Денис Олегов

КРЪГОВРАТ НА СИРОТАТА

I.
Сираци ли пристигаме в света,
сковани от усещане за смъртност?
Нашепване на тялото ни мръсно
ни вдъхва изначалната тъга.
Пресъхнали, преди да полетим,
заспиваме край извора безмълвни.
Проляли ненавреме кърви
прегръщаме арктически звезди.
Останали в чистилището кално
разтваряме се… като смешен дим.
Измама е, към което се стремим,
но прах ли е каквото е живяно?

II.
Но прах ли е каквото е живяно?
Тук няма я градината от детство,
а стъпки към желаното небесно,
естествено рушат ни като вятър.
Прогонени от сенките за вечност
ще бродим в голотата на инстинкта,
където неузрели ще поникват
отсъствия в тъгата по човека.
Зарастване на вкоренени рани
е щит срещу битийната ръжда.
Но стъпим ли на прага на дъжда
и времето ще бъде овладяно.

III.
И времето ще бъде овладяно.
Какво е време в дирите на нищото?
Заблудата за граници разнищвам
и в кода-кръговрат се вдявам.
С поредици от дишане и тлеене
вселената не може да приключи.
Водата на самотния ми ручей
се влива във космическо трептене.
На пътя неизбежната врата
от лоното на въздуха откъртвам.
Сковани от усещане за смъртност,
сираци ли пристигаме в света?

***
Наужким всичко съществува
и няма нищо за избиране.
Аз имам много да тъгувам
и много пъти да умирам.
Несвършен път с начална точка
във всяко вдишване. Товар е
пътуването - крехка почва.
А истината е страдание.
И твърде късно все се съмват
слънчасалите ни фантазии.
Итака е нещастен сън на
недоразвитото съзнание.
Неучени в живота бродим,
изгарят пламъци-години.
Едни несъвършени хора
сред илюзорните родини.
Сънят лекува всяка жажда
от грешен пилигримски вятър.
В нощта отново ще се раждам
аз, гостенинът на земята.

***
Кръвта издъхва и животът ми се съкращава.
Пресъхна моят дъжд и аз в земята заминавам.

Лекарство за смъртта си не трябва да очаквам.
Устата ми отпива билето на мрака.

Отдавна лумнаха пожарите на очните планети,
а въздухът се свърши и потъват бреговете.

Не мога болката да срежа, щом на спомените ножът
изсича черно було от тънката ми кожа.

Към слънцето не ще повдигна счупената шия.
Нима раздраната душа ще има как да се зашие?

Умът ще спре, ще скъсам хлабавите връзки.
Тъй скоро над трупа ми се ще вдигне кръстът.

О, колко е наивно да искаш да си вечен.
Живях през вековете, но моят миг изтече.

И нека други бродят през празната ми нива.
В леглото на пръстта от злото ще почивам.

Сърдечният ми мускул сега от скръб се пръска.
Едва поемаш дъх… и става много късно.

МОНОЛОГ НА ГОРСКИЯ ЧОВЕК

Ще оставя закратко живота, ще затворя очите -
под товара от скръб ще поискам почивка.

Умът ми нека да пусне всички думи невнятни
по реката от време като прах необятен.

Ръцете нека разтворят наранените шепи -
в монотонната нощ всеки сън да е пепел.

Щом душата е вечна, светлина ще посея
и в нощта ще се раждам, и в нощта ще живея.

Аз прегръщам зората като крехка отмора -
нека бавно във нея грехът се разтвори.

Да възкръсне денят, за да тръгна по брода,
като горската сянка нека дишам свободно.

Нека в камъка счупя на омразата меча,
да не търся Човека, а да искам човечност.

***
Какво остава, щом от въздух сме градили
съня си обетован в ръждивите години?

Нима посятото ще бъде пощадено
в потока на напразното ни време?

Или, когато на върха се покатерим,
ще се снишим сломени от неверие?

Поискали различното от плявата,
съмненията в нас се спотаяват.

ВТОРО ОПРАВДАНИЕ ЗА СЪЩЕСТВУВАНЕ

Ще дойде времето, когато
и аз ще стана на трева.
Ще се завърна в необята -
човешкото ще извървя.

И както засадено цвете
протяга се за светлина,
така сред ледени планети
ще търся космос-същина.

Очаквам нова атмосфера -
(делят се всичките числа)
до клетка проста съразмерно
аз спомените ще смаля.

Назад светлинните години
препускат трескаво над мен.
По пътя на съдбовно вино
калта отричам сътворен.

Човекът ражда се еони
за дъх в секундния порой.
А всичките епохи гонят
от него вечния покой.

Ще дойде времето. И леко
тревата ще съм съзерцал.
А горе млечните пътеки
ще кърмят звездните деца.