НЕСТИНАРКА
На стената в квартирата на студента по архитектура Иван, когото всички наричаха Гепи, висеше нахвърляна с креда скица върху парче картон. На нея беше изобразена млада жена, вдигнала молитвено ръцете си нагоре и облечена в дълга роба. Краката й бяха боси, а тялото й извито, сякаш тя танцуваше в екстаз.
Студентът я бе нахвърлил една сутрин, когато насън в съзнанието му бе изплувал образът на нестинарка, танцуваща върху нагорещени въглени. След това беше погледнал скицата и тя му се бе сторила сполучлива. По този начин нестинарката се озова на стената над леглото му.
Първият човек, който я забеляза бе състудентът му Пламен, на който всички викаха Пал. Беше минал през квартирата както обикновено късно сутринта.
- Браво, Гепи! - рече той. - Досущ като статуята на Величко Минеков в Пазарджик.
- Сигурен ли си? - попита приятелят му.
- Естествено - отвърна Пал. - Но при теб фигурата на нестинарката е доста по-експресивна. Защо питаш?
- Защото никога не съм ходил в Пазарджик - каза Гепи. - И въобще не съм подозирал, че там има някаква статуя на нестинарка.
- Стига, бе! - рече Пал. - Че как тогава си я нарисувал? Може да си я видял някое списание и после да си забравил. Изглежда съвсем същата като онази в Пазарджик.
- Още не съм склерозирал, че да забравя - възрази Гепи. - Колко бири си ударил от сутринта, Пал?
- Още не съм - отговори приятелят му. - Мислих да ги ударим заедно. Но какво излиза, по дяволите? Ти си нарисувал нестинарка, както си я представяш или си я сънувал, а тя е почти копие на статуята на Минеков, която никога не си виждал. Разправяй ги на старата ми шапка!
- И на старите ти кецове да го разправя, все тая - каза Гепи и запали цигара. - Като не вярваш, какво да те правя? Мисли, каквото щеш! Все ми е тая. Но аз тоя Минеков и през крив макарон не съм го виждал.
- Ще ми се да ти вярвам, Гепи - почеса се Пал. - Ама това значи да повярвам в чудеса. А аз съм атеист в това отношение.
Гепи само вдигна рамене:
- Е, ще излизаме ли? Дано има някоя нова изложба на „Шипка” 6…
Няколко години по-късно Гепи, вече станал архитект, се намираше в ателието на друг свой приятел - художника Николай. Беше донесъл със себе си една дебела талпа с кръгла форма от орех, предназначен за дърворезба. Носеше и папка със скици.
- Виж, Ники - каза той. - Смятах да направя нещо от това парче орех, но ми хрумна, че ти по-добре ще го направиш. Ще ти покажа и една скица на това, което възнамерявах да сътворя. Ако не ти хареса, ще се опитам сам. Бедата е, че напоследък съм доста зает, а тази дърворезба изисква време.
- Какъв хубав материал - погали Ники талпата с опитна ръка. - Прекрасен за работа, защото е еднороден, но е много твърд. Ще ми покажеш ли скицата?
Иван отвори папката и му подаде едно парче картон.
- Чудесно! - възкликна Ники. - Колко хубаво стилизирана птица! Ако ми позволиш да я изработя в моя стил, съм съгласен.
- Разбира се, че ще бъде в твоя стил, как иначе? Подарявам ти и скицата, и ореха, но ми обещай, че ще ми покажеш готовата работа.
- Благодаря ти, Ванка! - зарадва се приятелят му, които всъщност беше преподавател по изобразително изкуство в техникума „Заимов” в Сопот, както и прекрасен дърворезбар. Именно той беше запалил архитекта по това древно изкуство.
- Наистина прекрасно! - говореше Ники и гледаше ореховата талпа с възхищение. - Нямам търпение да започна. За да не съм неблагодарен, позволи ми и аз да ти подаря нещо!
- Няма нужда, приятелю - рече Гепи - Аз…
- Не ме прекъсвай, моля те! Преди време зърнах у вас една чудесна скица на нестинарка. Сещаш ли се?
- Да - отвърна архитектът. - Висеше над леглото ми в студентската квартира още в София. Но това е стара работа и сега сигурно се е залутала някъде из папките ми.
- Намери я! - рече Ники. - Защото искам да ти предложа нещо. Само за момент ме почакай!
Той стана и отиде в дъното на ателието, което всъщност беше преустроеното му мазе. След малко от там се чу шум от разместване и гласа на Ники:
- Ще дойдеш ли да ми помогнеш?
Гепи отиде при него и двамата успяха да измъкнат от струпаните материали една висока почти два метра и широка около половин метър талпа, която домъкнаха на светло. Облегнаха я на стената и Ники я посочи:
- Това е бяла мура. Чудесен материал за дърворезба, защото е еднородна без да е твърда. Лесна е за обработка, не е като ореха. Мисля, че е точно за твоята нестинарка.
Гепи се вгледа във високата повече от него талпа и се опита да си я представи като завършена дърворезба. Щеше да я изпълни като дълбок релеф по древногръцки маниер, все едно че фигурата излиза от дървото.
- Знаеш ли - каза той на Ники. - Не смятам да правя класическа дърворезба. По-скоро ще я интерпретирам в чисти, преливащи се форми, без орнаментика. Сякаш фигурата изплува от дървото, така си я представям.
- Интересна идея - замисли се Ники. - Май че вече я виждам…
- Едва ли… - каза приятелят му. - Но може да излезе нещо.
- Ще излезе, бъди сигурен! - потупа го рамото учителят по изобразително изкуство.
Неусетно, даже за самият него, работата по фигурата на нестинарката почти изцяло го погълна. Цели два дена той не излезе от ателието, макар че стаята, където работеше, едва ли би могла да се нарече ателие. Това беше собствената му спалня.
За хоризонтален статив използва голямата дървена маса в ъгъла, където постави длетата си. В спалнята той никога не рисуваше с маслени бои, защото миризмата им беше тежка, а картините съхнеха с дни. Затова пък обичаше мириса на дърво и прясно изработени дървени изделия.
След двата дни масата и подът около нея се оказаха затрупана със стърготини, които той побърза да почисти, защото всеки ден очакваше жена му да се върне от пленера по архитектура в Париж, в който участваше.
После подпря на стената високата талпа. Фигурата на нестинарката вече се очертаваше върху нея, подчертана от дълбокия релеф отстрани. Само лицето й още стоеше, маркирано с молив. Всъщност му предстоеше доста работа, но той усещаше, че е на прав път.
Неизвестно защо се сети какво бе казал Микеланджело за оня огромен мраморен блок, от който смяташе да извае своя Давид. Че статуята му е вътре и очаква да бъде освободена. Помисли си, че и неговата нестинарка се мъчи да изплува от дървото като езическа богиня. После се разсмя, развеселен от абсурдното сравнение между двете творби. Та бъдещата нестинарка стигаше едва до коляното на Давид….
Около месец по-късно при архитекта се появи неочаквано Ники, помъкнал нещо доста тежко и обемисто, опаковано в амбалажна хартия. Той се стовари на дивана в хола и внимателно подпря донесения вързоп до себе си.
- Уф! - въздъхна тежко учителят. - Този орех тежи майка си и баща си! Едва го домъкнах от колата дотук.
- Какъв орех? - не разбра отначало Гепи.
- Ей това дърво - посочи Ники вързопа. - Остава да ми кажеш, че не си го виждал. Та нали ти самият ми го подари…
Отначало приятелят му го погледна неразбиращо, но после лицето му се проясни:
- Боже, Ники! - рече той. - Да не би да си завършил птицата?
- Ами… горе-долу.
- Давай бързо да я разопаковаме! - потърка ръце архитектът. - Нямам търпение да я видя. Мислех, че ще ти отнеме повече време…
Двамата заразвързваха безкрайните въжета, с които бе пристегната дебелата, кръгла талпа и махнаха хартията, с която бе обвита. После Ники я подпря на стената и погледна приятеля си:
- Е, какво ще кажеш? Нали обещах да ти я покажа, когато я завърша?
Но Гепи не отговори. Той бе вперил поглед в дърворезбата и сякаш не вярваше на очите си. Никога досега не беше виждал такава съвършена изработка. Това бе произведение, изпълнено отчасти като дълбок релеф, но долната му издължена част преливаше в скулптура. Не беше само птица, а цяла приказка за раждането на живота, неговия полет към висините и сливането му със смъртта.
- Ти си гений! - можа само да отрони Гепи.
- Я, стига - рече Ники. - Но беше едновременно истинско предизвикателство и голямо удоволствие да я изработя. Направо не можех да се откъсна от нея, докато я завърша. Все пак мисля, че стана.
- Ако питаш мен, не само е станала, а си е цял шедьовър! - поклати глава архитектът - Нямам думи да ти опиша колко дълбоко ме разтърси.
- Не ме четкай толкова, че ще взема да ти повярвам - засмя се Ники. - Дървото се оказа адски твърдо и едва не си счупих длетата в него. Но си заслужаваше…
- И още как! - потвърди възторжено Гепи - Готова е за национална изложба на „Шипка” 6 или направо за парижкия Лувър.
- Е, тука вече прекали, приятелю - засмя се отново Ники - Но се радвам, че ти хареса. Голям зор видях, тъй като тая талпа са я отрязали почти до корена на ореха, а там дървото е най-твърдо. Все пак ми остана някое и друго здраво длето…
- Прекрасна работа! - каза Гепи. - Мисля, че трябва да я полеем.
- Друг път - рече Ники. - Сега бързам, че имам часове в Техникума.
- Не знам как да ти кажа, но имам една молба към теб, приятелю - сложи ръка на рамото му Гепи. - Нека птицата остане при мен за няколко дни. Тони се връща от пленера в Париж съвсем скоро. Искам да я види.
- Разбира се - съгласи се учителят. - Тъкмо няма да я мъкна обратно в колата. А с твоята нестинарка какво става?
- Само съм я започнал.
- Мога ли да й хвърля едно око?
- Може, но предпочитам да не го правиш. Аз съм още в началото и даже не знам какво ще стане по-нататък…
- Разбирам, но ти не се тревожи. Никога не се знае.
- Яд ме е , че нямам много време за нея.
- Е, това е да си главен архитект на цяла община. Сигурен съм, че ще намериш.
- Кой знае… - каза Гепи.
Няколко дни по-късно неочаквано го посети адвокат Кочев.
- Надявам се, че не преча? - каза той и му връчи две бутилки от легендарното си вино. - Няма да повярваш, но ми се досвири на китара с теб.
- Винаги си добре дошъл, приятелю - прегърна го Гепи. - А за виното нямам думи. Нали лично аз го кръстих „Красиво вино”, защото прави светът по-красив. Сядай! Сега ще донеса чашите и китарите.
- А жена ти къде е?
- Още не се е върнала от пленера в Париж. Чакам я тия дни да си дойде. Така че трябва да минем без женски грижи и внимание.
- Значи оставаме „Коч-компания” както би се изразил моя уважаем приятел Жулиен Сорел - обобщи ситуацията адвокат Кочев.
- Абе, ти кога ще ме запознаеш с твоя легендарен приятел? Да не е само легенда? - попита Гепи. - Все той ти е в устата…
- Все някога ще имаш тая чест - отвърна неопределено адвокатът. - Но какво виждам там?
Той беше вперил поглед в една дърворезба, сложена в нишата на библиотеката, покриваща цялата дълга стена на хола. Самата библиотека бе изработена по проект на архитекта и включваше разнообразни вертикални и хоризонтални сектори за голям телевизор и различни по големина книги, картини, малки скулптури и дори вази с цветя.
- А, това е стара работа - махна с ръка Гепи. - Беше предназначена за баща ми, но така и не му я занесох. Вече съм му подарил достатъчно. Този образ там е моя милост, само че в гръб. Както виждаш, в ръцете си стискам цвете, за да не си помисли, че е отгледал неблагодарен син.
- Не знаех, че се занимаваш и с дърворезба - учуди се приятелят му - Изглежда си пълен с изненади. Имаш ли още такива работи?
- Повечето съм ги раздал - отвърна Гепи. - Но мога да ти покажа с какво започнах, ако ти е интересно.
- Любопитен съм - каза Кочев.
Архитектът отиде до библиотеката, взе една лула и му я подаде. Главата й бе оформена като мъж с развети коси, вперил поглед към хоризонта.
- Издялках я с едно джобно ножче още в казармата - рече той. - И сега си я пазя като спомен. Нарочно не съм я пробил, за да не пуши никой с нея.
- Харесва ми - каза адвокат Кочев, като я въртеше в ръцете си. - Че как си успял само с едно джобно ножче?
- Просто реших да опитам - обясни Гепи. - А и нямах други инструменти. Само мерак и постоянство, както древните ескимоси са дълбали моржовите зъби.
- Браво! - върна му я Кочев. - Направо съм изумен.
- Е, наздраве тогава! - вдигна чаша архитектът. - Нека се чукнем с твоето красиво вино. После може да посвирим за разнообразие…
- А сега правиш ли нещо? - попита след малко адвокатът.
- Почнал съм една нестинарка - отвърна Гепи. - Но не мога да я донеса . В спалнята е. Плюс това съм я зачислил към неподвижната мебел.
- Защо?
- Ела и ще видиш!
Двамата влязоха в спалнята и Гепи посочи голямата мура, подпряна на стената.
- Виждаш ли сега защо не мога да я донеса в хола? - каза той. - Тежи поне петдесет килограма. Това е бяла мура, най-хубавото дърво за дърворезба. Подарък ми е от моя учител в тоя занаят. Името му е Николай Зидаров и е художник от Сопот.
- Познавам го - рече Кочев. - Но дърворезбата е твоя, нали?
- От него беше само идеята и дървото. Правя я по една моя стара скица от студентските години. Но както виждаш, още съм в началото. За да стане това, което искам, има още много работа. За съжаление, рядко мога да отделя време…
Но адвокатът не откъсваше очи от мурата. Накрая каза:
- Не съм подозирал колко красота може да има в парче дърво. Малко е да се каже, че съм поразен! Сякаш откривам цял един свят. И като се познавам, още от утре започвам да се уча.
- На какво, приятелю? - учуди се Гепи. - Ти нали си вече адвокат?
- А пък ти си архитект, а виж какви чудеса правиш…
- Е, занимавам се, когато имам време, но чудеса е силно казано.
- Дано не се изсилвам, но и аз искам да се занимавам с това изкуство или поне да се опитам - погледна го адвокатът. - Миналата година ми беше учител по английски, а сега искам да те помоля да ми станеш учител по дърворезба! И съм абсолютно сериозен.
- Какво те прихвана изведнъж, за бога! - учуди се Гепи - А какво ще каже за това уважаемият ти приятел Жулиен Сорел? Може да не е съгласен.
- Не ме интересува! - отсече адвокат Кочев - Само ми кажи какви длета трябва да си купя?
