Николай Табаков

Имам стара астма, която чат-пат се обажда. Души ме, плаши ме, понякога се опитва да ме избута от живота.

А този път ме хвана в крачка - чак там, долу на пристанището, съвсем сам и съвсем на брега на Дунава.

Лошо е да си сам, когато не ти достига въздух. Опасно е, когато паниката те надмогва и стиска сърцето в юмрук. Страшно е, когато няма кой да помогне.

Със сигурност се клатех на ръба. На онзи, последния. Крачка - и оттатък. Крачка - и съм тук. На колко крачки има право човек в този живот?

Не са много, повярвайте.

Но в този миг си спомних - една приказка.

В нея, в приказката де, двама отивали на мелница, да си смелят житото. Гонели да хванат ранната утрин, за да не чакат на опашка.

Било лятна нощ, почти като сегашната, каруцата под тях скрибуцала, конят въздишал от мъка по звездите.

Единият мъж бил възрастен, под лунната светлина косите му сребреели. Другият бил млад - очичките му святкали насам-натам.

Пътят вървял през вековни гори, почти тилилейски. Короните на дърветата шумели от вятъра, нощна птица извикала “кой там”, бял язовец пресякъл пътя. Сенките се местели, пукнала съчка, нещо сякаш се промъквало през гората. Ау!

- Спокойно! - казал по-възрастният. - Ние сме бедни селяни, какво може да ни се случи?

- Не сме толкоз бедни! - възразил по-младият. - Всичко може да ни се случи!

И се оказал прав. Веднага след завоя ги чакала засада. Четиридесет (или там някъде) разбойници. До един облечени в зелени дрехи, все едно са Робин Худ и до един въоръжени.

Взели им каруцата с товара, взели им парите, а когато дошло време да ги натирят по пътя за дома, главатарят им нещо се досетил.

Ще ни издадат, рекъл, и пак ще ни подгонят войниците на граф Лилипуцли. Още вадя връхчета на стрели от задника си. Я по-добре да им прережем гърлата.

И ги прерязали.

(Единоначалието било задължително, както във всяка модерна държава).

Оставили ги на една полянка, цялата огряна от лунна светлина. Двамата си лежали кротко, кръвта им бавно изтичала, а над главите им гората пеела песента “Джулия, о, моя Джулия”.

Изведнъж песента секнала. Излязъл вихър и тъмни облаци скрили луната.

Насред полянката се спуснала като deus ex machina млада русоглава фея. Била толкова красива, че дърветата около полянката взели да се побутват с лакти. Била толкова неотразима, че храстите паднали по гръб.

Движенията й били съвършени, фигурата й била изваяна до последния микрон, носела на рамото си зелена камея, а камеята тайнствено проблясвала в тъмнината. Ах!

(Феята съвсем наскоро била назначена за закрилница на всички пътници, била нещо като “пътна полиция”, но понеже точно тази вечер имала час при фризьора си, малко закъсняла).

- Как сте, момчета? - запитала загрижено, гласът й прозвучал като шепот на славей, но отговор не получила.

Как да отговорят с тези прерязани гърла?

- Тези ги изтървахме! - констатирала тъжно феята. - Я по-добре да потърсим някой друг, дето по става за спасяване.

И отлетяла в нощта като нежна, светлосиня спирала.

Младият човек се разплакал. От очите му рукнали сълзи. Млад бил, мъчно му било за животеца. А старецът се ухилил до уши.

- Какво? - запитал с жестове синът му.

- Каква красива жена! - съобщил по същия начин бащата.

- Това ли е най-важното в момента? - възмутил се (с жестове) младежът.

- Че има ли друго? - запитал дъртият.

Ще прощавате, но ето такава приказка си спомних в онзи труден момент.

Веднага се почувствах по-добре. Открай време си падам по приказките и слава Богу! Поизправих се на пейката, за да видя има ли наистина нещо друго, толкова важно на този свят.

В краката ми реката Дунав светлееше. Над главата ми звездите се правеха на камбанки. Във въздуха се носеше аромат на лавандула.

Не, друго нямаше.