Добри Христов

Едно светло име на македонския българин озарява със своето „ангелогласно” пение изтока през ХII-и век.

Името на тоя българин е св. Ив. Кукузел, който на служба във византийския двор, като директор на певческите хорове, се прославил еднакво като певец, съчинител и канонизатор на източното църковно пение!

Същият се прославил и с откритите от него оригинални нотни знаци.

Преданието обрисува тоя гений-певец, чедо на Балкана, с чудотворно въздействие чрез пение на всичко живо.

Когато Кукузел бил изтерзан душевно от низките нрави във византийския двор, забягва тайно в Атон, дето само имало чисто богоодание, и се настанил там като козар.

Напразно византийския император е обещавали големи награди за оня, който го открие. Издава го, обаче, собственото му пение.

Един прекрасен слънчев ден пасял козите и вдъхновен от самотата, възпял в псалми величието на Твореца. Козите застанали като вкаменени от неговия глас.

Отдалеч го дочува един монах и се провиква: „Чух ангелски глас и той не може да е друг, освен на Кукузеля”.

Целият Атон се радвал, че загубеният Кукузел се намерил.

По личната му просба, той били оставен до края на живота си в Атон, дето е затвърдил в писмени документи цялото си творчество.

И ХIV, и ХV векове на великата ни Търновска школа и Охридската ни патриаршия, по-късно архиепископията, е ознаменувано не само с наука и просвета, не само с господарствено, но и с велико певческо изкуство, разбира се, на служба главно на православната църква!

Тази епоха по свидетелството на съвременници, прославени ученици на същите школи, като митрополит Цамблак (+ 1420 г.), Киприян и др., българи по произход, на служба в югозападна Русия, е създателка между друго и на самостойно българско църковно пение и на български нотис.

Великото българско певческо изкуство се е пренесло след пропадането на българското царство под турска власт на север през Угро-Молдавия до Киев, новото гнездо на православието, дето през XVII и XVIII векове се е затвърдило в множество писмени паметници с 4 линейни ноти.

Там то е послужило като щастливо допълнение на руския църковно-певчески обиход (по руски исторически документи).

И до края на XVIII век певческото изкуство се е огласяло в славянските атонски манастири. „Там же чтеніе, пеніе и вся власт беше болгарская”. (По сведения на пътешественици Барский, епископ Порфирий Успенский и др).

В „Зограф” до скоро се е пазило и „Трифологиона”, писмен документ с български нотопис от XIII в, за съдбата на който днес не се знае нищо.

Българските атонски монаси, както и тия от Охридската и Търновската патриаршия, се славили с непостижно майсторство в умилително и съгласувано (ансамблово) пение от множество певци.

Следите на това наше знаменито певческо изкуство „благополучно” се затриват от духовните ни властници - гърците и в Атон и в Охрид (Македония) - и в цяла България.

Духовното ни възраждане от средата на миналия век ни завари с натрапеното източно гръцко църковно пение, които от 1847 г. приспособено и на родния ни църковен славянски език, не престава да бъде чуждо, въпреки общността му и със светския ни народен напев, обясним и със закона на миграции, емиграции и подслушване на молитви.

Нова България, възкръснала за свободен политически и културен живот на трети път не закъсня да изброи певчески прояви и да оправдае с това майсторството на дедите ни, учители някога в църковното певческо изкуство и на великия руски народ.

Певческият ни софийски хор „Родна песен” преди войните даде първия певчески солов и хоров кадър на родната ни опера.

Днес ние се радваме на певчески хорове, които по техника достигат хоровото изкуство на културния запад, а по национална същина на тона, излъчвана от българина хоров певец, не ще закъснеем да оправдаем славата и на ангелогласните свои певци - деди.

——————————

в. „Летопис”, бр. 16, 9.04.1933 г.