КРАСИВО ВИНО
Адвокат Кочев постави длетото на бюрото пред себе се и огледа красивата извивка около лозовото листо, което току-що беше направил. Той издуха стърготините и прокара пръсти по нареза. Беше достатъчно гладък и дълбок. Оставаше му само да довърши дърворезбата върху черничевата плочка по края. Тя беше предназначена за предната част на скрина в неговата работилница, която той наричаше „Арбайт цимър” на немски. Всъщност „работилница” едва ли подхождаше за име на малката стаичка, долепена до блока, в който живееше с госпожа Захаринка и двете си дъщери. Повече приличаше на уютен кабинет. Всички мебели в него бяха покрити с изненадващо красиви дърворезби, който бе сътворил лично. Върху бюрото му имаше отворен лаптоп, настолна лампа с подвижно рамо и малка стерео - уредба за касети и дискове.
Адвокат Кочев беше солиден мъж на около петдесет години и рядко някой можеше да го види без костюм и вратовръзка. Имаше късо подстригана прическа без следи от оплешивяване, високо чело, засмени очи и гладко обръсната физиономия. Странният му навик да се занимава с художествена дърворезба дължеше на приятеля си арх. Н, с който се запозна преди около две години. Срещата им се състоя в Районния съд на гр. Карлово, когато един късен следобед се отби в кабинета на председателя на съда Асен Гаджев.
При него, от другата страна на бюрото му, се бе настанил един младеж с дълга коса, с който съдията коментираше нещо.
- Заповядай, господин Кочев! - покани го съдията, също младо момче на около двадесет и осем години. - Запознай се с главния архитект на Общината! Тъкмо обсъждахме евентуалното разширение на сградата на съда. Иван има някои интересни идеи. С него се познаваме доста отдавна, всъщност и двамата започнахме заедно работа в Карлово след следването в София.
- Много ми е приятно! - изправи се седналото момче, горе-долу на възрастта на Гаджев. - Слушал съм интересни работи за Вас.
- На мен също ми е приятно, господин архитект! - здрависа се с неподражаемо достойнство адвокат Кочев.
- Впрочем, ние почти приключихме - каза съдията. - Какво ще кажете за едно кафе? Мими!
На вратата се показа младата му секретарка.
- Донеси, моля те, две кафета и една кола! И засега не пускай никой при мен. Имам важен разговор.
- Не се учудвайте на поръчката ми, драги адвокате! - усмихна се съдията Гаджев след като секретарката излезе. - Двете кафета са за нас. Архитектът кафе не пие.
- Въобще ли? - учуди се адвокатът.
- Ако съм честен, през живота си съм пил само едно кафе и то при екстремни обстоятелства - поклати глава Иван, както го нарече председателят. - Ако ви е интересно, ще ви разкажа…
- Кажи му, Ванка! - обади се съдия Гаджев. - Нека види, че има и други чешити на тая земя освен него.
- Всъщност, това не е нищо особено - рече архитектът. - Когато бях студент, в края на семестрите се налагаше да чертаем доста проекти. Като истински българи, аз и няколко колеги отлагахме тая работа за последния момент. Така че нощта, в която изпих историческото кафе, беше третата подред над чертожните дъски, почти без сън и почивка. Очите ми сами се затваряха. Но се налагаше да работим, защото на сутринта проектите трябваше да бъдат предадени. Колегите ми постоянно се наливаха с кафета с изключение на мен. Но в един момент всички дружно решиха, че и аз трябва да се ободря. По думите им щях веднага да се ококоря като младенец и цялата ми умора ще изчезне, ако изпия едно кафе. Не знам защо се съгласих. Наляха ми направо конска доза в една голяма чаша и аз го изпих наведнъж като лекарство. Изведнъж така ми се приспа, че не помня какво и как съм чертал и какво всъщност съм предал на сутринта…
- Браво! - възхити се адвокат Кочев - Както казваше моя приятел Жулиен Сорел, животът винаги те изненадва отзад.
Всички се разсмяха, а председателят измъкна отнякъде бутилка коняк.
- Всъщност, господа - каза той - чак сега забелязах, че работният ден почти е свършил. Така че заслужаваме малка почивка. Впрочем, драги колега Кочев, неволно чух за малкия ти спор с прокурор Гочев. Би ли ни осветил за подробностите? Мисля, че и на Ванката ще му бъде интересно.
Адвокат Кочев се усмихна широко и с това като че ли се подмлади.
- Забележителен човек е прокурор Гочев! - възкликна той. - Само че името му е малко сбъркано.
- Защо? - полюбопитства архитектът.
- Защото постоянно го бъркат с моето - заяви неподражаемо адвокатът - За което той лично ми се оплака. Затова се наложи да го успокоя.
- Драги колега! - рекох му аз. - За това аз нямам никаква вина. Както впрочем и Вие. Дълбоко съжалявам, че хората изпадат в такава заблуда! Според мен е абсурд да се сбъркат двете имена. Едното символизира мъжката сила, а другото - мъжката слабост, което е точно обратното.
- Как така? - пита той.
- Забележете, драги - обяснявам му аз - Моето име започва с буквата „К”, а Вашето с буквата „Г”. Не е ли ясно?
Слушателите му дружно се избухнаха в смях.
- Наздраве за имената! - вдигна чашата си съдия Гаджев.
- И как… как реагира той на това предизвикателство? - попита архитектът, клатейки невярващо глава.
- От тогава не ми говори - рече важно адвокат Кочев - Както би се изразил моя уважаван приятел Жулиен Сорел „Сложи си тенекия на задника”…
- Ама ти се бил голям чешит, драги адвокате! - извика възторжено младият архитект . - Подозирам, че имаш и други скрити таланти.
- Свири сърцераздирателно на китара - обади се председателят Гаджев. - И пее стари романси.
- Боже Господи! - възкликна Иван - Какво съвпадение! Аз също свиря на китара. Ще бъде чудесно, ако някога посвирим заедно.
След тази среща адвокат Кочев покани младия архитект в своята „Арбайт цимър”. Това само по себе си беше доказателство, че той го харесва. Много малко хора имаха честта да я посетят. По това време кабинетът му имаше съвсем обикновен вид. Но за учудване на Иван, те не се застояха дълго там. Кочев го заведе в своята „Шуле цимър”. Това се оказа още по-малко стаичка, долепена до кабинета. В нея гореше едно кюмбе и тъй като навън беше зима, това изненада приятно архитекта. Двамата се разположиха на малката масичка до прозореца близо до печката. И Кочев го попита дали обича вино. Младежът някак притеснено каза, че за съжаление не обича.
- Това трябва да се поправи - намигна му дружески достолепният мъж.
- Едва ли - поклати глава Иван - На мен виното ми е кисело. И бялото, и червеното. Предпочитам водка.
Адвокатът мълчаливо извади едно неразпечатано шише с водка и го сложи на масата. После го погледна.
- Имам една молба към теб - каза неочаквано той.
- Разбира се - отвърна архитектът. - Мисля, че вече сме приятели. Или греша?
- Напротив, млади момко - усмихна се мосю Кочев. - Двамата с теб общуваме забележително добре, при все че съм доста по-възрастен.
- Това няма значение за мен - увери го архитектът - По-скоро се радвам. Но каква е молбата все пак?
- Ще ти сипя чаша бяло вино от моята изба. Моля те, не ме прекъсвай! Ако не ти хареса, водката е пред теб. Нали ще ми направиш това малко удоволствие?
- Естествено - съгласи се Иван. - Но не очаквай чудеса…
- Очаквам само да бъдеш искрен - отвърна адвокат Кочев и изчезна.
След малко се върна с една малка каничка и чаша за вино. Той внимателно сипа виното в чашата и го погледна. Архитектът се усмихна и отпи бавно от нея. След първата глътка не каза нищо, но отпи пак, този път по-дълго. Виното се разля в него като неочакван балсам и той постепенно осъзна, че по-хубаво питие никога не е вкусвал.
- Какво е това? - попита невярващо младият човек.
- Това, синко, е едно от десетте вида вина, които правя всяка година
Иван отново вдигна чашата и този път я изпразни цялата.
- Това не е вино! - каза неочаквано той.
- Това е истинско вино, моето момче - отвърна усмихнат адвокатът. - Всяко зрънце грозде е обработено специално от моите ръце. Но рецептата е тайна.
- Тогава ти си вълшебник - възхити се искрено архитектът. - Махни тая водка, че не мога да я гледам!
- В такъв случай ще донеса цяло буренце - засмя се Кочев.
- Това не е вино! - повтори Иван - Тоест, вино е, но е….красиво. Защото прави светът по-красив. Знаеш ли, чувствам се сякаш слушам последното ноктюрно на Шопен, а то е наистина нещо невероятно.
- Е, благодаря, кръстнико! - каза адвокат Кочев. - Мисля, че името му подхожда.
- Нима? - учуди се архитектът. - И какво е то?
- „Красиво вино” - чукна се с него майсторът. - То ще бъде нашата тайна. Но мисля, че още много неща можем да направим заедно…
И те наистина направиха.
Но това е вече друга история…
Единственото нещо, което не се промени с годините беше, че архитектът и до днес не обича кафето…
