ЛЕКЪТ НА МАГАРЕШКИЯ ИНАТ
Дядо Панчо Торлашки нахвърля дърва в пещта, и казанът зашумя. Малки мехурчета заплаваха по повърхността на зеления сок от захарна тръст. Като стигаха до стените на казана, те се пукваха и ставаха на жълтеникава пяна.
- Камене, давай още сок, че казанът почна да пука! - викна дядо Панчо и запляска обгорелите си ръце.
- Стой, стой бре, Марко! - възправи се плещестият дядо Панчов син пред стария магарец, плесна го през муцуната, и той спря.
- Я го виж ти - разсърди му се Камен, - едвам го подкарахме и сега не можем да го спрем. Владо, я ела стой пред него!
Мургаво момченце застана с пръчица, като войник пред Марко, а Камен грабна котела, в който се беше стекъл сладък сок, занесе го под сайванта и го изля в казана.
Трябваше след това работата пак да продължи но Марко не мислеше така.
- Хайде де! - заподвиква му Камен, но той само кротко мигаше с глупавите си очи и кимаше с глава, сякаш отвръщаше: „Не ща, не ща!”
- А-а, разбирам те аз, искаш да те пуснем нали, ама ще прощаваш! Дий! - ритна го с крак Камен. Марко не се помръдна.
- Я ми дай пръчката, Владо! - кипна червендалестият мъж, грабна пръчката и запляска магарето през муцуната. Марко сърдито запръхтя и затропа с копита.
- Брей, какво се е запънал този дъртак! - додаде и дядо Панчо, изсмука жадно лулата, и като я изтупа и прибра в пояса, хвана Марко за юларя, потегли го леко и му се замоли:
- Хайде, Марко, хайде сине!
Но Марко стоеше вдървен, сякаш не чуваше.
- Море, какво ще му се молим, бе! - скръцна от яд Камен, грабна една тояга от дръвника и я претроши от ожуления му гръб.
Но Марко се дръпна малко назад, заби като подпори предните си крака о земята, приклекна на задните и пак се вкамени.
- Не ще! Това е то магарешки инат! Бий, трепи, не ще!
- Море аз му знам лека, ама да не е наша работата! - горчиво преглътна Камен.
- Да го пребиеш ли?
- Не! Ще грабна една шепа конски мухи, та под опашката му. Ела тогава да видиш наш Марко. Ама не е ти сега за игра - работа трябва да вършим!
Камен се начумери, стисна останалото в ръката му парче от тоягата и ха да смушка изблещилото се магаре.
- Недей де! - хвана ръката му дядо Панчо. - Магаре е, но и то има душа, и то разбира. Я иди донеси от хамбара един кулен, белки би се помамил.
Още когато Марко се запъна, мургавото момченце Владко тревожно се заовърта край него и заедно с татко си ту сурово заподвиква, ту го запобутва с пръчката по ребрата.
Щом, обаче, в ушите му бръмнаха, като конски мухи, думите за лека на магарешкия инат, той бързо заскача към яхъра на съседите си.
Дядо Панчо седеше на трикракото столче пред казана и палеше отново лулата си, Камен пъхаше приведен над хамбара, когато Владко дотича с шепа конски мухи, приближи към смълчалия се Марко, пусна ги под опашката му и се отдръпна назад.
Марко веднага развъртя опашка за да прогони плъзналите мухи, затропа с копита, па вдигна уши, изрева и затича.
- Ха така, сине! - изправи се дядо Панчо с димяща лула.
- Брей! Че как така се премисли, сам си тръгна! - зачуди се Камен и с два-три скока застана пред скърцащия валс и запобутва с него зелените тръстикови стъбла.
Изведнъж, обаче, Марко се разскача, заудря лудо по стърката, докато най-сетне я изкърти, разкъса овързания с върви хамут, блъсна котела, подложен под валса, и със страшен рев хукна към улицата, където започна да се търкаля в пепелта.
Камен изгледа със свити вежди изпочупения валс, разкъсания хамут, продънения котел, па се спусна към прехласналия се от радост Владо.
- Чакай да видим, момче, ти затова ли се въртиш тъдява? - кресна той и ха да го сграбчи, но дядо Панчо се изправи като стълб насреща му, разпери ръце и отсече:
- Пшшшт! Ти си виновен! Кой дявол те караше да разправяш пред него, че конските мухи са лекът на магарешкия инат.
- А пък ти бе - обърна се той сепнато към Владо. - Няма ли за тебе деца да си играеш на улицата! Я да се махаш по-скоро от тука, докато не сме намерили лека и на твоите лудории!…
——————————
в. „Весело лято”, бр. 4, 5.07.1937 г.
