Из новата поетична книга на Павлина Павлова „Майка България” -
- стихове за свободата

Чрез моите книги искам да допринеса за съживяване на националното ни самочувствие. Крайно време е да се сложи край на материалната и духовна нищета, която е обхванала по-голямата част от народа ни, а духовната пълзи чак до върховете на властта. Отдавна вярата в светлото ни бъдеще е стъпкана в калта, безправието вилнее навред. Шепа родоотстъпници разпродават под формата на приватизация, станала синоним на узаконена кражба, най-печелившите активи на държавата, а така затъваме още по-надолу сред нищетата. Време е за събуждане!

Павлина Павлова

————————————–

МОЯ БЪЛГАРИЙО!

Златна моя Българийо - лете пшеничено руса.
Есен с туптящо сърце - с грозде, замайващо вкусно.
Зиме - принцеса добра - топло завива земята.
Пролет - градина с цветя - пак се завръщат ятата.

Дунав и Черно море като сестри те прегръщат,
а планините навред свойта прохлада разгръщат.
Бързат реки, покрай тях малки поточета тичат.
И в долини, в равнини ражда земята обична.

Моя родино, за теб колко юнаци умряха?
Легнаха те във пръстта, с твоята хубост се сляха.
Хилядолетен народ следва съдбата нелека
и към звездите дори търси, прокарва пътека.

Този най-истински Рай нека любов го изпълва,
нека дечица-слънца като цветенца покълват.
Моят безсмъртен народ нека живее щастливо.
Горди жени и мъже винаги в теб да са живи!

РОДИНАТА

Родината за теб какво е? Тя не е ли
най-първо маминият глас, усмивка, топлота…
И песните, в които има птичи трели…
И мигове, когато те владее радостта…

Родината за теб какво е? Тя не е ли
ръцете таткови - изчезва бързо всеки страх.
Бащите ни разказват за дедите смели
и ни подсказват да живеем също като тях.

Родината за теб какво е? Тя не е ли
онази шепа пръст в акакията на царе?
Безброй мъже смъртта в очите са видели
и всеки гинел в устрем чуждата войска да спре.

Родината е място свято и свещено.
Под късчето небе трепти трибагреник-крило.
И нека бъде тя като огромна сцена,
където мир, любов и смях са вечно колело.

В ИМЕТО НА ИДЕАЛИТЕ

Кога изчезнаха безследно всички идеали,
които нашите деди ни завещаха?
Достойнство, чест, отечество светини бяха.
Днес само разговорът за пари слуха ни гали.

Предателите са сега на почит - разпродават
Заводи, комбинати и дори земята!
С безброй животи е платена свободата,
която векове в наследство ни се препредава.

И заживяхме в нищета, в безпътица и хаос,
усещаме как нихилизмът ни превзема.
Додето чужденци ни грабят - дълга тема -
стенанията на народа глъхнат все нахалост.

Ала лъвът балкански някой ден ще се пробуди,
ще тръсне грива и ще ревне страховито.
Тогава ще спасим от хищни апетити
отечеството свидно. Просто ще се случи чудо.

Когато гневните тълпи по улици, площади
развеят българското знаме и запеят,
погубените идеали ще изгреят,
а за предателите - никаква пощада!

ДА СИ ВЪРНЕМ ЖИВОТА!

За такъв ли живот си мечтаехме в детството? Не!
Бяхме малки, невинни. Пришпорвахме свойте коне.
Този свят бе красив и вълнуващ, създаден за нас.
Щом пораснем, ще тръгнем по пътища с верен компас.

Космонавт и учител, строител и астрофизик -
всеки в свойте представи растеше прочут и велик.
Но настъпи промяна голяма в света и при нас.
Вече само парите над всичко издигаха глас.

Кандидат-космонавтът на Запад реши - отлетя.
Скоро спря да ни пише и дружбата наша изтля.
А учителят, двойка написал на мутренски син,
и пребит бе до смърт една нощ. Вечна памет. Амин!

Архитектът-строител изглежда извади късмет.
Проектира богатите къщи и всичко е в ред.
Аз така и не станах мечтания астрофизик -
на пазара продавам - нещастен, отчаян циник.

Как допуснахме хора случайни да бъдат на власт?
Хем крадат, хем ни водят към пропаст, а ние сме пас.
За такъв ли живот си мечтаехме в детството? Не!
Днес сме жалките роби, поставени на колене.

Демокрация сбъркана: тичаш, изпънал хомот.
Идиот ли си? Бързаш с усмивка към свой ешафод.
Нямаш време за спомени, нямаш - за нови мечти.
В огледалото вглеждаш се, питаш: това ли си ти?

В тези тъжни очи е удавено твоето „аз”,
там, на дъното нейде, е малкият храбър фантаст.
Но додето си жив още можеш да бъдеш щастлив.
Помисли за децата, които са в свят уродлив.

Грабвай знаме, бори се за свойто достойнство и чест.
Няма друг път, по който да дойде очакван прогрес.
И дори да загинеш, героят възкръсва - помни,
си живял ненапразно, глава за последно вдигни.

Хайде, братя, настъпва за всички решителен щурм.
Да прогоним продажни предатели, хора без ум.
Да запретнем ръкави, държавата да възродим
и да слушаме, гордо изправени, нашия химн.

КЛЕТВА ЗА БЪЛГАРИЯ

Земята ни е част от Райската градина -
природата е благодатно несравнима.
По изгрев лете слънце бисери събира,
а песните на птиците отвред извират.

От изток Черното море брега й мие
и мами ни друг свят магиен да открием.
От север Дунава прегръща я безмълвен,
преди водите му морето да погълне.

Балканът е гръбнакът, патил и препатил -
убежище е бил като добър приятел.
Родопа, Рила, Пирин - планини омайни -
история вековна с кръв, с победи, с тайни.

Надлъж и шир полята плодородни в нея
я позлатяват с жито… Искам да запея
за племето ни с минало хилядолетно,
което чезне по далечните гурбети;

за майки и бащи, които тихо гаснат,
а после къщите им със гора обрастват;
за мъртвите села от картите предишни;
за хората на възраст, станали излишни…

Ала сърцето плаче и сълзи горещи
потичат за живота, не за разни вещи.
И затова със гняв изричам клетва важна:
ВИНОВНИТЕ ЗА ВСИЧКО БОГ ДА ГИ НАКАЖЕ!

НАРОДЕ МОЙ

Не рухвай сред безпътицата страшна,
народе български, народе мой.
Оказа се затънал в блатна каша:
отчаян, беден, болен, но герой.

Година след година оцеляваш,
загледан в бъдеще като мираж.
Мнозина не издържат, ти - оставаш,
народе български, народе наш.

Щом пътят във безпътица прерасна,
осъмнахме с ограбени души.
България, Родината прекрасна,
не прави опит да ни утеши.

Роптаем, но напразно - горе никой
не чува тътен мощен на вулкан.
Клокочи лавата, преди да бликне
във миг незнаен, миг на огнен плам.

Дори в съня ме стряска и ме буди:
проспах живота сложен, но сега
ще бъда в първите редици луди.
Търпяхме! Днес кажете: ДОКОГА?!