци, и келешлъци - да садим дръвчетата нагоре с корените - после мине горският, оправи ги. Но така се вършеше голяма работа - в боровата гора имаше вече стари дървета, садени от нашите байчовци. Сега, като отида и погледна - целият баир е залесен, и поколения след нас са садили - драго ми става. Ако насочим към това и днешните ученици, то би било много хубаво, много полезно и за тях, и за страната.

- От разказа ти досега разбирам, че ти си обичал училището.

- Аз казах, че това беше един блажен, благословен период в живота ми, особено началото, до четвърто отделение. Дори в събота следобед ме обхващаше лека тъга, че в неделя няма да учим, няма да се съберем - въпреки че неделята си имаше други радости, имал съм си и друг живот - особено през ваканциите. Но училището вече стана големият ми живот. Най-цялостно се чувствах там - като момче, като човек, който може нещо да реши, да направи. Приятно ми беше да ходя на училище, може би и защото имах най-добри възможности от други деца да уча, ако щеш, дарба го наречи. Освен влечение имах и известна подготовка от братята и сестра си, от цялото семейство.

…

Най-важното, което си спомням от гимназията, е стачката през 1934 година. Знаеш, че тогава страната се заливаше от стачки - работнически, студентски, ученически. Не знаех как е подготвена нашата стачка (още не членувах в маркс-ленинската група). Официално - против учителката по математика, която беше нетактична с учениците, излишно строга, пишеше много двойки, всички бяхме против нея. Но стачката си имаше и политическа подкладка.

С възторг напуснахме стаята, другите класове също, виждам се и сега как ръкомахам, още по-ярко виждам моя приятел Велко Болчев, който по-късно загина като един от първите партизани в Софийски окръг, беше много разпален, тичаше, викаше. Излязохме от гимназията и тръгнахме към Боровете. Беше студено, мрачно, тревожно, а ние се палехме. Дойдоха някои по-големи младежи, ремсисти, окуражаваха ни: „Горе главите, момчета!”.

На другия ден трябваше да продължим, но аз отидох на училище, имаше само няколко момичета и момчета - легионерчета - и двама другари, изключени от други гимназии, приети условно - за тях е било решено да не участват в стачката.

Защо отидох аз? Ти питаше хубаво ли ми е било някога вкъщи, казах ти: „Много хубаво”, но ето че „много хубаво” понякога става лошо. Целия следобед и вечерта мама и тато ме увещаваха да не участвам повече в стачката. Докато само ме увещаваха, все още изд ржах, но когато започнаха молбите, жалбите: „Не ни ли обичаш!”, „И ти ли ще ни зачерняш?”, „Молим ти се, сине!” - стана ми болно, не можах да понеса това… Казах, не бях още член на маркс-ленински кръжок, никому не бях давал клетва, нито дори обикновено обещание, никой не ме обвини нито тогава, нито по-късно, спокойно бих могъл да премълча тоя момент. Но тъкмо затова не искам да го премълча. Такова нещо може би трябва да се случи всекиму, и то в ранни години: да го помни цял живот и никога да не го повтори (стига да е горе-долу приличен човек). Колкото по-възрастен става, в толкова по-отговорни моменти може да му се случи - и толкова по-опасно…

Заради една висока кауза ти си длъжен, ако се наложи, дори против майка си, против баща си, против най-скъпите си хора да отидеш - както мнозина бяха принудени да го направят в антифашистката борба 1941-1944 г. … Тази случка стана за мене един мерник, по който винаги се преценявам.

- Какво жертваш - какво получаваш?

- Активните стачници тогава бяха отишли към Балкана, беше ги гонила полиция. На третия ден стачката беше прекратена. Никога не съм се радвал така на наказание: директорът на гимназията беше националист, че и фашист (но времето на „Блока” беше по-друго, не като след 19 май 1934 г.), той ме видял първия ден, когато съм викал с всички, така че и аз получих последно предупреждение, това ме изравни с другите, най-радостното наказание в целия ми живот…

Шести разговор - 20 юли 1982

В горните класове литература ни предаваше Любен Георгиев - високо културен човек, от него запомних много неща. Той правеше това, което сега ние се мъчим да правим - и твърде слабо го правим: училището не може да натъпче всички знания в главата на ученика, най-важното е да го приучим да мисли.

Тоя учител ни даваше чудесни съвети (по-късно съм разбирал, че не са били само негови, а и взети от мъдри хора, от древността до наши дни - нещо съвсем естествено). Цял живот помня едни негови думи - и ги следвам. „Не казвайте никога: „Е, аз вече съм чел „Война и мир” (в смисъл - няма защо пак да я чета).

Големите книги трябва да се препрочитат поне през пет години. Защото книгата не е книга сама за себе си. Книгата става книга, когато я четеш, и от това какво ти знаеш, какво разбираш, тя ще става все по-голяма за тебе.”

Любен Георгиев ме натовари да отговоря на словото на директора при завършване на гимназията. Не като първи по успех (имах диплома 5,50), но като най-добър по литература, бях печатал стихотворения, той знаеше това, насърчаваше ме. Написах словото си, дадох му го. Той много деликатно ми направи бележките си. „Разбира се, естествено е един младеж да чете Горки и трябва да го чете. Но това не е абсолютно безспорно име, а единствено то се споменава.”

Така беше - цитирах само Горки. И цялото слово беше доста остро - тогавашната наша постановка: „Добре, господин директоре, ние завършваме, но къде отиваме? Колцина от нас ще могат да продължат образованието си? Колцина от нас ще могат да „пробият” в живота? Колцина от нас ще могат да запазят знанията си, свежестта на мисълта, на чувствата си? Чака ни пълна неизвестност!” Много по-късно прочетох словото на Вапцаров при завършване на Морското училище, веднага усетих как се повтарят нещата. (Разбира се, неговото слово е било далеч по-голям героизъм - произнася го във военна част!)

Ето тогава, като говорех със сърце - и с тревога, защото реших все пак да кажа думите на Горки (после „се извиних” на учителя, че съм започнал цялото слово, автоматически съм ги произнесъл!), почувствах как всички ме слушаха и не само защото бяхме в строй, а защото им беше интересно. И много ми ръкопляскаха. Тогава най-непосредствено усетих, че думите ми са стигнали до хората и те са почувствали необходимост да ми го изразят.

…

Това е великата заслуга на партията, че е могла да привлече или да създаде такава интелигенция. Едно време дори реакционери казваха: „Човек, който през младините си не е минал през комунизма, не е бил човек, не е имал сърце”. Именно великата сила на нейните идеи привличаше честността, високите пориви, смелостта на интелигенцията - да тръгне с партията. Неслучайно толкова отдавна се казва: народна интелигенция. Причината не е една, но едната е: развитието на нашия народ под робството, при Възраждането не познава класическото феодално класово разслоение. Чорбаджиите са само една тънка прослойка.

…

Сплотеността с другарите в гимназията бе много важна за моето развитие. Чрез тях навлизах, опознавах софийския живот. Когато ме направиха отговорник на гимназията, имах твърде малък опит, добре, че ми помагаха по-опитни другари. Особено един приятел от нашия клас, с когото и досега сме добри приятели, макар рядко да се срещаме - Мицо Алексиев, изселник от Кукуш, баща му беше файтонджия, господи, каква бедност! Тия навлизания в бедняшка - и революционна! - София бяха „онагледяване” и затвърждаване на представите, които ни даваха пролетарските, прогресивните, демократичните писатели. Всичко онова, което си чел, но е останало повече въображение, изведнъж ставаше плътно, като реален живот.

Есента на 1934, пролетта на 1935 година все още продължаваха уличните демонстрации, трибуните по „Пиротска” („Жданов”), по „Клементина” („Стамболийски”). Те бяха и голям страх - много малко се оказвахме там и много бързо

идваше полиция, - но бяха и възторг, и сладост от опасностите. Сравнително малко бях чел пролетарски писатели и съветска литература, а някак си и Карл Май, и Майн Рид ми идваха на помощ - нали у тях почти винаги справедливостта тържествува, героите проявяват безумна смелост. Оказа се, че и Майн Рид, и Карл Май, и Емилио Салгари могат да учат на смелост, на издръжливост - в една организация, която има съвсем друг характер и няма нищо общо с прериите и с пълзачите по скали.

Тогава все още ни правеха и такива проверки: изпратят те в далечен квартал - да напишеш лозунги или да хвърлиш позиви сам. Страшновато, но не можеш да хвърлиш позивите в реката, може някой свой да те наблюдава. Някои проверки бяха попресилени, но тогава се възпитаха много бойни кадри.

Развитието ми неизбежно стана ускорено: през декември 1934 вече отговарях за марксистко-ленинската просвета, през май 1935 ме направиха отговорник за ремсовата организация в гимназията. И по-нататък в живота ми много неща идваха рано, преди да съм узрял, и трябваше да узрявам в движение, „в боя”.

…

1936-1937 година бяхме в последния клас на гимназията. През юли 1936 избухна бунтът на Франко. Това, че в Испания комунисти и анархисти - въпреки всички трудности и търкания - се разбираха, воюваха заедно, много помагаше и на нас, сближаваше ни. По-късно, особено през 1941-1944, имах по-малко връзка с анархисти, а след Девети с радост видях колко от тях са станали комунисти, участвали са активно в борбата.

С легионерите в гимназията - след преврата на 19 май 1934 - се държахме по-предпазливо, защото можеше да се използва и най-малката провокация, за да ни изключат. И все пак, макар „по-легално”, неизбежно беше да спорим.

…

Изобщо трите последни години в гимназията бяха един прелом, един скок и в ремсовата ми работа, и в израстването ми като човек, като комунист. Трябва да добавя и високата школа, която изкарах във вестник „Академик”, легален орган на БОНСС. Най-напред помествах дописки, а от 1936 г. ме взеха в редакцията да водя страничката за гимназиите -„Средношколник”. До известно време тя беше специално оформена, после цензурата я забрани, но ние продължихме да поместваме такива материали. Отговорен редактор беше Иван Бурин, там срещнах и Стефан Б. Станчев, Тодор Захариев, Пантелей Зарев, Тома Томов, Емил Аладжемов, Миладин Колев, навярно пропускам някои. И още като ученик опознах такива чудесни бонсови ръководители: Минко Минков-Ворошила, Йосиф Йосифов-Йоската, Кръстьо Спасов, Богомил Дренски, Живко Живков, Данчо Димитров - мога да продължавам… Това беше едно ранно навлизане в друга, по-висока област. По-късно станах отговорен редактор на „Академик”, докато цензурата го спря.

Седми разговор - 21 юли 1982

- Нека застанем на литературен терен. Как се поражда гъделът на творчеството? Какви са първите му прояви? Какъв е мотивът на първата ти творба, спомняш ли си я, запазена ли е?

- Първата? Кой знае коя е първата?

Бях в четвърто отделение, заведоха ни на екскурзия от училище в Тополница (казвам „във” - защото разбираме и местността). Реката беше пролетно придошла, голяма, много буйна. Аз я знаех повече през лятото, когато намалява. Като се прибрах у дома, опитах да напиша стихотворение: къде извира, как извива към Пирдоп (главната заслуга виждах в това!), къде се влива… Жалко - не е запазено, за народа загуба велика! - повтарям вопъла на колегата Иванчо Йотата.

В четвърти-пети (осми-девети) клас на гимназията започна това, което ти наричаш „гъдела на творчеството”. Най-напред то беше опиянението от Дебелянов и Яворов. И странно: на тая възраст! - не толкова „Градушка” ме увличаше, колкото „Нощ”. Четях го по сто пъти, плачех понякога - така ме вълнуваше, дори ми прилошаваше. А Димчовите стихове почти всичките си ги тананиках, измислях им свои мелодии. Това дълбоко опиянение от поезията започна да ме подбутва: не мога ли и сам нещо такова да напиша?… Както виждаш, не съм започнал много рано - петнайсет-шестнайсетгодишен. В шести (десети) клас, вече в София, изпратих две стихотворения в „Българска реч” - списание за средношколци, много поети започнаха там. Стихотворенията бяха отпечатани (общо заглавие „Късна есен”), после още седем-осем. Литературната награда, която в края на годината даваше Малчо Николов, редакторът на списанието, получих аз. Това беше първата ми литературна награда, двеста лева, купих си едно сако и популярното изложение на „Капиталът”, доколкото си спомням, от Карл Бюхнер. Много сладка ми беше тая награда, но ме и сепна.

Стихотворенията ми бяха силни подражания, ето първата строфа на „Късна есен”:

Заплака есента печална

и сълзи ледени зарони,

земята - стихнала и кална -

въздишка горестна отрони.

В тия първи печатани стихотворения бях успял да уловя ритъма, преди още да знам що е ритъм - това тогава не бяхме учили, нито пък ми бе попадала такава книга да прочета. Когато отговарям на начинаещи, винаги подчертавам: независимо от това, че сега свободният стих е много разпространен, човек трябва да започне с класическия, а след това да се опита в по-мъчния - свободният стих според мен е по-мъчен. И още: тия неща - ритъм, рима, стихосложение - не са нещо, на което може да те научи друг. Трябва да се научиш сам, с много четене на поезия. Аз си четях високо, пеех си - така по-бързо се развива усетът към стихотворчеството…

Тая „въздишка горестна” от първите ми печатани работи щеше да става все по-дълбока, „упадъчността” щеше да се засилва: четях тогава много безразборно - освен чистите, високите образци на Яворов и Дебелянов, поглъщах голямо количество слаби стихотворения.

- Какво е било тогавашното ти отношение към писателството изобщо? Дали ти е идвало наум, че самият ти ще станеш писател?

- Казах, ненаситно четях Яворов, Дебелянов - то бе обич, уважение, страхопочитание, естествено най-напред не съм могъл и да помисля - да стана писател. Но после това обаяние, опиянение от поезията вече пораждаше желание да пиша. Много ми се искаше да пиша и много пишех, дори по няколко стихотворения на ден, макар че това не бяха истинските мои настроения. Бях игрив, пъргав, весел, а стихотворенията ми - ужасно мрачни. В една подобна творба предсказвах категорично, че едва ли ще остана жив до есента, и за да бъде всичко по-страшно, добавях, че дори мама - чудесната ми майка! - няма да дойде на моя буренясал гроб. Една странна, навеяна „искреност”: изляза ли навън, няма ги тези мисли, седна ли да пиша - връхлитат ме тия настроения, преживявам ги с някаква вътрешна искреност, да не кажа, че си вярвах дори. Ето това е нещо доста сложно: да ставам поет май още не мислех… а може би защото съм смятал, че съм поет? Пращах стихотворения на списания и вестници, струваше ми се, че някои са много по-добри от тия, които печатаха в тях, едва ли не смятах, че ощастливявам тия редакции… А нито ги печатат, нито се обаждат с една дума поне…

По-късно, като избирах какво да уча в университета, първото условие беше: трябва да мога да работя и да уча, това беше възможно в Юридическия факултет.

Второ: смятах, че една свободна професия като адвокатската е много подходяща за идеите, които ме вълнуваха, които ставаха моя същност - да не завися от едно и от друго. Трето: така ще имам време и да пиша. Значи, имал съм някакви размисли, някакви надежди да пиша и да успея… Но и като студент, и в нелегалност, и в отряда на преден план беше живото участие в тоя живот. И в отряда бях изпратен не като негов летописец, а за да го свържа с моя роден край.

Естествено беше обаче да пропиша още първия ден. Бях само с няколко души другари, слезли да ме вземат, целия ден лежахме в една малка гора и за да не приказваме, а и за да имаме по-широка позиция, бяхме далеч един от друг, всеки сам. А вече имах големи преживявания: нощен поход, бляскава луна, страхотна игра на сенки, луди блъсканици с хиляда килограма раница и с пишеща машина - цял танк в ръцете. Нахвърлих всичко това на няколко страници. Като стигнахме в отряда, по едно време идва един черен мъж, с хайдушки мустаци - Митрето, заместник-командирът на отряда: „Как е, момче, пописваме ли?”. Може би някой бе говорил изобщо, че пописвам, но аз… „Ами да” - казвам и бъркам в джоба. „Какво, какво?” „Ето, първи впечатления.” Той прочете страниците и отряза: „Другарю, веднага ще изгориш това - и никакво писане! Тук е

забранено и писма да се пишат - освен ако щабът реши…” „Но аз няма да пиша имена на села, ятаци. Ще си записвам как се чувствам аз, другарите…” „Точно така де, точно така. Та да разбере врагът какви са ни настроенията, как най-лесно да ни удари.” „А - рекох, - сакън! Щом и до предателство стигнахме, изгарям ги.”

…

Бях чел Пушкин, Лермонтов, Толстой, някъде ме стресна една мисъл, че Толстой е бил по-силен от императора! Ето такива писатели са ме помамвали и плашили. По-късно, с политическото съзряване, дойде и убеждението, че все едно, няма да ги стигнеш, но трябва да вървиш в тяхната посока, колкото можеш…

Дори и сега, да не мислиш, че във вечери и в нощи не си говоря: „Какъв смисъл да пишеш, след като са писали Ботев, Вазов, Захари Стоянов, Яворов, Димчо, Йовков, Елин Пелин? Всичко е казано - и в „гражданската”, и в „интимната” лирика, и в могъща проза - и за съдбата на човека, и за съдбата на народа. Но се изхитряш да си зададеш ободряващ въпрос: „Защо пък Шекспир е писал след Омир и Есхил?”. И си казвам, че дори една чертичка за своето време да добави писателят, неговото трудене е вече оправдано. Или си представям литературата като планина с големи върхове, с поляни, спускания и урви. Животът минава, можем да си направим равносметката, ясно е вече - няма да стигнем върховете на българския литературен Балкан. Достатъчно е все пак да станеш някаква мъничка полянка по тая планина, на която хората могат да поседнат и от която могат да погледнат нагоре към върховете и към равнината надолу.

…

-  Моят въпрос се отнася до оня момент, когато ти си почувствал, че искаш да напишеш нещо, че искаш да се изразиш чрез слово - кога си усетил в четивата си магията на словото? Че съществува такава магия не само в творчески смисъл, но и във възприемането му?

- Като усещане тая магия на словото е дошла от Ботев, после от Вазов. Още преди да тръгнем на училище, сме знаели нещо от тях, слушали сме да ни се рецитира по вечеринки и утра. В тоя смисъл Ботев и Вазов наистина влизат в нас още с майчиното ни мляко. Няма защо да търсиш автора, той е влязъл отдавна в тебе - още повече: неговите творби са като народното творчество - прости, ясни, силни. Затова например аз нямам спомени за специално възторгване от Ботев, както нямам спомени как съм проходил, как съм започнал да говоря. Вярно, и по-късно се срещнах с тях, но и опиянението идваше внезапно, незабравимо - от Яворов, Дебелянов, Лилиев. „Две хубави очи” - това е опиянението от словото, което опиянение просто става музика. Знаеш, словото може да бъде най-обикновено, и музиката е най-обикновена, и очите са най-обикновени, но изведнъж! „Две хубави очи… музика, лъчи…” Казах ти, като си декламирах „Нощ”, плачех, сигурно не съм схващал точно и пълно Яворовата трагедия, но думите са страшно силни не само като смисъл, а и като тревожна, плашеща музика - дори в детската щастлива жизнерадост всичко ти внушава дълбоката трагедия.

При Дебелянов се просълзявах от „Легенда за разблудната царкиня” - вече не толкова от смисъла, колкото от музиката. Това е то магията на словото. Просълзявах се щастливо и тъжно. Съвършената красота винаги навява и една тъга, една тревога - дали защото не можеш да я постигнеш пълно, дали защото не можеш да я вземеш цялата със себе си, дали защото дълбоко в себе си - доколкото и сам се опитваш да правиш нещо - тя те плаши: никога не можеш да сътвориш такава…

- Томас Ман в едно свое есе казва: „Това е завистта на неможещия към можещия”. Той я признава за себе си, а какво да кажем ние… И понеже той го казва, именно той, пред когото ние благоговеем, можеш да си представиш какво е това.

- Много и много от стиховете на Яворов, Дебелянов, Лилиев със своята музикалност те улесняват и лесно да ги запомняш. Колко от тях знаеш наизуст! Казах, че стиховете на Дебелянов особено аз си „припявах” със свои мелодии, повтарях си ги и си ги повтарях, докато постепенно оставаха напеви без думи, освобождавах се от Димчовите думи, оставаше само „моята мелодия”, но вече започнах да ги замествам със свои думи… Така чрез чувството за чуждата музикалност стигах до чувството за моя мелодия, за мой ритъм, идваха и моите думи - отначало не толкова съществени за мене - опитвах да пиша стихове.

Тогава вече усетих и мъничката магия на моето слово - мъничка е била, но аз я усещах вътре в себе си страхотно гръмовита или просълзяващо нежна. Признавам си тоя грях, в тая възраст той е неизбежен и „творчески” насърчителен.

- Как са се съчетавали подчертано литературните ти интереси с главното самочувствие на поколението - да участва в борбата за един по-справедлив свят? Т.е. нещо за политическото съзнание и литературното осъществяване.

- Това е твърде дълъг „процес”. В различно време надделяваше ту едното, ту другото. Започнах да печатам в „Българска реч” и повечето от напечатаните там стихотворения, първата година, са „упадъчни”, с ония чужди настроения и навеи, за които говорих. Другарите ми от Трета мъжка поставиха категорично въпроса, че „Българска реч” е буржоазно списание и не бива да му сътруднича повече. Странното е, че не ме газиха за моите стихотворения, а клеймяха идеологическите заблуди и дребнобуржоазните настроения на списанието. Това предизвика един рязък поврат у мене: започнах да пиша „социални” стихотворения, вече под влияние главно на Смирненски. Никакво затруднение: аз вече бях вътрешно подготвен и нищо не ми пречеше да подхвана като Смирненски, защото ми допадаше, защото аз и с пряко участие, и със стиховете си исках да участвам в нашата - в неговата - борба. Освен всичко друго, Смирненски беше живял тъкмо в тия квартали, бе творил за тия квартали, от които идваха учениците на Трета мъжка. И самата гимназия бе и неговата житейска и поетическа територия.

- От кои издания ти се запозна със Смирненски?

- От тритомника на „Хемус”.

- Едно архибуржоазно издателство, както го наричахме, но именно то възкреси Смирненски - оттам знаехме и прозата му. По някой път сме му неблагодарни.

- Е, слава богу, сега вече се подсещаме да кажем и някоя добра дума. По-нататък всичко си продължи естествено: и в университета, и в нелегалните години, и в балкана - да участвам пряко и да пиша. Мислил съм си и в миналото, и досега си мисля понякога, че може би тогава е трябвало повече да залягам да пиша. Но сигурно в това, което се нарича предразположение за литературна работа (да избегнем в случая думите талант, дарба), се съдържат много елементи, между тях - и вътрешният стремеж, и пристрастеността да заразяваш други и да пишеш, да пишеш… А при мене така се развиваха нещата - когато имам обществена работа, върша най-напред нея и след това мога да се освободя вътрешно за литературата… Много пъти съм го казвал, не се кая - ако моите работи имат някаква сила, тя е дошла от активното ми участие в борбата. Но сега вече - не, не бива! - не остава кой знае колко време, трябва да хвърлям сили в основното…

…

Ето и Вапцаров. Той работи в партията по време, когато тя има дълъг опит във всички области на живота - включително и в тая. Тя беше загубила Смирненски - по един начин, може би неспасяемо - но защо неспасяемо? - беше загубила Гео Милев и все пак не изтегли Вапцаров в културния партиен „резерв” или в партийния поетически оркестър. Каквото и да се говори сега, няма съмнение: Вапцаров тогава не беше оценяван така, както го виждаме днес. А и така да беше, съмнявам се, че биха го „оттеглили назад”. Но най-важното: самият Вапцаров си има ботевското начало. Във всички спомени за него виждаме как той непрекъснато се стреми към дейност, стреми се особено към партизански отряд. И мислите, че ако някой би се опитал да го задържи, той би си останал у дома, би се „запазил за поезията”? Абсурд! Това са такива неща, че едва след като мине време, всички казват: „Толкова ясно е било, че Ботев е трябвало да живее за България, толкова ясно е било, че Вапцаров трябваше да живее за България.”

Нищо не е било ясно. Единственото ясно е, че Ботев затова е Ботев, че Вапцаров затова е Вапцаров, че затова са такива върхове в нашия литературен Балкан и в нашия революционен Балкан.

…

- Ти кога постъпи в университета?

- През 1938. Гимназия завърших в 1937. Една година не учих, трябваше да работя и освен това - да взема изпит по латински. Официално - от 1938 до 1942, но след 1941 минах в нелегалност и вече не се мярках в университета.

- С една дума, не можа да завършиш?

- Не, взех само изпитите за първи и втори курс. Всъщност държах изпити по най-същественото: теория на правото, държавно право, конституционно право, римско право, история на старобългарското право, политическа икономия, статистика. После идваха семейно, гражданско, наказателно право и други, които ние основно променихме.

…

… Продължих да пиша, пак не много, все на преден план преките задължения… Но тука трябва да се върна малко назад, след „Българска реч”. Печатах стихотворения най-напред в ученическите списания, по-специално „Звън”, „Подем”, там сътрудничеха и ръководеха Емил Манов, Александър Геров, Валери Петров, Богомил Райнов, Александър Вутимски.

В нелегалния литературен кръжок „Христо Смирненски” бях привлечен в началото на 1936 година. Изпратих стихотворение във вестник „Съвременник”, който по-късно стана „Жар”. Повикаха ме чрез „Поща” в редакцията, запознах се с Челкаш, с Крум Пенев (той беше редактор на вестник „Ведрина”) и Челкаш ме въведе в кръжока. По един или друг повод се опознавах с всички поети и белетристи от кръжока - главно на някои общи събрания. Така, когато се честваше годишнината на Пушкин - 1937, аз взех от дома му, от Лозенец, Георги Бакалов и го заведох някъде на Орханийско шосе, там бяха трийсет души, имаше и близки на „смирненци”…

Като станахме повечко, разделихме се на поети и белетристи, по конспиративни съображения и за по-добра практическа работа. В нашата група поети бяха Лозан Стрелков, Иван Бурин, Николай Стайков (тогава Николай Ралев), Йордан Дъбравин, а доколкото не ме лъже паметта, нали, Яко Молхов ни беше критикът, към всяка група беше придаден по един критик, ти беше при нас.

….

… И пак тоя момент: още нямаше новоизлюпени шаблони. През 1942, вече нелегален, ме взеха в Централното настоятелство на БОНСС. Надя Василева-Живкова беше отговорничка. Петър Вутов - за Свободния университет, аз - за „Климент Охридски”. И там „малките” наши решения - за конкретната работа на бонсистите - трябваше да имат творчески характер, така трябваше да действаме и поотделно - не можеш да отидеш само да „свалиш” на факултетния отговорник решението на Централното настоятелство и да си заминеш. Трябва да поговорите издълбоко, да видиш какви са силите там, настроенията, възможностите.

След това бях секретар на Централния район на РМС в София, беше голям и труден район. Оттогава са едни от най-хубавите ми спомени за Лиляна Димитрова, тя ми беше ръководител от ОК на РМС. Много различни бяха членовете на ремсовите групи: най-обикновени работници, мнозина от тях - след големите провали - още съвсем нови в РМС, с твърде слабо образование, ученици, някъде и студенти. Различни форми на работа трябваше да бъдат откривани, не можеше да не мислиш.

…

От отряда големите въпроси ги решаваха Янко (Тодор Живков), от Областния комитет на партията, Калоян (Здравко Георгиев), началник-щабът на зоната, и Лазар (Добри Джуров), командирът. Но в обсъждането на конкретното им приложение в постигането на живата тактика участваха всички бойци. В „Отрядът” аз имам една глава „Големият размисъл” - за двудневната конференция през октомври 1943, когато и бойци, и ръководители прецениха дейността на отрада като слаба, незадоволителна. Какви спорове бяха това, какви размисли, какви безпощадни критики! Целият отряд като един човек се радваше на извършеното, срамуваше се, че то е малко, поставяше си смели изисквания, узряваше за часове. Едно истинско творчество!

През пролетта извършихме масовизация, ако бяхме към стотина, станахме над четиристотин бойци. На 3 май попаднахме в страхотна блокада, бяха ударени два батальона, давахме все повече жертви при опити да се свързваме с ятаците. Започнаха разколебавания, критики, нападки. За повечето бойци нямаше съмнение в правилността на масовизацията - това беше директива на Димитров - директивата ДЕД - да се масовизира партизанското движение, да се формират по-големи партизански единици. Но как ще действат тия големи формации? Спорове бе имало и в Политбюро, и в Главния щаб на НОВА, имало ги е и при нас (имало ги е, казвам, защото началните разговори са водили само тримата). Калоян, който имаше опит при Славчовите и югославските партизани, е за това - големите партизански единици да действат така, както са, с всичките си сили заедно, завземат територия, напредват. Но нашият район на действие - до самата София - не беше свободна територия, беше пълен с войска, полиция, жандармерия (затова двата батальона бяха ударени така). Янко настоява бригадата да действа на по-малки части, евентуално да се събират за удар и веднага да

се разделят. С подкрепата на Лазар се стига до компромисно решение. Веднага след 3 май Янко написа известните писма-заповеди: бригадата си остава бригада, но да действа по чети - от 30 до 50 души…

Доколкото съм бил по-малък или по-голям ръководител, естествено е било и да размислям, и да водя спорове, дори да се противопоставям на решения - принуден от обстановката. Такова беше нашето израстване…

Кога словото отстъпи място на пушката? Фигуративно казано: на 22 юни, с непосредствения призив на партията за подготовка на въоръжено въстание. Това беше вододелът в живота на активните комунисти: „чакахме” да дойде революцията - и ето, тя дойде. През септември `41 минах в нелегалност, а септември`43 излязох в отряда. Пушката вече не беше символ, беше на гърба ми…

Осми разговор - 23 юли 1982

- Сега да тръгнем по следите на литературния ти път след Девети.

- Говорихме за атмосферата тогава, в първите дни - същото беше положението и с моята писателска работа: кога да седнеш да пишеш? Вярно е, че много хора - и писатели, и писателстващи, и далечни на литературата, но обхванати от възторг - пишеха стихотворения, епидемично се пишеха стихотворения за Девети септември. Но аз бях много зает с други неща. Първите ми стихотворения, писани в Балкана, четири-пет само, прочете Младен Исаев, за да ги представи в Управителния съвет на Съюза на писателите, когато стана въпрос за нашето приемане. Знаеш, че беше и политическа повеля, и в най-хубавия смисъл на думата награда за последователността на много писатели антифашисти, отечественофронтовци - не само комунисти, но и земеделци, социалисти, звенари, безпартийни - да бъдат приети в Съюза. Аз нямах книга, това, което бях печатал преди Девети, едва ли можеше да послужи като аргумент за приемането ми, затова ме приеха само въз основа на тия няколко стихотворения в ръкопис, които Младен Исаев бе прочел.

По какъв повод е било, не помня - беше в градинката срещу Военния клуб, Георги Караславов и Пантелей Зарев (навярно са ми поискали нещо за печат) прочетоха няколко мои стихотворения. И двамата, може би защото всичко чувствахме по-силно в ония революционни дни, а може би и за това, че бях политически комисар, още в партизанска „униформа”, и двамата рекоха: „Ти не знаеш какво си написал!”. Тогава почнах да печатам и да пиша нови неща. Най-добрите ми работи са написани след Девети: и „Сашка”, и „Балада за комуниста”, и „Балада за шестнадесетте”, и „Обич”. И реших тогава, след насърчения и настоявания на писатели, да предложа стихосбирка.

- „Сашка” има ли отделна публикация във вестник или списание?

- Да, в списание „Изкуство”, което тогава беше повече литературно - Георги Цанев му беше редактор…

Знам сигурно, че беше март `47. Камарата на културата бе купила една вила в Пампорово, която още се преустройваше - нямаше почиващи. Беше невероятна тишина, много сняг, много слънце, много настроение за работа. Там обработих окончателно написаните вече неща. Там написах „Балада за шестнадесетте” - ходех си из гората и си го приказвах, като се приберях, записвах стиховете. Предложих „Партизански песни” на „Народна култура” - издателството току-що бе създадено. Д. Б. Митов беше главен редактор, даде абсолютно положителна преценка, но Стопанският съвет я отхвърли - не могли да рискуват с неизвестен автор. Трябва да ми повярваш: посрещнах това с неголяма изненада. Нито се огорчих: нямах силна писателска амбиция, говорихме за това.

Една вечер бяхме седнали на маса, Жак Натан каза: „Дай я на нас”. И там излезе, в „Партиздат”.

Независимо, че бях слушал вече за отделни стихотворения добри отзиви, посрещането на стихосбирката ме изненада… Ако си спомняш на Първата национална конференция на писателите 1945 година, в доклада си за белетристиката Константин Константинов спомена и моето име като надежда в белетристиката само въз основа на два-три вестникарски очерка. На някакво тържество в Народния театър седяхме един до друг с Владимир Василев и той ми заговори за очерка „Боят в Лoпянската гора”. Помня как настойчиво, изненадано ме питаше за отделни детайли: „Как Ви дойде това наум?”. Беше ми трудно да му отговарям. Просто на мене тия характерни неща, тънки детайли не са ми правили впечатление, разказвал съм ги спонтанно, а на човек, който не е бил в отряда, правят впечатление, чрез детайли и „дребни” неща той влиза в атмосферата на

оня живот. В този смисъл като че ли бях подготвен. Но все пак бях силно изненадан, учуден, дори смутен от тоя широк отзвук, с който бяха посрещнати „Партизански песни”. Ти си прав, че младежта подхвана тия песни, то е обяснимо и естествено. Но ти знаеш също - и сам писа, - че много бързо се появиха и много положителни рецензии. Мисля, това стана и заради самата книга, и заради явлението, че един човек е отишъл партизанин и се е върнал, и пише за една съдба нова, непозната. Критиците изтъкваха тия стихотворения, сочеха ги като оръжие и не на последно място като единство между живот и поезия, нещо характерно за нашата революционна литература. Разбира се, в това време вече Вапцаров беше голямото знаме, но в похода напред бяха включени и „Партизански песни”.

…И на мене някои, много добре настроени, без да се замислят повечко, са ми говорили: „Ако ти беше загинал, щеше да бъдеш като Вапцаров”. Това е абсолютно невярно. Първо, тези стихотворения, които бях писал в отряда, не знам дали щяха да се намерят - ако загинех. Аз бях предал на сигурен човек стихотворения, писани преди да изляза в Балкана - от тях можеше да се извадят четири-пет по-добри. Но и най-героичната смърт не можеше да им придаде вапцаровска сила.

…

Като някогашен партизанин, съм имал безкрайно много самостоятелни срещи с деца и младежи - с комсомолци, пионери, чавдарчета. Включваха ме редовно и в срещите през Седмицата на детската книга. А нямах написано нищо за децата.

…И така, аз разказвах разни случаи из партизанския живот, а децата винаги много се вълнуваха. Веднъж Емил Коралов, тогава редактор на „Септемврийче”, ми каза: „Веселине, защо не напишеш детски разкази?”. Казвам му: „От две неща най-много се страхувам: от детската литература и от драмата”. А той: „Но ето, сега ти им разказа готов разказ. Само седни и го напиши!” Така написах първия си разказ - „Най-малкият ми брат”, за едно четири-петгодишно дете на наш ятак. То знаеше какви сме, декламираше ни стихотворения. Колкото радостно, толкова и страшно ни беше. Но баща му го обичаше много, беше му внушил непоколебимо, че стражарите са лоши, а батковците партизани най-добрите хора… Когато четях тоя разказ, някои писатели, на които съм благодарен, ми казваха: „Много е дълъг”. И аз разбрах и няколко пъти го съкращавах. Видях колко трудно е, когато си го скроил по-нашироко, да го стесниш…

После написах още доста детски разкази. Повечето са из живота на нашия отряд, но някои откривах в спомени на партизани от други отряди. Най-напред излезе книжката „Вихра”, след това „Винаги можеш да станеш мъж” и накрая „Пътуване към доверието” - в нея съм събрал всичките си детски разкази и някои очерци за деца.

Девети разговор - 26 юли 1982

- И сега пълно, подробно, изчерпателно за книгата на живота ти - „Умираха безсмъртни”. Кога се зароди идеята за нея, кога се оформи заглавието й, как премина и сега преминава осъществяването й?

…

- Кое наложи наличието на двата й пласта - мемориално-фактическия и коментиращия от днешно гледище автор? И малко върху техниката на работата.

- Това стана и несъзнателно. Големи писатели, които са писали мемоари или говорят за мемоари - Цвайг, Русо („Изповеди”), Мороа, характеризират много белези на човешката памет. Преди всичко паметта има свойството сама да подбира какво да запечати - или прави това неволно. И второ, тя непрекъснато пресява и видоизменя запомнените неща. Често човек съвсем съвестно се старае да говори откровено, докрай истински и е убеден в това, и все пак се лъже: той вече не е същият и той не се връща същият в миналото и не вижда нещата точно както са били. По същество - за фактологията да не говорим, тя може да се постигне с проверки - основният патос, настроенията са същите, но не може да не се намеси и нещо от всичко научено, осъзнато, осмислено по-късно. Затова аз съзнателно, упорито, по различни пътища - не само по волята на паметта - търся да направя съпоставката тогава - сега. Това е непрекъснат процес.

…

- Имаш ли много писма от останалите живи участници в описваните събития и как реагират на твоите „коментари”?

- Повече писма имам от странични читатели. Защото с моите съпартизани се срещаме на празненства: Втори юни, Девети септември, по други поводи, с едни повече, с други - по-малко, и разговаряме пряко. Има някои, които сами са ме търсили, предварително, да ми разкажат едно или друго. С изключение на едно разсърдване, и то не на партизанина, а на жена му, за неща, които аз не съм променил, не съм коментирал, дори ги давам в най-благоприятна светлина, по „Отрядът” не съм имал никакви възражения. Допускам, че сега ще има повече, защото в отряда бяхме по-малко хора, по-подбрани, хора с голям опит, а през пролетта (за което разказвам в „Бригадата”) излязоха и много селски хора, минали малко през организацията, по-скоро с емоционална вярност, без достатъчна политическа подготовка. А бяхме при много по-трудни условия, особено по време на блокадата, някои хора проявиха и страх, и отчаяние, и дезертираха.

Там, където не е нужно, аз не давам имената, щадя хората, дори разказвам с добро сърце. Но там, където се касае за предателство, за измяна, неизбежно изсипвам целия си гняв. То понеже всички ние с всяка година се виждаме с една глава по-големи хайдути, някои твърдят или си вярват (имал съм такива случаи), че не е било така, както го пиша. А аз пиша, което помня абсолютно сигурно, там, където не съм сигурен, проверявам чрез един, чрез втори, чрез трети. Казах, при първата книга за мен беше изключително важно, че никой не ми направи резки, убедителни възражения. Но особено радостно беше за мен това, че мнозина казваха: „Абе как помниш, че съм казал такова нещо? Като че ли си ми бил в главата.” Това е щастливо попадение - когато познаваш хората. А никъде не можеш да опознаеш човек така, както в партизанския отряд - освен може би на война.

- Не помня дали сме говорили. Малко повече за самата техника на работата.

- За това съм говорил най-много, в „Насаме - с тебе”. Как използвам партийните документи от оня период, нашите и вражите вестници, за разговорите с другарите. Разговарям поотделно с хората, друг път ги събирам всичките, кръстосвам въпросите. Един си спомня така, друг иначе, понякога не можеш точно да възкресиш нещата, но важното е да няма никакво, макар и частично, изопачаване или противоречие.

- Имаше ли разлика в поведението на интелигентите и селските момчета и работниците - хора, неизкушени от книжовността, макар и с известен политически стаж?

- Тоя въпрос възниква във всяко голямо човешко движение. Знаем тезата, която Захари Стоянов много застъпва - ненавистта на Бенковски към граматиците, но това някои тълкуват погрешно - като атака изобщо срещу интелигенцията.

Когато Захари Стоянов пише, той самият вече е интелигент. На много места той говори с голямо уважение за учителите, за поповете, за народната интелигенция и в подготовката, и в разгара на въстанието. Той яростно напада чорбаджийската интелигенция, която се противопоставя на въстанието или твърде малко участва в него, а след това първа бере плодовете на свободата.

При нас по принцип нямаше такова нещо. При нас имаше голямо сближаване. Тоя дълъг живот на нелегални, който мнозина бяха водили преди това, и дългият живот в балкана, при абсолютно еднакви условия, водеше до това сближаване. А ние вече говорихме и за изключителната победа на нашата партия - тая народна интелигенция, която се орабочваше, и работници и селяни, които чрез самообразование ставаха интелигенти. Още преди Девети ние имахме трудова интелигенция - не само тия, които бяха минали на страната на трудовия народ, но и тия, излезли от низините. При нас имаше голямо разбиране, голямо общуване между хората.

Имахме не един и два случая на проявена слабост, но това бяха слабости, които можеше да прояви и интелигентът, и каленият работник. Много рядко някой можеше да подхвърли: „Инте-ли-ген-ция…”.

- Искаш да кажеш, че трудностите на самата борба и величието на идеята, еднаквите условия са сближавали.

- Това, че знаеш повече, можеше да има положително значение: когато знаеш повече, ти си по-убеден боец.

Тъкмо затова, особено през зимата, бяхме създали „Висшата Веженска академия” - с курсове по исторически и диалектически материализъм, политическа икономия и, естествено, преподавателите бяхме повече интелигенти или работници, минали през школата на затворите. Така че интелигентите носеха нещо повече и можеха да го дадат на другите.

…

Външно може да изглежда, че тръгвам от документа към художественото. Но вътрешно аз тръгвам от художественото виждане към документа, после отново от документа към художественото отразяване. Когато ще пиша една глава, аз съм изпълнен целият и с емоционални, и с мисловни спомени. И се настройвам най-естествено - не се насилвам - просто мисловното връщане е същевременно емоционално навлизане в тия неща, за които ще пиша. И трябва да имам вече опорните точки, по които ще се движи разказът: колко хора са били, кои са били (а не да припиша някому нещо, което не е направил), да съм осмислил документа - това може да бъде партиен документ, може да бъде полицейски документ, може да бъде записан разказ на другар, много още неща. Всичко туй е скелетът на отделната глава. Останалото е разкриване - било внезапно, преди да започна да пиша, било по време на работата: тая глава трябва да има такъв и такъв смисъл, такъв и такъв подтекст. През цялото време на работата ме движи емоционалното отношение към нещата, аз не мога да пиша спокойно за каквото и да било, с всичко това аз съм свързан, нека кажа една голяма дума - „на живот и смърт” - и пиша като че ли всичко става сега. Същевременно - незабележимо или драстично ярко - давам днешното си отношение.

…

- Каква е според тебе разликата между текста, който ти създаваш в „Умираха безсмъртни”, и безброй мемоарни книги, които излизат понякога с помощта на така наречените литературни сътрудници на автора? Защото аз усещам, че за много от тия автори, без да са изкушени в литературата, и за тях съществува изкушението на художествеността. Например един ми даде книгата си и каза, че е изменил имената, за да бъде по-художествено. Чета аз книгата му и горчиво съжалявам, че не се е отказал от тая мнима художественост и не ни е казал кои са тези хора, какви са, що са.

- Хубаво е, неизбежно е сега да има много спомени. Казвал съм, че Захари Стоянов сам свърши това, което сега май стотици хора трябва да свършим. Защото друго е времето, друго е нашето въстание. Тогава имаше една пролет на 1876 - едно феерично въстание в един окръг и дори не в целия окръг. А ние имаме три години въоръжено въстание, и то по цялата страна. Затова редно е, хубаво е да има повече спомени. Цялата работа - какви? Първо, тия литературни обработки - има такива, в които абсолютно изчезва този, който е написал (или само подписал) спомените. А във всяка книга със спомени главният герой, който обединява всичко, е авторът. Той може да бъде най-скромният човек на земята, но трябва да го има, да виждаме всичко с неговите очи. Аз зная не една и две такива книги - авторите стават еднакви, защото един човек е направил литературната обработка и той се налага като разказвач.

Има и други случаи - авторът казва: „Аз не съм писател, но…”, и започва птичката да чурулика, водата да ромони, зората да изгрява сияйна… Има и такива хора от народа, които „на живо” разказват кратко, сбито, интересно. Когато обаче почнат да пишат „литературно” - всичко става изкуствено.

Често се разказва много повърхностно, една е схемата: ние побеждаваме, ония бягат; ония са разтлени, ние сме чисти ангели. Липсата на земност, на автентичност като народен живот, като отношение към хората, убива интереса, буди недоверие у читателя.

Но - искам настойчиво да подчертая - че има и много хубави, верни, силни мемоари…

- Когато работеше върху „Умираха безсмъртни”, ползваше ли „Записките” на Захари Стоянов? Помагаха ли ти, отблъскваха ли те? Аз разбирам, че те са включени в общото ти душевно и интелектуално състояние, ти многократно казваше, че те са те придружавали непрекъснато.

- „Записките” са толкова в мен, че дори когато не съм ги разтварял като книга, аз съм ги използвал непрекъснато - дори и подсъзнателно - било как да построя една сцена, било как да се надсмея на нещо, било като реплика - съгласие или несъгласие. Като пример за несъгласие - че на шопа петстотин години му трябват, за да се събуди: при пролетната ни масовизация излязоха най-много шопи… Когато след кървавите боеве през май започнаха роптания против мобилизацията и против начина, по който сме я направили, аз вече си спомнях за Еледжика, когато въстаниците едва ли не убиват апостолите. И много, и много още. Спомням си тези неща и обикновено ги препрочитам - било за да цитирам точно, било за да не подмина нещо. Паметта понякога изневерява, може да сбъркаш, да не е точно такъв смисълът на дадена сцена, както си го спомняш. Винаги край себе си имам всички книги, написани от мои съпартизани, „Записките” са като че ли една от тия книги, е, доста по-добра, нали, не се деля от нея.

…

- Искам да повторя една твоя мисъл. Отдавайки се на писането на „Умираха безсмъртни”, понякога у тебе има чувството, че живееш повече с мъртвите, отколкото с живите. Това, разбира се, поражда едно особено състояние, и то трайно състояние на духа, едно чувство към тези, които са били твои другари в непосредствената борба. Аз имам усещането, че ти добавяш към тези книги и „Не мога без вас”. Тя се отнася за писатели, които вече не са между живите и пораждат у тебе определени спомени.

Не те ли плаши тая доброволна каторга - да живееш само с тези хора?

- Не, защото това са хора много свежи, много чисти, много всеотдайни. Да живееш сред такива хора е най-хубавото, което може да ти се случи и в живота, и в писателската ти работа. Днес моите живи другари от отряда - военни, политически, стопански, културни дейци, се занимават с други неща, тях всеки ден животът им блъска главите със сегашното, с всичките му трудности и всичките му съблазни. За тях - говоря по принцип! - отдалечаването от някогашния ни морал може да дойде някак по-„естествено”. Аз, без да бъда по-морален, също така „естествено” повече живея с миналото, със загиналите, това е своеобразен, непрекъснат контрол от тия чисти и взискателни хора. За мене никой от тях не е мъртъв, всеки е жив, с всекиго разговарям, всекиго чувствам. Пиша за тях и дори без някой да ме пита, чувствам гузност, ако нещо не е в ред, ако аз нещо не съм в ред…

- А няма ли от сегашните живи хора, дори несвързани с онова минало, а новопоявили се в твоя живот, които да предизвикват същото чувство, не играят ли те понякога ролята на съвестта?

- Да, разбира се! Много от живите мои съпартизани. Но и много по-млади хора. В общувания, срещи, разговори съм виждал какви хубави хора имаме, и ти им вярваш, и други им вярват, и те вършат нещо много повече като пример и като вдъхновение, отколкото други, с хубаво минало, но вече забравили го, дори отрекли го с постъпките си. Има непрекъснат прилив на честни хора. Никога не съм стигал до драматични и несериозни ахкания: „Човекът не заслужава да се жертваш…”, „Човекът е низко същество…”. Не. Много еднакви, при всичките различия, са честните хора, неучастници в революционното движение, с най-добрите участници. И работници, и селски хора, и интелигенти.

- Имал ли си случай да си скъсал душевно с някои свои съратници?

- Уви, да, да! С някои - почти още тогава. Тогава е проявявал едни или други слабости, вече се е характеризирал, но не е имал възможност да ги прояви напълно. При сегашния живот, когато контролът е много по-труден и дето съблазните са много повече, тия слабости, тия мизерни черти процъфтяват. Има хора, които могат да ме изненадат с едно или друго в постъпките си, но никога не - с подлост. Докато от други мога да очаквам това. Външно или вътрешно, все едно - аз съм скъсал с тях… Не се боя, че някой ще каже: „Хайде, ти си чистият, а другите не”. Аз казах вече: не смятам за някаква изключителна лична заслуга поведението ни тогава - просто това бе възпитаване на характера в ония условия, при силните обществени, другарски корективи…

…

Аз с известен риск реших да стана професионален писател. Някъде към 1955-1956 г., когато се освободих от „Литературен фронт” и от секретарството в Съюза, вече имах твърдо решение да стана професионален писател. Дали щях да успея, все още не знаех съвсем сигурно - затова казвам, че с известен риск го направих. А когато вече напипах същността на „Умираха безсмъртни”, започнах и да мисля, и да чувствам, и да работя като професионален писател. Бях чел как е работил Достоевски - върви след някакъв човек и го наблюдава: прокъсани обувки и крачоли, свит, потиснат, и писателят мисли:

„На тоя човек жена му е умряла, той има да гледа малки деца…” и т.н., после го описва дори по-точно, отколкото самият човек знае съдбата си. Ето това прави професионалният писател. Където и да е, работи. Аз по-късно започнах така: спонтанно да имам такова отношение към света - като седя в трамвая например, да наблюдавам, да си „фантазирам”, дори да извадя тефтерче и да си запиша хрумналото ми. Особено резултатни са разходките ми из Хисаря, сам - намирам решения, над които много съм се блъскал в стаята. Това малко ме и стеснява, които ме знаят, може да кажат: „Ето сега тоя, иска да покаже, че е писател…”. Пък нека и да кажат - стига да върви…

Аз безкрайно обичам музиката. Винаги по време на концерт - неволно - или ще намеря някоя дума, или в каква форма да кажа нещо, или възниква цял епизод. Един концерт ми разтваря съзнанието, подсказва ми творчески решения.

- И ти си един от малкото, които не си почиват в музиката, а музиката ги тласка към творчество. Неслучайно малко са писателите на концерти.

- Аз не мога да работя, когато слушам симфонична музика, в най-добрия случай - мога да редактирам нещо леко. При лека музика без текст, който да отвлича вниманието ми, мога да работя спокойно и по-сериозни неща. Най-хубаво е, когато си работя нормално - т.е. целият ден е мой, - да послушам музика, да прочета няколко страници от голям писател - така се настройвам.

- Значи ти имаш една добра фонотека с избрана музика.

- Аз мислех, че е добра, но като прочетох, че Маркес има 5000 плочи, се почувствах нищожество.

- Усетих, горе-долу, че ти си се почувствал професионален писател и си се отблъснал от вълните на съмнението и от всекидневните ангажименти от друг порядък някъде към 1965 година. До 1965 г. изтекоха двайсет години в свободен живот и в нашите усилия да го строим, да го организираме, в което и ти си имал доста решаващо участие. И понеже имаш участие, питам те: чувстваш ли се на места виновен за резултатите?

Чувстваш ли, че има нужда, има потребност да напишеш книга, подобна на „Умираха безсмъртни”, за тия двайсет години? Нямат значение нито обемът, нито стилът й. Но не те ли занимава мисълта, че ти си длъжен да си дадеш сметка за тия години, когато си бил в мелето, в греха, и в борбата с греха? Защото колкото повече се отдалечаваме, ние все повече ще усещаме, че тия първи двайсет години са фундаментът на новата ни държава и там са заложени и добрите, и лошите страни, за които един ден ще трябва да си дадем сметка.

- По първия въпрос - чувствам ли се виновен и отговорен за нещата, които са правени в онова време? Трябва да кажа, че много ме боли, дето си отиват все повече от нашите ятаци, за мен те бяха, те са един особен, висок, остър критерий. Те имаха участието си в нашата борба, чувстваха, че на равна нога седим, аз винаги съм свеждал глава пред тях - тяхното в някои отношения бе по-страшно… Много от тях, с които бях запазил естествените, хубавите си отношения, идваха за какво ли не при мен. Например бай Сандо Пушкара от Челопеч, идва побеснял от някаква несправедливост или „дивотия”, както обобщаваше, и с влизането почва: „Я виж, ти си виновен, ти я направи тая държава!”. Той знае, разбира се, колко съм я направил аз, но търси моята отговорност, както не бяга и от своята. „Ние селските си дивотии може и да оправим, ама други не зависят от нас, а ние не можем да стигаме до горе.” Така, освен своето вътрешно чувство, че съм отговорен за всичко, идват хората и ти го казват - право куме, та в очи. И други хора, и сега, ми говорят по същество това, но по-деликатно, а аз го засилвам в себе си - като лична болка.

Дали ще напиша нещо за тия двадесет - първите двадесет години след Девети. Много често са ми задавали такива въпроси. Сега не мисля за това непосредствено, трябва да се разтоваря от годините на революционните борби, от проблемите тогава - които веднага дават своя резонанс днес, от всичко, което зная като свой живот и от което трябва да се „освободя”.

А после? Мисля си нещо, дай боже, да стигна до него, да стане… Ти питаш - защо ходи във Франция, смяташ ли да пишеш нещо? За мене Париж е бил винаги една голяма обич, една мечта - дори преди да съм учил за Октомврийската революция, още повече, че тогава в училище за нея не се учеше - Френската революция бе първото обаяние. По-точно - Априлското въстание и веднага след това Френската революция. Ако бих имал възможност, бих искал да напиша една книга „Пътуване в себе си”. Не обичам да говоря за неузрели, несигурни неща, но тъй като се боя, че не ще успея да напиша тая книга, ще кажа няколко думи - какво ни пречи да помечтаем?

Зная, заглавието напомня други книги (например Блага Димитрова „Пътуване към себе си”). Нещо такова: седя в стаята си, слушам музика и мисълта ми ме носи по всички краища на света, където съм бивал - Съветския съюз, Китай, Алжир, европейски страни, Париж. Но не пътуване „географско”, пътеписно, а пътуване наистина в себе си - в своя свят, сътворен от тия светове. Само един пример: преживяванията ми в Париж, когато гледах импресионистите. Удивяваше ме, исках да си обясня как може една Франция - именно Франция, с толкова прогресивни движения и открития! - години наред да не възприема импресионистите, а да издевателства над тях. Простото „класово” обяснение не обяснява нищо. Това е човешкият консерватизъм. А това само там ли е било? И само при импресионистите ли? И се събуждат много асоциации. Колко трудно е човек да се пребори със своите разбирания, колко трудно стига до разумността да каже: „Това не ми харесва” или „Това ми харесва”, а не „Това е хубаво”, „Това е лошо”.

Маркс казва, че за да възприемаш изкуството, трябва да си много подготвен. Аз казвам, че обичам и се интересувам от музика, но трябва много и много време да слушам Вебер, Шьонберг, Албан Берг, дори Стравински, Шостакович, за да навляза в тях, по-вярно - те в мене.

Една такава книга би била някакъв завършек, преоценка на някои отричани ценности, връщане към други ценности, от които съм се отказвал. Умението човек да усеща новото, но не и да приема всичко безразборно - също се изработва, цял живот. Една такава книга би била главно опит да си доизясня представите за изкуството, за живота, за хората, за човека - като се съпоставят впечатленията и размислите ми в различни части на света, по различно време…

Десети разговор - 28 юли 1982

- Да споделиш нещо за начина си на работа. Интересува ме по-конкретно какъв ти е стереотипът, кога се е изработил, кога ти е приятно да работиш и пр.

- Работя най-добре, когато разполагам със себе си, а това обикновено става в Хисаря. Когато имам целия ден за себе си, имам достатъчно време за работа в истинския смисъл творческа, когато имам време да отговарям на писма, да си мисля за различни неща, които искам да пиша, и да си нахвърлям бележки, да гледам телевизия, да слушам музика, да ходя на кино. Тогава имам възможност да си установя този стереотип: ставане, закуска, от 9 до 13 часа работа, обяд, един час бърза разходка, някъде от 15 до 19 пак работа. В почивките и вечер чета художествена и най-различна литература, слушам музика. Това са най-хубавите ми дни, защото имам възможност да се съсредоточавам върху работата, а поначало аз трудно се съсредоточавам - много неща щъкат в главата ми. Телефонът няма да те прекъсне, никой няма да дойде. Тогава давам максималното, което силите ми позволяват.

- Мечтал ли си да си имаш своя къщичка нейде?

- Сега много не мечтая, защото тая къща трябва да я гледа някой. В Хисаря това е удобството, че всичко ти е наред: сън, храна, обслужване, тишина, чист въздух. Аз и в Пирдоп ходя, по малко… но млъкни, сърце… да не говорим за мъглите и пушеците… Човек чувства нужда и да поговори с хора, с писатели, в Хисаря това го има. Хубаво е, когато с добри приятели седнеш да разговаряш по твоята работа, и по неговата. Съвсем естествено се подхващат такива разговори, които пълнят душата, било пряко свързани с твоята работа, било за освежаване, за самочувствие, за тонус…

- Можеш ли да си спомниш някои имена, чиято беседа ти е била приятна, плодотворна? Търсиш ли тая беседа, когато си тук, в София?

- Обикновено там това става естествено: зависи кой човек е дошъл, може да предпочитам разговор с други, но те да не идват. Като във всички случаи това изброяване е малко рисковано, защото може сега да ми дойде едно име, а да пропусна две. Ще започна с по-младите: Иван Николов, Здравко Кисьов, Екатерина Йосифова, Петър Алипиев, Станка Пенчева, Рада Александрова, Любен Петков, Георги Величков, Янко Станоев. От по-възрастните: Дора Габе (обикновено сме съседи по стая с нея), Багряна, Димитър Пантелеев, бай Хаим Бенадов, Добри Жотев, Валери Петров, Върбан Стаматов, Любен Дилов, Милчо Радев, Боян Болгар, Радой Ралин, Петър Незнакомов, Петър Стъпов, Борис Априлов, по-рано идваше Павел Вежинов.

- Можеш ли да ми кажеш през годините кои приятели са ти топлели душата, макар сега вече да си отдаден повече на личната си работа и да не общуваш толкова. Какви литературни приятели имаш - не от партизанския свят? Кои би искал да споменеш, да оставиш за тях една приятелска следа?

- Щастлив съм да кажа - доста. По различен начин. Фурнаджиев, Радевски, Светослав Минков, Вежинов, Каролев, Пенчо Данчев, Блага Димитрова, Емилиян Станев, Георги Цанев, Емил Манов, Валери Петров, Радой, Христо Фотев, Славчо Чернишев, Леда Милева, Хайтов, Талев…

- Някакви по-конкретни спомени за него, понеже е покойник. И за Емилиян Станев?

- Някакво взаимно доверие се установи между Талев и мене (може би тъкмо защото сме били на съвсем противоположни позиции преди това?). Аз писах в спомена си за него, че една вечер той ми каза: „Знаеш ли защо ми е много приятно да седим един до друг? Ако някога се срещнехме на някое тясно място, на мост, да кажем, нямаше да се разминем: и двамата носехме пистолети, единият щеше да излезе по-бърз… Колко е хубаво, че сега седим един до друг като приятели и говорим за книги и за човеци…” Аз само добавих: „Наздраве, бай Димитре…”.

С Емилиян обикновено се срещахме в компания. Много общи неща намирахме и в голямата политика, и в съюзната политика - еднакви оценки, еднакви мнения, за този и онзи. Много от тия разговори минаваха за шега. Идвало ми е наум да напиша и за него, макар че той скоро си отиде, може би трябва още малко да се оттекат нещата. Струва ми се, че ако напиша, заглавието ще бъде „Неуловимият”. Имаше нещо неуловимо в него. Той можеше нарочно да развива една теза, за да те предизвика, дори да те ожесточи - да защищаваш ти своята, противоположната. После изведнъж ще започне още по-силно да защищава твоята теза, направил я вече своя, използва и твоите аргументи. Много неща казваше не само като сентенции, но и като пророчески думи. Някога пък - невероятно смешно, дори наивно, ще кажеш на пръв поглед, а той влага дълбок смисъл и ако не го познаваш добре, не можеш да го разбереш. Колкото по-малко го познаваш, толкова по-малко би разбрал от неговите думи. Често това са били негови две становища, които той разисква за себе си, предизвиква те да защитаваш едното, той - другото, и така проверява в последна сметка себе си, не толкова тебе.

…

- За някои други да си спомняш?

- За повечето, с които бях близък, съм писал - Светослав Минков, Никола Фурнаджиев, Димитър Талев, Чудомир. Те бяха наистина големи хора - не само писатели - от една по-стара генерация, преживели много, вървели понякога из различни, дори противоположни пътища. В едно есе аз казвам, че се боя дали сега в Съюза на българските писатели има такива личности, които да ги заместят, които да влияят на по-младите така, както те ми влияеха на мен. Наистина, боя се… много се боя…

- Имал ли си някакви отношения с Далчев?

- Когато Георги Цанев беше главен редактор на списание „Изкуство”, ние с Далчев бяхме съредактори, естествено беше да разговаряме по най-различни въпроси. След това като редактор на „Литературен фронт” съм го канил за едно или друго. За себе си мога да кажа, че много го уважавах, струва ми се, че имаше и взаимност. Понякога може да не общуваш много с един човек, но да дойде момент, когато той ще ти зададе един само въпрос и иска тъкмо ти да му отговориш. Ето такива разговори сме имали с Далчев в оня период, когато беше оставен назад и почти не се пишеше за него, само някой го клъвваше мимоходом. Имаше хора с най-добро отношение към него, които го караха да пише, други се съмняваха малко или много в него, трети направо го обвиняваха, че не е дал достатъчно за нашето време. Той много искрено се вълнуваше от тия отношения, идвал е при мене като партиен секретар, като секретар в Съюза, направо с болката: „Това не мога с всекиго да разисквам, искам на тебе да ти го кажа”.

Единадесети разговор - 29 юли 1982

- Ти говориш за своите пътувания, обаче искам малко по-конкретно да ми кажеш кои са твоите предпочитани пътувания, от които си запазил хубави спомени, кои са те обогатили творчески, кои предизвикват у тебе желание да се върнеш към тях, евентуално да ги повториш? Има ли други хоризонти на света и в страната, които те мамят?

- Това навярно го има у всекиго, но аз много рано съм чувствал силна вътрешна необходимост да пътувам. Може би защото книгите, които четем, още от ранна възраст ни дават силни представи и вълнения за отделни страни и пораждат стремеж да ги видиш със собствените си очи. Да кажем, у руските писатели - у Пушкин и особено у Достоевски - тоя Петербург! Когато отидох там за първи път, имах чувството, че много пъти съм бивал вече и отдавна съм идвал, и като че целия го познавам.

Не мога да кажа, че в началото съм имал някакви предпочитания. То е било обикновено въпрос на възможности. Повечето се е налагало по линия на Съюза да отида тук или там, но и по собствено желание, както отидох в Париж.

…

Няма пътуване, което да не ми е дало нещо. Едно от първите ми пътувания беше в Съветския съюз, през 1947. Бяха още военни години - макар че войната беше свършила, развалините бяха ужасяващи - в Сталинград, в разбитите квартали на Ленинград, в живота на хората. И най-безсърдечният можеше да разбере какво е струвала тая война на съветските хора. И обяснимо е, че ония наивни представи, които сме имали някога за съветската страна - особено от някои филми, - се изпаряваха при тези гледки. И както в много отношения човек трябва да преживее илюзиите си, за да остане с една твърда вяра или да се откаже от тая вяра, така за мене това пътуване беше едно - в хубавия смисъл - приземяване.

Размишлявах много за съдбата на тоя народ, за това какво е дал той на света. И затова не помпозните зали на старите дворци - колкото и да са красиви, а именно тия разрушени селища, тия осакатени воини, тия изнемогвали по време на войната хора - те бяха вече за мен Съветският съюз. Едно реално, съчувствено, благодарствено преклонение пред тоя народ.

Китай. Бях в една делегация за десетгодишнината на републиката. Отношенията още не бяха стигнали до скъсване. Чувстваше се, че има нещо, но все пак отивахме в една приятелска страна. Какво да кажа за Китай? Това е явление трудно постижимо, само в общи линии можеш да уловиш нещо. Тая пространствена големина, тия милиони и милиони хора (ние отидохме с едни данни, а се оказа, че китайците са вече четиридесет милиона повече, а сигурно и много повече, защото не можеха да ги преброят всичките). Отново размишления за съдбата на социализма, за трудната, за мъчната съдба на социализма. Ние ходихме в завод, където се произвеждаха свръхмодерни за тогава самолети, по съветски лиценз, а по пътя за там видяхме мъже, впрегнали се в рало -орат. Тая гигантска амплитуда от изостаналостта до върховете на съвременната техника

ме порази. Неизбежно човек размишлява върху тия неща: дори да си го знаел в общи линии, друго е да го видиш с очите си. Всеки знае, че социализмът не дойде в най-напредналите капиталистически страни, както бяхме чели, а дойде в страни, твърде изостанали - някогашна Русия, повечето от европейските социалистически страни, Китай, страните в Югоизточна Азия. Всичко оживява, когато го видиш, и си мислиш, че може би тия трудности тласкат към различни отклонения, може би и до тоя разрив, до който се стигна. Тая невероятна, убийствена Културна революция, която беше високо издигната като пример за целия свят! Тя пропадна, тя не можеше да не пропадне, но колко милиона са загинали през нейното „тържество”?

…

Пак да се върнем на кризата на идеите. Тя не е свързана само с техническата революция, тя е свързана и с една социална и политическа практика в света.

Не говоря само за нашите страни и за нашата революция, и за нашия ред, и за нашия реален социализъм. Да речем, има изменение и криза в буржоазната демокрация - изведнъж тя се оказва безсилна отново и отново да реши много проблеми на народа. В своеобразна криза е и другата форма на политически режим, каквато е откровената диктатура като латиноамериканските диктатори - толкова често променящи се, а някои от тях пък много трайни. Всичко това занимава моето въображение.

- Но аз искам да се върнем на нашето си общество не за да го съдим ние двамата или да го възнасяме, а за да го усетим като процес на формиране на личността на писателя в твое лице. Какво ти е повлияло, имаш ли разочарования, тежки или по-леки, имаш ли някакви собствени виждания оттук нататък, за оправяне на нашите работи, в областта на морала, за нравствените човешки отношения, на формирането на социалистическия човек. Тая сфера много ме интересува - понякога повече от техниката на литературното пресъздаване.

- Очевидно е, че човекът много повече е успявал да развива материалния прогрес, отколкото моралния, нравствения си живот. Затова има толкова песимистични теории за човека, затова има толкова мизантропски теории, затова има и скръстване на ръце - „Нищо не можем да направим, може би „някъде горе” ще се срещнем в по-добър свят!”. Тогава се питам: защо трябва да минаваме през тоя свят? Направо да се раждаме в другия свят, в който няма да можем да грешим…

…

Още от ранна възраст младите трябва да бъдат възпитавани в една висока нравственост, а с израстването им постепенно да се разговаря с тях, че тоя свят не може да бъде така идеален и човекът не може да бъде така идеален, както детското въображение може да си го представи. Това не е убиване на вярата, а укрепване на вярата - младият човек още отрано може да се сблъска с отрицателни неща, дори с отвратителни, и ако вътрешно не е подготвен, да се пречупи.

Това се знае поначало, но ето и в някои партийни документи от последните години се казва, че с младежта трябва да се разговаря откровено. Дори за бъдещето когато се говори, да се подчертава, че то няма да дойде лесно и че няма да бъде идеално съвършено общество. Някога сме си представяли някои неща в съвсем идеалистична форма - че в бъдещето общество няма да има чиновници, а всички ще бъдат поети, както казва Маяковски. Сега си мисля: ще бъда страшно доволен да няма чиновници, но обществото ще бъде твърде скучно, ако всички станат поети…

Ако човек добре познава историята, ще знае как стана буржоазната революция във Франция, как в Германия, как в други страни, колко различно е протекла тя. Без да се правят прибързани сравнения, пак ще се види, че и социалистическата революция победи също така по различни пътища в различни страни, има доста сериозни разлики, съществуват и сериозни противоречия.

Струва ми се, че ако се разсъждава така, много по-вярно ще се анализират нещата и много по-сполучливо ще бъдат намерени най-подходящите пътища. Не е песимистична теорията, че мечтата не може да се постигне в „чист вид”.

Човек, макар и с някои разочарования, постига нещо и си поставя нови цели, и през нови разочарования наистина върви напред. Върви напред, независимо от това, че и някое само по себе си хубаво постижение може да му се стори разочарование - в сравнение с големите му изисквания.

- Много хубаво говориш, много увлекателно. Какво излиза? Че трябва да имаме реалистично отношение към този свят, който се опитваме да градим всички заедно, един реалистичен поглед върху него, да му виждаме от време на време и извращенията и да ги приемаме за неизбежни и почти необходими?

- Не. Аз казвам, че реалният социализъм трябва да бъде и реалистичен социализъм. Не ги предпоставям, не изключвам отклоненията. Но това не значи да кажеш: все едно, човекът не може да не бъде малко или много подлец, и да го приемеш като неизбежно. То би било морална капитулация. Ако всички неща бяха лесни и ясни, както някои искат да вярват и замижават, тогава губи смисъла си всякаква политическа, културна, писателска, журналистическа дейност. Но и този, който смята, че нищо не може да се поправи, той също стига до безсмислие…

Доколкото започнахме с това - че човекът в икономическото си развитие обикновено изпреварва моралния си растеж, това вече предполага непрекъсната битка. Битка по големите въпроси, но и по най-дребните, всъщност тук няма дребни въпроси. Битка в смисъл на размишления, на анализ, на търсене верни пътища, на отстояване на тези пътища.

…

- Накрая имам един общ въпрос, който да ни води към заключението. Въпросът е малко грубо поднесен, но се надявам ти да го извисиш.

Изгражда ли се наистина сега у нас общество от нов тип, при което свободата на проявление на личността намира пълен простор и наистина се движим към една хармонична личност и към хармонично общество? Казвам това малко грубо, обаче то си има своя смисъл и същност, защото все пак твоето поприще е литературата - едно боравене с духовните ценности. Каква ценност е свободата на личността?

- Аз съм убеден, с очите си го виждам, понеже много пътувам из страната - това, което е направено за по-малко от четиридесет години (тъй като имаше дълъг период на възстановяване, период на елементарно задоволяване на нуждите, период на култа, който спираше и чисто материалния прогрес), е наистина голямо, наистина основа на едно ново общество. Ето, да кажем, от много време вече дори на шега не би хрумнало някому да пита селяните: не би ли било по-добре да се разтурят кооперативните стопанства и да им се върнат имотите? Сега размислите, критиките са на твърдата основа: как да се получи повече, как по-добре да се прибере, ядовете могат да бъдат - кой получил повече, кой по-малко, а че и кой откраднал и т.н. А за нашата промишленост изобщо няма подобни въпроси - връщане към миналото, - пък то и няма кому да се „върнат” предприятията, защото преди революцията не ги е имало.

Може някому да се стори, че говоря стари работи, познати работи - толкова по-добре: това вече е един голям напредък и ние го наричаме истинско колективно мислене. Дори най-„дребният” човек, когато критикува, дори да не е прав или да не го чуят, това вече е колективно самочувствие и не по-малко високото: чувство за лична отговорност. Мисля, че да направиш човека отговорен, е най-главното. Това е най-солидната основа за по-високо човешко и гражданско съзнание, за по-високо общество.