Любомир Духлински

На баба ми Петрана и дядо ми Тодор,
на село Лесичери с любов и болка

1.
Живея в този град опустошен,
като във инфекциозна болница.
Нямам дори муза за магьосница,
която да опита да ме излекува.
Да ме отведе към златните
забравени места на детството.
Там, в онзи малък дом, да седна
на сянка в дворчето под трънката,
да се напия със вода от кладенеца,
да се наплискам с юлска изворна вода,
в синия звън на утринната светлина
на детството зората да посрещна.
И все забравям, че този дом го няма.
С години не успявах да преплувам
отровните реки на лепкавите градове,
за да се върна там, при своето начало.
И сякаш чувам примирени гласовете
на баба ми и дядо ми на портата:
„Синко, уморихме се да чакаме,
а ето, че и всички срокове изтекоха,
докато скиташе насам-натам.”
Вятърът измете къщата на баба ми.
Няма я баба, гробът и е без ограда.
Няма го и дядо ми да я поправи.
Какви ги дрънкам за свое оправдание -
вече ги няма, дори гроб нямат,
защото демократи разораха гробищата,
да лапнат и последните два метра
в дълбочина във най-реални граници.
В стаята на баба вече не гори кандило,
няма я иконата, няма я и китката босилек.
Няма я под нея и паничката със восък,
в която баба ми гадаеше за идващите дни.
Сякаш я виждам - баба е тъжна, защото
внукът е далече, писмо няма, няма поздрав,
а восъкът не беше казал нищо за това…
А ние, внуците, далечните, не бързахме
да се завръщаме във родното си село,
защото никога не идваше неделята,
в която обещавахме да го направим.

2.
Селцето ми прости, макар и неохотно -
какво ли друго можеше да стори….
Същите тополи, църковен двор и касис,
но това вече не е моята обетована земя.
Изворът край завоя на реката е пресъхнал,
а камбанарията мълчи, отдавна без камбана.
Няма ги детските приятели в игрите -
всеки е поел по своя път нанякъде…
Само косове се втурнаха победоносно
и обявиха, че пролетта се е завърнала.
И тревата втурна се нагоре произволно.
Потоци затанцуваха по зеленясалите камъни.
Венец от глухарчета в реката хвърли някой
и той заплува като златната глава на ангел.
Птиците се завърнаха по родните гнезда,
само че не се намери кой да се зарадва.
Ралото гниеше, облегнато на крушата,
а зърното за посев мухлясваше в хамбара.
Нямаше го дядо ми - да впрегне
двете черни кончета и да затъкне цвете.
Да го прекръсти баба, да му полее с менчето.
Да тръгне с бяла риза дядо ми към нивата,
начело на сеячите на хляб и на надежда.
Дядо биеше тъпана и тръгваха към Космоса.
Те бяха прости селяни, необразовани,
но бяха равни с Бога, защото хляба сееха,
езика на земята те някак си разбираха
и чуваха как тя се моли за отсрочка.
Напразно, този дивен свят е вече мъртъв,
макар че върху него се крепи Вселената.
Селските пътища отдавна буренясват,
няма го край тях стройният наниз от тополи -
всичките са се превърнати в дърва за огрев.
Дядо ми гледа от небето, възседнал кончето,
а душата му е като сух репей в камънака.
Конете не лудуват опиянени по ливадите.
Рибарите къде са, мрежите им са изгнили…
Покрай реката - скромни цъфнали върби,
но няма никого да трогне тази красота.
Вървиш по селски пътища, става ти горчиво -
пътищата са изровени и гърбави като камили.
Притихнало е селото, грохнали плетищата.
Кой ще доведе града до родните му гробове -
пътят дълъг е, ала животът прекалено кратък…
И този живот е пронизан само от миражи -
всички камбани да съживя със вярата си,
така че за всички живи да възкреся деня,
във който ще е срещата със моите прадядовци.

3.
Селото се носи край реката сякаш плува.
Тишина и мир, летните дърветата спят.
Брези, липи, върби край грохналите къщи
сгушени са като птици, подгонени от вятъра.
Луната е в зенита си и се прозява смешно,
бухалът се носи като зъл дух и крещи под нея.
Събудени, петлите отговарят развълнувано.
Бели люляци цъфтят страстно под прозорците.
Червените ябълки водят след себе си зората.
Изведнъж кавал запява на призрачната светлина
и тъпънът издумква лудо, сърцето сякаш бие.
Навярно дядо ми е, повел селските сватбари -
той удря тъпана и наиграва ръченица.
Кой може да спи в такава нощ през юни?
Първият откос сено ухае на мента и лютиче,
няма значение къде, в чий сеновал заспивам.
Заспивам и виждам черните гриви на конете -
летят в галоп и носят ме през детството.
Душата се изправя и се търкулва като колело
покрай зелената неокосена свобода на лятото.
Денят се скрива в цветовете на черешата,
нощта е боядисана със бяло лунно злато.
Белият люляк е в сватбената си премяна -
красив и ароматен като пролетна невеста.
Листата му трептят, погалени от вятъра,
който препуска лудо по поляните
във избуялия край синорите стрък пелин.

4.
Господ зажумя. Вече не вярвам в чудеса,
щом той позволи на времето да ми отнеме
топлото слънце на моята обетована земя.
Господ не направи никое от чудесата си,
а ме подкани в бъдещето си да гледам.
Какво има там, отвъд ръба на нищото -
студът на отдавна занемарените гробове
или шепотът на капещи от трънката листа?
Руши се храмът край запуснатото гробище,
вече е дом за селските бездомни кучета.
Бяхме живели дълго в очакване на чудото -
някой месия да спаси селцето от прокобата.
Лутахме се между тъмното и светлината,
сянката и светлината между Христос и Юда.
А на дедите над гробовете са стъпкани цветята.
Не вярвам във измисленото изкупление
и че някога Юда ще намери своето възмездие.
Разбрах какво е „благодат” - награда за мълчание.
Идват такива тежки, непосилни дни, в които
бих искал да чета поезия. Не в затоплена читалня,
а в чакалнята на гарата, додето чакам влака.
В здрача на сивата гора. И не сред хора,
а сред вълча глутница, която няма да ме лъже,
в белия храм на степния алтайския вятър,
чието докосване е като майчина милувка.
Да направя помен? За сивите, умиращи села?
Вече не текат свободно реките им пресъхващи,
те отдавна са озаптени и затворени във язовири.
По стълбата назад не можем вече да се върнем,
където всичко беше разбираемо и ясно -
как във неделя дядо ми нарамва тъпана
и скача лудо на хорото в бялата си риза.
Днес птици пеят, ала мегданът е безлюден.
Само на завет в храста край реката
спи скитник, усмихвайки се във съня си.

5.
Кой жестоко ме осъди на това терзание?
Вятърът ли, толкова зъл към грешника,
до мене се докосва и изгаря кожата ми!
Какво сторих, че да съм осъден на безродие?
По дланите на земята се стичат облаци.
И планината спуска се надолу уморена,
като кон на каишка, като мъртви без гробове.
Човекът сам си тръгва, проклел земята си.
Боже, нека моите зли сънища да не се сбъдват.
До дънера да не изгнива крушовото рало -
коравите ръце със тъпана на пот миришат!
Късно е, няма ги вече и конете с черни гриви.
Животът ни е щипка от години преброени,
но след нас и светлината му да избледнее,
пак ще ликува водата на изворите и реките.
Кой има власт над твоята душа, сеячо?
Дядо, давай по-весело, ще сеем зърното!
Грабни тъпана, отвори душата си за песен.
Спомни си как гръмко блъскаше по тъпана,
вървеше, подпрял на раменете си небето
и разговаряше със слънцето и със звездите.
Трябваше ти много време гнездо да свиеш.
и в него да бдиш над баба като над жар-птица,
ала коварно бе времето и двама ви измами.
Измами ме и мен, защото все още вярвах,
че всичко, дори и детството ми, ще е вечно…
Заплака сърцето ми насред полето почерняло.
Гледах с тревога облаците, литнали в небето
и в душата ми просветваше последната надежда -
може би ще се върнат пак във малката си къща
и пътуването през слънчевите дни ще продължи…
И един ден разбрах, че тях наистина ги няма -
че ще ги срещна някой ден, но на нивата небесна.

***
Нищо няма да се случи - няма я къщата!
Няма я баба ми да прави заклинания,
когато нощем ме е страх от таласъми.
Няма го и дядо ми - да грабне тъпана
и да събуди хоризонта с неговия гръм.
Навярно ще си умра с отворени очи,
защото там няма да се върна никога,
а и да се върна, кой ли ще ме срещне?
Оборвам глава, допивам чашата със вино -
за упокой душата на умиращото село…