Змей Горянин

Даскал Илия Белковски бе намерил кученцето още слепичко на брега на реката, захвърлено от лоши деца. Той го прибра, изми калната му козина и побърза да му налее мляко в една паничка.

Малкото животно не можеше да лочи, задавяше се и смешно кихаше. А после се научи. И толкова лакомо започна да се храни, че за две седмици отрасна и стана едро пале, което с гърлестия си лай плашеше всички деца из махалата.

А Балкан - тъй даскал Илия бе нарекъл кучето си - беше добро и кротко животно, обичаше да играе с децата, да плува из топлата вода на Осъма и да извършва дребни поръчки, на което го беше научил господарят му.

*
Пред страноприемницата на Иван Марковски седяха трима от първенците на Троян и пиеха сутрешното си кафе.

Утрото беше необикновено топло за края на септември. Беше празник и по улиците на градеца нямаше никакво движение. Само няколко чевръсти невести метяха калдъръма пред пътните порти и разговаряха.

Разговаряха и тримата ранни посетители на кафенето. И разговорът беше такъв, че даскал Илия трябваше да напъва всичките си сили, за да се покаже равнодушен.

- Аз ако го пипна, - заканваше се каймакаминът и свиваше юмрук, - няма да го пратя при кадията в Ловеч, ами ей тука ще го обеся! На онази върба…

Третият събеседник беше чорбаджията на Троян хаджи Станчо, богат търговец и мъдър човек. На думите на каймакамина, той повдигна рамене:

- Не се хваща лесно такъв човек, Али ага. Нали знаеш, колко набедени сиромаси отидоха в затвора вместо него ? Да е някой човек или много висок, или много низък - лесно ще е. Да има някакъв белег - пак ще е лесно. А пък той? Не можеш да го различиш от мирните хора: ръстът му среден, очите му сини, косите му руси. Като него сто хиляди души има…

- Там е злото! - възкликна каймакаминът. - Гледаш хората и мислиш, може да е този, или този, или онзи. А бунтовникът си ходи от град на град, от село на село и сее размирици…

Хаджи Станчо не беше член на революционния комитет в Троян, но носеше честно българско сърце и не му се искаше властта да залови апостола Левски, за когото вече говореха всички в България.

- Мисля си и друго нещо, Али ага. Да не би властта напразно да се безпокои. Може би няма никакви комити, а злосторници клеветят мирните хора, за да могат да ги преследват.

На стола на даскал Илия сякаш имаше тръни. Тъй много го измъчваше разговорът.

В този миг Балкан, който дотогава лежеше спокойно до стола на господаря си, скочи и тънко излая.

От ловчанския път се зададе един конник. Пред кафенето той леко скочи от коня, подаде поводите на ратайчето и усмихнат приближи тримата първенци.

Беше млад мъж, облечен в богати дрехи, с ален фес и скъп сребърен камшик.

Той поздрави най-напред каймакамина, сетне хаджи Станча, сетне даскал Илия. Последният беше пребледнял като смъртник.

- По каква работа сте тръгнали из нашия край? - запита каймакаминът и изпитателно загледа новодошлия.

- По търговия, - отвърна последният и тъй прямо погледна турчина, че последният се смути. - Търгувам с кожи. Изпращам преработени кожи в Египет и Сирия.

- В Пловдив ли е дюкянът ви?

- Не, ефендим. В Цариград. Трима братя сме. Братя хаджи Иванови. Аз съм най-малкият - Васил х. Иванов.

Каймакаминът се позамисли. Бунтовникът, когото търсеха всички турски чиновници, също се казваше Васил Иванов. Само че този беше хаджи Иванов. А пък и ръстът му беше среден, и очите сини, и косите руси.. .

- Имате ли тескере, господин хаджи Иванов?

- Разбира се ефенди? Може ли човек да ходи по търговия без тескере?*) - и търговецът бавно почна да дири във вътрешния джоб на сетрето си.

Даскал Илия от бял беше станал синьо-зелен. Без да го забележи каймакаминът той се наведе, сякаш да почисти една сламчица от панталона си, и нещо като че ли пошушна на кучето си.

Преди цариградчанинът да извади десница от пазвата си, Балкан с диво ръмжене се хвърли отгоре му и го захапа за лявата ръка.

Всички скочиха мигом. Каймакаминът вдигна тоягата си и замахна, ала кучето бързо се изви и побягна.

- Виж каква беда стана!… - поклати глава турчинът.

- Чудно, - промълви даскал Илия. - Балкан никога не хапе.

После продължи живо:

- Господине, елате у дома да превържа ръката ви. Моето куче ви захапа, аз съм длъжен да се погрижа за вас.

*
- Лошо куче, - възкликна търговецът, когато влезе в стаята на даскала.

- Лошо ли? Ти се благодари, че те захапа.

- Защо?

- Дяконе, дяконе! - поклати глава даскал Илия. - Аз изтръпнах, като ти поиска каймакаминът тескере. Преди да дойдеш, ние приказвахме за тебе… Тогава… накарах Балкан да те захапе.

- Ти ли го накара? - почуди се търговецът, който беше сам дякон Левски.

- Аз, за да ти дам време да се опомниш. Нали знам, че идваш в Троян да ти фалшифицирам тескере. Разбрах, че в джеба ти няма нищо…

- Ба, - засмя се Левски. - Ти прощавай, приятелю, ама нищо не си знаел. Във вътрешния джеб на сетрето си имам последна мода австрийски пищов с пет куршума на барабана. Разбира се, по-добре, че не стана нужда да го употребя. Затова трябва да поблагодаря на твоя Балкан.

И той с благодарност погали рунтавата глава на умното животно.

След обед „цариградският търговец” се яви пред троянския каймакамин да му представи тескерето си, което даскал Илия Белковски му бе майсторски изготвил още отпреди десетина дни.

*) Тескере - лична карта, открит лист.

Бележка на автора. Тази година се навършват 100 години от раждането на даскал Илия поп Киряков Белковски, роден на 25 януари (6 февруари) 1847 год. в с. Устово, Смолянско. Получил добро образование, той се отдал на учителска дейност, която го довела от Родопите до Балкана. Учителствайки в Троян, той се срещнал с Левски, комуто станал ревностен помагач и сподвижник. Даскал Илия доживял Освобождението и заемал висши държавни служби. Разказът, който предаваме, е истинска случка.

——————————

сп. „Детски живот”, г. 16, бр. 4, 1946-1947 г. Подписано: Камен Къщов