Йордан Каменов

Какво е той, Георги Стаматов (1869-1942 г.), днес в литературата? Смешно произнасяме името му - Ге Пе Стаматов. Превърнат е във важен герой на една от разновидностите на догмата - критически реалист.

И до ден днешен е такъв, щото и високоучените съчинения не знаят как да се отнасят с приетия термин за творчеството на група писатели.

И още не са открили как да нарекат ония хубави времена и да приемат, че писателите са в грях, тъй като тогаз не е имало какво да се критикува.

Но критическият реализъм може да се опъне и да сочи разказите „Пикник” и „Вестовой Димо”, дето офицерството - малко е да се каже, е направено на нищо.

Как така? Ще заяви високоученото, тези разкази са писани няма и десет години от саможертвените подвизи на офицерството по време на Сръбско-българската война. Ще излезе, че този писател е я лъжец, я е искал съвсем друго да каже, но малограмотното минало не е забелязало подтекста.

Какво разбира под критически реализъм догмата. Разбира несправедливо общество, изобразено с критицизъм и неподправено истинно с недостатъците си.

Изобразителят е несъмнено социално чувствителен, който откроява обикновено социално различни герои в противостоене или един герой, доведен до безизходица или друго сходно състояние от социалната действителност.

Общо взето жестокост, която смазва, отблъсква или не допуска слабия до някакъв просперитет.

Да, Г. Стаматов се занимава и с това. Разказът „Два таланта” сблъсква, по-точно разкрива веруюто на два противостоящи си социално типа, на двете крайности на възможно икономическо и социално поведение на героите.

Единият, преуспяващият, помитащ всичко и всекиго с лъжа, измама, безскрупулност, презрение, достига до самодоволно властване, до подчиняване и потискане на хората. Другият се реализира с таланта и труда на писател, с почтеността, с искрената и следвана от него проповед за морал и съвест.

Първият живее за днешния ден, за земния живот и благоденствие, разпростира се до там да отгледа с тази философия наследниците си.

Вторият постига успех, слава, живот на творенията си след себе си и за незнайно още колко поколения.

Но в самодоволните очи на господаря на деня той изглежда като потенциален негов слуга, маловажна подробност от непроменимия изграден от него обществен пейзаж.

Разказът е откровен диалог между двамата. Нещо като философски дебат, в който първият не прикрива с премълчаване, двусмислици и т. н. хищническата си същност, а вторият - своята убеденост в превъзходството на нравствеността.

Ето я важна писателска особеност на „критическия реалист” Г. Стаматов. Героите безжалостно се саморазголват, както дотогава това не е правено в българската проза.

Тук го вършат като носители на непримиримо противоположни ценности, на доброто и злото. Но Стаматов има и друг пласт на художественото сътворяване на саморазголването.

Някои от неговите герои в отделни разкази със съзнанието и/или с поведението си представляват трети типаж - на човека, който едновременно е носител и на доброто, и на злото.

Най-ярката такава творба е „За едно кътче на душата”. Героят води дневник, в който признава и се укорява за своята двойственост: у добродетелния член на обществото равноправно съжителства и друг - извършващ подлости и прикриващ измамно поведение.

Сюжетът е изграден върху намирането на този дневник от жена му и нейната и неговата реакция. И тези реакции бързо се менят в диапазона от доброто и злото: от прошка до гняв и ярост, от съчувствие и разбиране до негодувание и отчуждение.

Писателят има и трето лице - умее да създава герои с национална характерологична представителност. И да улавя важни обществено-поведенчески промени, представени в драматични двубои между избраници на минало и настояще.

В знаменателната си творба „В миша дупка” той е изобразил падението и обезличаването на сякаш вечните немалобройни български гости на държавната трапеза.

Чиновниците - обособени в новата ни история в каста, която е готова на всичко в името на своето оцеляване и на самодоволното присъствие и сигурност.

Двамата му герои-дребни чиновници са изправени пред уволнение заради предвиждани големи съкращения в държавата. Някак си оцеляват, но по време на опасността си мислят един за друг какви ли не гадости и си измислят какви ли не номера.

Оцеляването обаче ги сближава, а стремежът чиновническото безгрижие да не спира ги превръща в подобиея на хора, постоянно мълчащи от страх, при което и речникът им драстично обеднява.

Разказът „Малкият Содом” е неповторима художествена илюстрация на краха на възрожденската чистота на нравите и на готовността за служене на родината.

Героят Абаров, завърнал се след тригодишно пленничество през Първата световна война, открива една различна от предишните му представи България - на сметкаджийство, на алчност, на ниски страсти, на лесно приспособяване с безнравствени компромиси.

Самотен и неспособен да се впише в позорните за него нови национални елити, той се самоубива.

Вече можем да обобщим посочените особености на Стаматовите разкази: тяхната централна тема е изправянето на човека пред избора да се приспособи, за да оцелее, губейки човешките ценности, или да запази достойнството и честта си, макар и на висока цена. Често на цената на самоотнетия живот.

Това обяснява пристрастията на писателя към самоубийството на героите му - във „Вестовой Димо”, „Малкият Содом”, „Венски”.

Но в повечето случаи те приемат оцеляването и произтичащото от това саморазрушение. Ако предположим, че с водещата си тематика Стаматов критикува обществото, което непрекъснато възпроизвежда убийствени за морала и за живота ситуации, ще трябва да го обявим за критически реалист.

Но за писателя е важен човекът с неговите изпитания и решения. За него човекът е свят, вселена, която всеки трябва сам да управлява. Как?

Писателят не е лекар, та да изписва рецепти. Но това, което Стаматов още ни внушава е, че човекът е създание и на вечните ценности и избори и всякакво общество изглежда по-маловажно от него.

Някак естествен изглежда въпросът към моралния съдник Стаматов - как се съотнася биографията му към нравствената строгост на творбите. Георги Порфириевич Стаматов е бесарабски българин и е роден в град Тираспол.

На 13 години (през 1882 г.) родителите му се местят в освободена България. Почти не знае български, но след десетилетие той ще му стане родния писателски език. Завършва военно училище и за недълго слага офицерски пагони.

Оттам са му впечатленията за сюжетите на „Пикник” и „Вестовой Димо”. Разкази, в която за пръв и последен път излива сарказма си върху цяла общност. Не казвам това и не предлагам следващите факти, за да внушавам важността на преживяното за цялото му творчество. Нека всеки сам преценява.

Но не ще пропусна да обобщя, че през целия си живот Стаматов е бил подлаган на мъчителни избори и страдания. Обичаната му жена Вера се влюбва в социалдемократа Янко Сакъзов и една вечер той я отвежда в дома му.

Сетне дъщеря му, израснала без топли родителски грижи, се самоубива на 20 години. Стаматов не скършва глава пред никого. Не търси и никакви дивиденти - ордени, награди, почести, пенсия, от голямото си писателско дело.

Но не издържа и задълго се сприятелява с алкохола. Ала това не наврежда на писателския и човешкия му авторитет. Група млади белетристи го обявяват за свой учител в писането.

Той ги попарва през 1935 г., като обявява: „Чужд съм ви, чужди сте ми”. В свой спомен Светослав Минков разказва как с друг колега писател седнали на по чашка зад голямата витрина на заведение.

Станало им неприятно, че минувачите ги заглеждат и се преместили след думите на единия от тях: Ние да не сме Стаматов, че да пием на показ.

Не знам защо при всичко това днес не можем да изчистим името му от внушенията, че бил мизантроп, женомразец, вторачен в слабостите и греховете на всеки човек.

А той, завършилият право след офицерството си и станал задълго съдия, не е издал нито една смъртна присъда.

Дори и във времето, когато е бил военен съдия.

За жените пък е написал великолепното есе „Жените”. Бил е изключително грижлив към близките си.

Май все още не можем тачим независимия дух и тези, които с творбите си питат: А ти как реши в живота си съдбовния избор.