ЩЕ ЕКНЕ ГРЪМ
ЩЕ ЕКНЕ ГРЪМ
Отива си, отива си България
предадена, оглозгана до кости
и люта болка като жар изгаря я -
разпалена след чужди холокости…
И няма го днес Йово Балканджията
сестра и вярата да защитава,
ни Караджата, нито пък Хаджията -
България нещастна си остава!
И мъчат я безмилостно въпросите
кога, къде и как е съгрешила,
къде са хората й - венценосците
и знамена защо не е ушила,
та Калоян, Асен или Бърдоквата -
макар и имената си сменили,
да ни извадят с чест те пак от локвата?
Къде сте, люде, Никифор пленили?
Но „обществото” ни, комай без сили то,
подготвено е вече за банкрута…
И вдигат тайно, посред нощ бесилото,
за някой дякон. Мокрят ни барута…
Отива ли, отива ли България
нов бряг да стане на реката Лета?
Не вярвам аз! Та Бог от всичко брани я -
ще екне гръм над бранните полета!
РУСИЯ, 2013 г.
На Мадлена Петрова
Каква картина сътвори ти, Боже,
през юни, във Русия, там за нас?!
Луната от небесното си ложе
ни гледаше със обич и в захлас.
Нощта запали лампички-светулки
и тишината със щурци разби.
Река Ока - същинска невестулка
сновеше сред умислени върби
и носеше легенди към безкрая.
Летеше над разцъфналата ръж
щурчова песен, сякаш хит във Рая -
звънеше ехото на шир и длъж.
В онази нощ видяхме нещо чудно -
художник-фотограф строи Мадлен
с ръце, прегърнали лицето лунно
и всеки бе дълбоко впечатлен.
С разцъфнал мак косите и накичи
и, поразен до дъно, от сърце,
пред красотата мълком коленичи,
молитвено прекръсти се с ръце.
И клонките на два народа сродни,
на руси и на българи добри,
тук срещнаха се като братя родни,
и клеха се във вярност до зори!
МОЙТЕ ПЕСНИ ЩЕ ЗВУЧАТ
Отлита времето, отлита,
белеят нашите коси,
и никого от нас не пита
живял ли си или не си…
В часа на точна равносметка,
с ръка на мъжкото сърце,
твърдя - платих голяма сметка -
живях със моето лице!
В душите ви следи оставих -
там мойте песни ще звучат!
С делата си не ви измамих,
не ще ги бури заличат!
ЗЕМЯТА ЩЕ ПОМНЯТ
Знам, че човек векове е мечтаел
там, до небето, да литне в захлас.
Хилядолетия с мисли витаел,
докато стигне до звездния час.
Дедал и Икар минута летели,
Майстор Манол не останал подир…
В двайсети век в цял свят онемели -
в космоса литнал руснак-богатир!
Помним, след него, и други летяха,
българи - двама юнаци дори!
И за което до скоро копняха -
космосът тайнствен пред тях го разкри!
Знам, след луната незнайни планети
ще се заселят, а не „може би…”.
Ще ги възпяват тях нови поети,
но ще си бъдат с човешки съдби…
И с телескопи земята ще дирят
те като майка една на света
и през сърцето бърз път ще намират -
да я докосват, макар и с мечта!
