Йордан Каменов

Добре е, когато обявените псевдоними отговарят на адреса си. Особено във времена на епидемично увлечение по преименуване с ново звучно прозвище.

В рамките на едно десетилетие новопокръстените в литературата Яворов, Росен, Лилиев, Ясенов се сдобиват с нова премяна. И оправдават усилията и закрилата на кръстителите си.

Та и днес никой не пита какви са родовите им имена. Кръстник на Лилиев е Георги Бакалов. А псевдонимът на Николай Михайлов (1885-1960 г.) му приляга като същинско фамилно име. Заради цветето, символ на нежност, чистота и съвършенство.

И без значение е, че кръстникът, решил да бъде и настойчив идеологически настойник, ще нарече поезията на избраника си мъртва. Името остава неизменно сполучливо.

И други обществени говорители са се отрекли от първоначалната любов към Лилиев. Без да е вярно, вменяват това и на Гео Милев. Та той определя лириката му като четвърти етап и завършек на дотогавашното развитие на българската поезия.

Другите три етапа са Вазов, Пенчо Славейков и Яворов. И това признание стига. Макар то да продължава с още: „Чрез Лилиев българската поезия стана инструмент, способен да изрази всичко.”

Вярно, че допълва и с: „…инструмент, който лесно се употребява; механизъм, който сам действа.”

И още: „Кръгът на неговите емоции е ограничен…, така че богатството от мотиви се заменя с богатство от чисто формални, прозодични и езикови вариации.”

Всъщност и тук ще се съгласим с Гео Милев, отбелязвайки, че той представя констатацията си за извод.

Още на жизненото поприще в средата Лилиев е признат, включително и с оспорването си. Но дори и такова рядко чудо у нас е съпроводено със съмнителна етикеция.

Нея я употребяваме, не за да разберем и обясним автора, а за да облекчим себе си в неспособността да мислим. (От общото етикиране се разграничават Иван Мешеков, автор на книга за Лилиев в 1937 г., и - както видяхме, Гео Милев.)

Дотолкова се е натрапило определението символист, че като споменем поета, то автоматично се прикачва към името. А като кажем български символизъм, възникналият списък започва след Лилиев.

Иначе говорещите за това литературно направление често не знаят какво значи то. И за тях качването в някоя отминаваща световна каруца или вагон е изравняване с говорена или възприета значимост.

Като забравяме да знаем и търсим отвъд влиянието, ако го е имало, собствената си традиция и неизбежност.

Но да оставим Лилиев да разкрие себе си: „Чуждата култура несъмнено е упражнила някакво въздействие върху мене като човек и поет, щом седем години непрекъснато съм бил изложен на нейните ветрове… Много от моите човешки качества са дошли оттам.”

Толкова. И когато заговорва за поезия, деликатно отклонява помислите да търсим влияние и в поезията му с обяснението, че постигнатото „не ми дава право да се наричам поет”.

А на друго място като допълнение заявява: „Ако съм имал някаква амбиция, тя е била само една: да не повтарям чужди образци, да бъда само свой.”

Така и Лилиев, като всеки голям в литературата, ни заявява, че значимият творец не се сглобява от парченца влияния и веяния. А се сбъдва след упорство да се търси, развивайки гена от заложеното зърно. Довеждайки го до неповторимост, до различност, до несрещан вид. Който може да ни напомня не едно и две неща.

Но само да ги напомня. Останалото, несбъднатото е епигонство или всекидневно утешително пъшкане над листа с надеждата, че днес пишеш по-добре от вчера. Забележителното на сбъдналия се творец е, че той се сдобива и със забележителна биография. Да видим всичко това у Лилиев.

Като определям поезията на Лилиев като личностен стремеж към съвършенство и хармония, знам, че така го е определил и Иван Мешеков.

Същият критик нарича тази доминанта в лириката му важна част от своя термин-откритие - „национална творческа личност”.

Колкото и да се спори около термина, не бива да се отрича, че търсенето на национална специфика е верен път към разбирането на Лилиев.

С къса памет се самобичуваме като неверници и богохулници, забравяйки за Свети Иван Рилски, за ред други светци, за съвършените богомили.

И че в паметта на всеки съвременник има поне един, често и повече, близък човек, наричан или запомнен като свят.

Лилиевата поезия е всекидневното изпитание на стремежа към святост. За което поетът ни е оставил достатъчно белези. Единият от които е, че пише стихотворения без заглавия, като че записва в дневник преживяното.

В тях няма предизвикващи размисъла и емоцията събития, а само проявления на божествеността, на вечното познание - душа, природа, утрин, нощ, ден.

Няма имена и личности освен библейски или други исторически. Това е и такъв следва да е интериорът на духовно устремения самотник на ХХ век.

Е, за разлика от ранновековните светци той живее не като отшелник, а в най-модерните градове - Париж, Лозана, Виена, Мюнхен, и българските първенци София и Варна.

Тъй че не може да избегне срещата си и съчувствието към „своите сестри и братя бедни” и да „виждам брат у всеки непознат”. И да не назове противното на аз-а му с библейска откровеност и опрощение „страдалческия лик на кипналата плът”.

Ала какво представлява Лилиевият път към съвършенството? Той е в руслото на християнския канон. Нещо разбираемо за сина и внука на свещеници.

Макар баща му да умира, когато поетът е само на 4 години. Лилиев се движи (и ни доверява) между двете християнски предначертания за поведение - забраните на десетте Божи заповеди и разрешенията на блаженствата.

Да си верен само на заповедите означава да се затвориш в аскетизма с риска да се сдобиеш със злост към грешниците - неволни или обладани. Докато блаженствата подтикват да си търсач на истина и правда, да имаш чисто сърце, да си кротък и милостив, да изтърпяваш лоши думи думи заради смиреността.

И най-важното - да се радваш и да се веселиш. В Лилиевата лирика има такава радост, приглушен възторг. Тя се поражда от докосванията, по-точно съприживяванията с божественото: „цветен път”, „светло утро”, „безумносиньо небе”, „тихият пролетен дъжд”, „звучните нивя”, „хороводи от звезди” и т. н.

И това не са думи, а познание на човека, който уверено ще сподели откриването на „ведрата душа на вечността” в тях. Радостите му са и търсене на благослов от Бога и благославяне на божественото. Част от малкото му кръстени стихотворения са събрани в цикъл „Химни”: „Към природата”, „Към пролетта”, „Към слънцето” и даже и „Към самотата”.

Но подобно на светец Лилиев се съмнява във възможността да постигне съвършенството. Към болката от неосъществените копнежи и блянове той често прибавя себеукора. Който може да прерасне в самоотречение: „Ти виждаш колко много тъмен грях/ излъчват мойте сънища опасни,/ спусни без жал завесата над тях,/ и слънцето за мене да угасне.”

Нека цитатът да не ни подвежда да мислим, че поезията му е канонично химнично и молитвено слово. Да, то е и такова, но е и литература с всичките подмоли на загадъчното многосмислие и на метафориката. При това изградено със съвършен стих.

Макар и да е спорно да го наречем по-висш етап от Яворовия, както прави Гео Милев. Този градеж на стиха у Лилиев не е самоцелен, той произхожда от цялостния стремеж на личността и поезията му към съвършенство. Защото ако той бъде изразен със слаб или посредствен стих, това ще е катастрофа за Божествената устременост.

Остава да се разясни каква цена плаща стремежът към съвършенство. Тя е в ограниченията на творчеството преди всичко. Самоограничението пред изричането няма как да разкрие пълния драматизъм на борбата с греховността.

Стремежът към съвършенство ограничава до признаване на греховете, до молитва за спасение и до самоотречение. Блаженството да е милостив довежда Лилиев до отказ от хумористично творчество. Където е доказал талант, макар и с няколко стихотворения и пародии.

Лилиев намира, че хуморът, за който твърди, че принадлежи на високата литература, е жестоко слово, някак недопустимо за съвършения. Стремежът към съвършенство е индивидуален, което затваря творчеството в лични преживявания. И то не може да надхвърли състраданието към чуждата греховност.

Ето такава е цената. Която по свой начин долавя и изразява Гео Милев. А и самият Лилиев, който след 1934 г. преценява по-нататъчното творене на поезия като вероятност да се самоповтаря.

А другата потребност да спре е съзнанието за достигане на собствения, всъщност ограничения човешки предел, в търсенето на вечното познание. Което е също определяща характеристика на неговата поезия.

Цена съвършенството плаща и в бита. Вярно, никой не обявява всеобхватната доброжелателност и доброта за недостатък. Лилиев е бил такъв - отдаден на градителен труд, помагащ и работещ за другите.

Ала преди да наречем някого светец, ние подлагаме на какви ли не издевателски изпитания отзивчивостта и жертвеността му.

Но дори и в присмеха, и в първобитната злост към светите хора се крие страхопочитание. Тъй и Лилиев никой не е посмял да прогони или заклейми. Вярно, тихомълком го вадят от учебниците след 1944 г.

Но той е сред първите академици след тази дата - още в 1945 г. Остава до края на живота си в 1960 г. драматург на Народния театър. И фигура в работата на Института за литература.

Като изключим военните и следвоенните години, огромната част от над 50-годишната трудова биография на Лилиев е като учител. Няколко години преподава в търговски училища, защото това е завършил - търговия. Но най-дълго е драматург.

Професия, превърната от него в преподаване на посветени. В налагане на съвършен български език в Народния театър; в редактиране на преводите на чуждестранните пиеси, пък и на творбите на българските драматурзи; в строгия подбор на качествени драми.

Той е съвършен редактор, неафиширащ се, но решаващ в списването на списание „Златорог”. Щастие за водещите автори е било той да се заеме с коректорството на книгите им. Т

ъй като е доказано непогрешим. И изобщо към всяка една привидно черна работа в литературата и в театъра е пристъпвал с отговорност като към лично творчество.

И в качеството си на неуморен градител и създател на традиции е натрупал и забележителна биография. Със сигурност - безкрайно интересна, въпреки уж скучния стеснителен благовъзпитан тон, който задавал в общуването.

Защото никога не отстъпвал при защитата на високото качество. А можете да си представите до какви сблъсъци и истории води това у нас в сферата на най-многото болни амбиции.

Тръпки да ни побият, о, съвършени Лилиев.

Но те е имало.