Георги Спиров

Малко известен у нас, но е един от големите съвременни руски писатели. Израсъл е в среда на разнообразни занаятчии. Изучил ги и впечатленията, що извлякъл отпосле, обширно използвал като материал за своето творчество. Завършил гимназия и университет.

След това упражнява адвокатура и дълги години живее в провинцията - Владимировска губерния, дето девствена природа, вековни традиции и старинни учреждения са в мирно съприкосновение с модерни предприятия. Тоя живот също не избягва от наблюдателното око на писателя. Захваща да пише сравнително късно. Първи повести са „Упадък”; „Гражданина Уклейкин”, а после, по покана на Горки, печата в „Знание” - „В подножието на планините” и „Прислужник в гостилница” - роман, който го издига високо като повествовател - реалист.

В романа е изобразен сложния градски живот на Москва, гледан през очилата на един простодушен „със стари възгледи и нрави” прислужник в гостилница. С поразителна правдивост и верен усет за същността и характерното на проявите, що се засягат, и чрез наивното отношение на героя към новите начини и особености, авторът възсъздава „новия” живот на многолюдния град, живот, излязъл буйно от релсите на патриархалността, убиващ семейството, вековните схващания, устройства и създаващ други начала, зависимости и условности. Взел за център едно характерно за средата, що изобразява гнездо - гостилница, често пъти ни пренася и в дома на прислужника, дето също старото се руши в неотразимата сила на шума, трясъка и нервите на града. Интересни са принижението, примирението и всеотдайността на героя, особено като родител, с които посреща ударите на „новото”. Книгата е написана с жив, затрогващ език, който увлича със своята непосредствена, своеобразна простота. Изпъстрена е с тънки анализи относително психиката на героите.

Oтпосле Шмельов се средоточава в себе си, става по-дълбок, по-обективен, спокоен. От тоя период са повестите: „Вълчи бяг”, „Лоза”, „Прощавания с живота” и „Неизпиваема чаша”. Ясно личи, че авторът тегне към мистицизъм. С непринудена вещина и искрена яснота тук в последната е изразен живота на твореца. Както е изяснено, живота му е мъки и копнеж. Изваян е от чудни блянове и изпълнен с възвишено, лишено от всичко плътско, нежно чувство. И ето той живее от една страна с миражите на своето изкуство и от друга - със страстно възмечтаната, но никога неосъществима, поради характера на естеството си любов. Не, може би тя се осъществява и осмисля чрез непостижимостта си. Все пак, тя е жива сила, непрекъснат извор на творчество, раждащо се, укрепващо и възсъздавано чрез някакво тайнствено откровение, което постоянно държи в особено състояние духа на твореца. И когато обекта, който го възпламенява да създава живи образи, изчезва, пресъхва източника на великото му изкуство, неразривно свързано със земята, що е откърмила гениалния Иля.

И, наистина, странен е животът на твореца. Живота му - това е неговото изкуство. Засенчи ли се блясъка що е импулсирал последното, творецът умира. Защото неговата мисия е завършена. Земята, която го е откърмила, привлича го и зове, за да му разкрие великата тайна на някакви светли блянове, въплъщавани от него в чужди изображения, най-после го прибира в своите майчински обятия. Той но може вече да пие от неизпиваемата чаша - необятността на духа, непостижимостта на мечтата, вероятно милосърдието и любовта Христова. Езика и в тая повест на Шмельова е особено жив, прошарен с някаква примитивна красота и със старинен колорит, Може би само тоя език е тъй щастливо изразен, та да предаде девствените трепети на една светла душа.

Както „Прислужник в една гостилница”, тъй и „Неизпиваема чаша” са преведени - първата от Г. Юруков, втората от известния наш поет Д. Бабев, като издания на добре познатата библиотека „Мозайка от знаменити съвременни романи”. Колкото се отнася до превода, работено е съвестно. Въпреки труднопреводимия поради характерните си особености, език на оригинала, особено тоя у „Неизпиваема чаша”, усилията на преводачите не са останали суетни. Прочее, имената им са достатъчна гаранция за цената на труда.

След войната Шмельов възсъздава особеностите на новия руски живот и следващите го характерни прояви в „Тайното лице”, „Смешно приключение”, „Това беше”, а след 1924 год. работи върху още незавършената голяма работа в четири части - „Слънцето на мъртвите” - обширна картина и всестранен художествен анализ на съвременната руска действителност.

Неговият реализъм, обособяващ се все повече откъм дълбочина, топло чувство и човещина, клони към световна известност.

————————

в. „Летопис”, бр. 25, 11.06.1933 г.